Смисълът на живота, или чай с бисквити

(съвършено безсмислен текст)

Имало едно време – а ако е жив, още го има, един младеж. Незнайно защо, той смятал, че съществува на този свят, за да открие смисъла на живота. Било му нещо като фикс-идея, така да се каже, и на този маниакален стремеж бил посветил не само първите седем, а направо първите двадесет и седем години от живота си.
Отначало той, като всеки тийнейджър, потърсил смисъла в развлеченията . Опитал от абсолютно всичко, даже по няколко пъти, обаче много скоро открил, че от един определен етап насетне напиванията и безразборното съешаване не само че не са смислени, но и лишават съществуването му от всякакъв смисъл. Тогава се обърнал към литературата и философията, изчел всичко, което му било достъпно и тъкмо си мислел, че може би книгите крият смисъла на битието, когато ненадейно (след едно от вече редките освинвания) постулирал първия си велик закон: колкото повече знаеш, толкова повече забравяш, а колкото повече забравяш, толкова по-малко знаеш. Ergo, казал си той, зная колкото да осмисля мащабите на невежеството си, стига ми.
Достигайки до възрастта, в която пътят започва неистово да привлича очите на юношата, момъкът вече бил достатъчно интелигентен да преценява хората с двеминутен разговор, и достатъчно смел, за да отвърне на беззвучния морзов повик, надаван от прекъснатата линия на магистралата. Книжната мъдрост трябвало да отстъпи на непосредствените преживявания, ето защо младокът стегнал скромния си багаж и поел ама точно накъдето видели красивите му, малко поизтормозени от десетилетно четене очи.
Тук не му е мястото да разказваме какво правил и кого срещнал по пътя, други автори са го описали далеч по-добре, отколкото ние бихме успели. Факт е обаче, че на края на шосето – някъде в Хичинаите, брадясал и отслабнал с шест-седем килограма, неспокойният младеж постулирал втория си велик закон- даже по-велик от първия, ако питате него : никога не тръгвай на дълъг път без удобни обувки, ама НИКОГА!
Впрочем, неслучайно пътят го бил отвел там, където започват Големите Планини – нали търсел смисъла на живота, а кой по-добре можел да го просветли за това от отшелниците по склоновете на Хичинаите ?Купил си той алпинистка екипировка от местните черпи*, попитал ги къде може да намери най-близките пещери с монаси и тръгнал натам, без да губи време – пратил само един-два мейла на приятелите си, за да не се тревожат, и оптимистично завършвал “В Шибет съм ! Ще я бъде работата !!”. Понеже не искал да наеме водач, обаче – а и нямал пари за целта, услугите на местните били скъпи, той скоро се загубил. Може и грешно да го били упътили, кой знае, фактът е, че се лутал в горите седмици наред, докато не изгубил надежда и половината си багаж, заедно с още два-три килограма ценна телесна маса.
На края на третия ден от третата седмица, шмулен от бурите и смертелно прегладнял, той стигнал до място, което напомняло описанията на черпите и с прискърбие видял, че отшелникът от първата пещера е мъртъв . Бърлогата му била чиста и подредена, мъжът лежал по гръб със скръстени на гърдите ръце, сякаш някой бил подготвил тялото му за небесно погребение – но наоколо нямало жива душа. Без да се мотае (нали и той почти умирал от глад), младежът изкачил половин километър сред виелицата до втората пещера и съобщил на тамошния монах, че съседът му е починал.
– Зная, страннико, той се отби да ми каже какво се е случило – кимнал старият човек, а нашия герой си помислил, че тук не само никакъв смисъл няма да открие, ами ще загуби и малкото здрав разум, който му оставал. Но третият закон, който открил в тази мъртвешки студена вечер, бил : хванал ли си се на хорото, че играш – ако и да не знаеш стъпките. Пренощувал как да е при втория отшелник, а на сутринта, преди да се сбогува, го попитал:
– Учителю, какъв според теб е смисълът на живота ?? Старецът помълчал и рекъл :
– Трябваше да попиташ съседа, той е по-близо до тези неща. Но за мен смисълът на живота е да си отидеш точно като него …
Момчето казало едно “мерси, довиждане” и упорито закатерило склона на път към следващия отшелник. Било стигнало чак до покрива на света, и нямало никакво намерение да се отказва само защото хората тук проявявали странности. По-горестоящият лама бил много по-млад и приятен на вид. Той с голяма печал научил новината за смъртта на своя ученик – да, така казал, ученик – и поканил нашия човек да пийне чай с масло от як и да хапне купешки бисквити, оставени от някаква експедиция. Насред хапването младежът не се сдържал и попитал:
– Кажи ми, свети човече, какво знаеш за смисъла на живота ?
– Хмм, не трябваше ли да запиташ някой жив, детето ми ?? – свил вежди отшелникът . Сърцето на младока не издържало, той припаднал и едновременно с това се задавил от бисквитите.
Когато се съвзел, над главата му бил надвесен същият този сравнително млад отшелник, и младежът скокнал, искайки да му ковне една тупалка . Но мъдрецът го спрял – не толкова с ръка, колкото с поглед, и му рекъл:
– Ти питаше за смисъла на живота, нали така ?
– Да, а ти …
– Изслушай ме. Това, което съм открил дотук, е – животът има смисъл, само ако не гледаш на него сериозно. Възпитавай чувството си за хумор, и един ден Бог ще ти се усмихне и ще откриеш това, което търсиш.
Нашият човек обаче благодарил намръщено за угощението и тръгнал нагоре, към следващата пещера. Дано там са малко по-сериозни, мънкал си той, в дисонанс с току-що получените теоретични насоки. Нямал вече търпение да гостува на трети пореден откачалник, затова след поздрава направо попитал:
– Надеждата ми е, че от тебе, пресветлий лама, ще науча какъв е смисълът на живота . На правилното място ли съм дошъл ?
– Несъмнено . Точно където трябва. Смисълът на живота, мойто момче, е в това да намериш смисъла на живота. Дотук се оправяш просто перфектно, следили сме те в продължение на двайсет години, няма шега, няма измама. – раздрънкал се монахът.
– Обаче сега трябва да ти кажа нещо мноого печално : едва ли ще откриеш смисъл в живота си, докато го дириш …
– ???
Колкото и да мънкал и да врънкал обаче, младежът не изкопчил нищо повече от третия отшелник. Накрая се ядосал и рекъл:
– Мноу хубу, ама колегата ти от пещерата при сините скали ми рече да възпитавам чувството си за хумор и тогава един ден може да открия това, което търся!! Значи трябва да търся!
– Какъв колега?? Монахът от онази пещера е мъртъв от шейсет години, получи хранително отравяне от някакви бискувиди, които му оставиха Хилъри и Тенсинг … – забъркал се събеседникът му. Момчето не издържало и това, хукнало навън и повърнало същите тези бисквити, след което, препъвайки се и стенейки, залазило нагоре по ледената стена на върха. В момента дори не му се искало да среща други отшелници, искало му се да остане малко насаме със себе си, но дочуло блеене на коза и почти инстинктивно тръгнало натам.
Естествено, сещате се какво открило – нова пещера, в която резидирал друг, четвърти отшелник, заедно с една планинска коза и каса уиски. След дежурното “добър вечер” младежът отново дал воля на тормозещите го демони с въпроса:
– Твоите приятели по-надолу не можаха да ми кажат нищо конкретно, когато ги питах за смисъла на живота. Ти как смяташ?
– Хлъц … Смисълът на живота ? Амии, може да се каже, това е любовта. Любовта единствена може да осмисли живота ти . Ако и тя не може, значи си го загазил. – оригнал се странният обитател на пещерата и недвусмислено погалил козичката си. Въпреки заплахата, която се криела в такова едно поведение на домакина, момчето останало при него, защото да нощува навън значело просто да умре от измръзване, а на сутринта , още по тъмно и преди човекът да изтрезнее, тихомълком потеглило нагоре и все нагоре, като че било обсебено. Дори не знаело има ли други отшелници на височината, на която се било озовало.
Оказало се, че има. Те били двама и се карали на висок глас – което в планината си е лавиноопасно държане – и то, о, чудо , именно на темата “Смисълът на живота и други такива глупости “ :
– Е как ще има, като няма ! Смисълта на жувотя не е достъпна на живите, да знаеш, Чак Тук!
– Е как няма да има, като има ! За какво живеем, ако няма, Син Член?
– Ами просто живеем бе, как “за какво” ?? За какво пада дъждът?
– А какъв е звукът от плясването с една ръка?
– Това какво общо имее ?
– Ами нищо, обаче си рекох, че знаеш …
Младежът се приближил до тях и те спрели препирнята си почти като по команда, след което го загледали и Син Член вряснал:
– Тъкмо навреме се появяваш, зъл дух такъв . Кажи ни какъв е звукът от плясването с една ръка?
– Не, нека ни каже какъв е смисълът на живота . – повелително рекъл Чак Тук.
Момчето било толкова изненадано, че първо се ощипало, а после си шибнало един шамар, за да се поосъзнае . Син Член радостно се разсмял и рекъл:
– Хилядолетия наред хората на изток от Курал се мъчеха да открият отговор на този въпрос, а ето че злият дух с едно движение на ръката си разреши загадката . Браво, зли душе!
– Така и Александър Двурогия с меча си разрешил друга жизненоважна дилема, хихи. Явно западняците не са никак глупави, да, дори когато са мъртви призраци от стари експедиции …
Младокът отворил уста да каже, че не е призрак, но се отказал и рекъл само:
– Смисълът на живота, поне от това, което аз съм разбрал, е различен за всекиго и трябва да се търси с усмивка, най-вече защото никога не би се открил на онзи, който изобщо си е направил труда да губи време за такава дивотия …
След което, сякаш получил просветление, се отдалечил от усмихнатите отшелници, които бодро си биели шамари и се смеели като деца, и закатерил последните метри към върха. В самото му подножие имало сипей, където на един камък седял старец, “облечен” с набедрена препаска, с дълга до пъпа бяла брада и медитативно изражение. Над главата му се кълбел облачен ореол, и не се знаело дали това са изпаренията на дишането му, или знак за истинна святост. Той леко помръднал вежди и рекъл на замаяния от кислороден и обикновен глад момък:
– Гласовете на Акаша ми нашепват, че си дошъл тук да ме питаш за смисъла на живота . Е , питай, Шам Ебала е готов да ти отговори.
– Гласовете на всички отшелници тук са наистина голяма каша . Исках просто да питам за пътя до върха, защото този сипей ме спира.
– Няма друг път . – обидено рекъл Шам Ебала и се загърнал в дебело наметало от кожа на як, след което извадил джиесема си и започнал да вряка нещо на шибетски .
Хлапето обаче, както знаем, било упорито и донейде тъпо. След като било изминало целия този път, да му се казва, че няма друг път, просто не значело нищо. Всички пътища водели там, където бил тръгнал – към този връх, който явно щял да отвърне на въпроса му, след като седем отшелника, от мъдри по-мъдри**, не успели.То паднало към найсетина пъти от сипея, изпсувало тежко и се закатерило за найсет и първи път, при което сякаш времето спряло – а то било, защото слънцето изгрявало над недостъпния връх. С наистина последни сили нашият алпинист-любител се вкопчил в ледената скала и успял да стъпи горе, най-горе, там, където нямало друго освен небе. Треперейки от студ, умора, глад и още нещо, той стоял там, в безвремието, а отдолу като през пелена долитали врясъците на Шам Ебала. Малко по малко, в ума му се оформяла идеята за смисъла на НЕГОВИЯ живот – в розовосиньото утро на върха, където целия свят бил под краката му, а той бил сам със себе си, изключая досадния белобрад шизофреник на трийсет метра под него. Смисълът на живота му се виждал от ясен по-ясен : хващаш един път – най-добре първият, който ти падне, вървиш по него към най-високия сред високите върхове, не се страхуваш от никого и нищо, катериш се, катериш се, катериш се, оставаш сам и тогава разбираш. Смисълът на живота е самия живот…
Слънцето изгряло, потапяйки не само острия връх, а и светът под него в светлина. Лъчите му парнали окомерите на без време помъдрелия младеж, и го накарали да внесе една малка поправка – смисълът на живота е да умееш да сведеш глава,точно когато си на Върха. А после младият Будьо заслизал към сипея, много внимателно, тъй като не му се падало от осем километра височина. И живял дълго, но щастливо, защото бил изпълнил мисията си. Обаче до края на твърде смисления си живот не вкусил бисквити.

* Западняците ги наричали така, защото непрекъснато им подвиквали „Че’рпи едно бе, айде не се стискай такъв!“

** Тоест, откачени.