Снегът по крайбрежието имаше цвета и твърдостта на сърцевина от диня. Малко по-навътре вече ставаше откровено ален, а после червеното избледняваше на слоеве като в някоя от малоумните картини на Марк Ротко. Единствената бяла ивица се намираше до скалите – там, където бяха паркирани АТВ-тата на инспекторите от Департамента по океански риболов. Над тях оставаха само сипеи, мъх, камъни и нито един тюлен, жив или мъртъв.
Аз, Хефестион от Пела, син на Аминтор и войник на Македония, не бях велик човек. Никой от нас не беше, нито дори Александър, когото приживе нарекоха така, най-малко защото той не беше съвсем човешко същество. Но ние всички – юношите от Гората на нимфите, младите македонци от равнината, илирите от планините и малцината гръцки съюзници, чиито дела си струват споменаването – всички ние извършихме подвизи, които се равняват с тези на боговете.
– Здравей, братко.
– Привет, Ян – отвърна глас от полутъмната стая. – Влизай де, защо стоиш там?
Гостът се мъчеше да свали коженото си наметало, цялото вкоравено и тежко от дъждовна вода. Най-накрая успя, окачи го и на трите свободни кукички до вратата, за да изсъхва по-лесно, и се вмъкна навътре, привел рамене. Помещението не беше високо, а той надхвърляше средния човешки ръст с една глава.
Не, голяма лична драма преживях, копеле… – жаловито нарежда тя, привела ренесансовата си глава над четвърта чаша със серума на истината, дестилиран от д-р. Джак Даниъл. – Не е реално, казвам ти…
Нямаше основания да бъде недоволна от гледката. Току пред погледа й лежеше един от най-красивите мъже на планетата – и това не беше нейно мнение, а категоричното становище по въпроса на десетки дизайнери, една трета от водещите манекенки и милиони почитателки. Беше гол, като се изключат боксерките, и както обикновено четеше.
2 764
10
