В началото бе кръчмата

Дървоядите чегъртаха упорито гредите над главата му. Можеше да си представи как шават малките им, неприятни бронирани телца, и как здравите им челюсти буквално смазват тъканта на дървото, докато не се превърне в прах, частици от който рисуваха блестящи пътеки във въздуха. Вратата изскърца – и нейните дъски бяха качествено наядени – а течението разбърка бавния танц на прашинките из стаята, току-що осветена от слънцето.

Веригите, или за любопитството

Виждали сме този мъж – преди около тринайсет години, пак на палубата на кораб. Като се вгледаме, дори и корабът е същият, само че с времето бордовете му са почернели, по корпуса са залепнали водорасли, а дървеният делфин на носа е видимо излъскан от ударите на хиляди вълни.

Градината, или относно чувството за дълг

– Хубаво е тук – каза мъжът и потърка ръце в жълтата кожа, с която беше наметнат, за да ги стопли. – Но е малко хладничко.

Наистина беше красиво: огромната крайморска градина продължаваше чак до хоризонта, сияейки с всички оттенъци на зеленото, които в далечината се сливаха с цвета на морето. А студът се дължеше както на близостта на Океан, така и на това, че Слънцето вече бе потопило колелата на квадригата си във вълните. Залезът беше неочаквано ярък за сетивата на госта.

Дъждът, или за самотата

Момичето изтри нервно очи, въпреки че в тях отдавна нямаше сълзи. Шестте години пленничество ги бяха изсушили без остатък. Тя се дръпна от наточения бронзов перваз на високия прозорец – остър като нож, за да не се повдига на него и да гледа навън, и седна до стената. Само ако можеше да плаче…

Травеститът, или за правото на избор

– Добре дошли!

– Добре сте дошли!

– Откъде идвате и какво видяхте? Чухте ли нещо за войната?

– Бурно ли беше морето дотук?

Мъжът, предвождащ търговците – брадат и плещест човек на около тридесет години, нагазил до колене във водата, размаха възпиращо ръце:

– Хора, оставете ни да си поемем дъх де! Нека разтоварим, пък ще ви отговоря за всичко, което ви интересува.