Повтарачът

(част втора)

–          Излязохте прав, господин Тедески. В мига, в който се свързахме, граф Конрад ни обясни, че сте му полубрат, и ни каза за вашето заболяване. След около половин час ще дойде кола да ви вземе, заедно с документи и медицинско заключение, което да занесете в посолството. Там ще оправят цялата бумащина.  

–          Медицинско? – слисано рече той. А после, сетил се какви хватки използва Фабиан, импровизира: – Да, становището на онзи доктор, как му беше името… Клиниката. Да. Знаете, браковете в аристократичните среди често водят до такива работи. Добре съм.

–          Чудесно – инспектор Дейвис върна усмивката, но благодарение на външността си заприлича по-скоро на агонизираща риба, отколкото на човек, спестил една от грижите си. – Желая ви хубави празници и по-малко … инциденти.

–          И на вас, инспекторе. Поздравете полицай Уилкокс и полицай Грифит. Всички бяхте много любезни.

„Бла-бла-бла. Наистина бяха, но цялото това чудо вече започва да ме изморява. И днес е двадесет и първи, мътните да го отнесат дано!”.  

Като носител на титла, графът знаеше стойността на нещата в тази страна, а най-наясно беше с цената на Впечатлението. В този ред на мисли колата се оказа не някаква си кола, а внушителен тъмнокафяв Jaguar XJ, модел 1969-та – типичното возило за един греховно богат сноб. Фабиан обаче нямаше да бъде себе си без леко намигване към другите състоятелни гадове: лимузината се шофираше от жена.   

–          Здравейте и добре дошли, господин Тедески. Аз съм Хелън Месие, сътрудничка на господин графа. Извинете ни за забавянето.

–          Няма проблем, наистина. Радвам се да ви видя – машинално отвърна Салваторе. Брат му винаги бе имал вкус за жени: червенокоса, синеока и природно слаба, Хелън би могла да се нареди на всяка „котешка пътечка” без колебание, а шофьорското кепе и карираното шалче я правеха неустоима. Само наблюдателност като неговата обаче можеше веднага да установи целта на аксесоара – плътното каре не беше модна хрумка, а скриваше голям белег на шията й. „ Милата… Колко ли й е вътрешно с тая дамга, като се вземе предвид останалото?” – каза си той. Опитваше се да не мисли за белега, и, разбира се, в резултат на това не откъсваше поглед от вратлето й.

С безпогрешната си женска интуиция Хелън усети къде гледа той и нервно заоправя шалчето. Може би за да го разсее, а може би защото наистина я мъчеше любопитство, тя подхвърли:

–          Господин Тулу никога не е споменавал и думица за вас. До днес сутринта не знаех, че има брат… и роднини, като цяло.

Салваторе не изглеждаше удивен.  

–          Вижте, госпожо Месие…

–          Госпожица.

–          Извинявам се. Вижте, госпожице, нали знаете притчата за блудния син? Според брат ми това съм аз. Ако питате мен обаче, и – той изкриви устни – останалата част от семейството, се касае точно за него. Фамилните дрязги са много смешно нещо, стига да не си пряко замесен.

–          Така е.

Разговорът не вървеше, за разлика от шофирането на Хелън. Като по магия тя хващаше зеленото и избягваше всеки намек за „тапа” в маршрута, ето защо Jaguar-ът стигна до местоназначението си доста бързо. Пътникът се зачуди за колко ли време (и пари) би го докарал Надийм. Както и на още една подробност.

–          Аз не съм тукашен – хапливо отбеляза той, – но ми се струва, че това все пак не е италианското посолство, госпожице.

Не беше, естествено. Достолепната лимузина бе спряла пред висок билдинг, на чийто вход с релефни бели букви пишеше „TULUVISION”, а с малко по-дребни оранжеви – „group”. За посолство му липсваха флаг, охрана, табела и поне няколко автомобила с дипломатически номера.

–          Напълно сте прав, господин Тедески. Намираме се пред централата на компанията на брат ви. Елате, има време за документите. Граф Тулу искаше първо да ви види.   

Тук трябва да се каже, че TULUVISION GROUP PLC. беше всичко друго, но не и обикновена фирма, така както и Фабиан Конрад, граф Тулу, беше много повече от генерален директор, основател и мажоритарен акционер. След скандалите в империята на Мърдок и намалелите печалби на Disney, практически в света нямаше по-алчен и бързорастящ медиен конгломерат от TULUVISION. Никой не знаеше как го постигат…

най-вероятно и самия Фабиан. Нещата по върховете на бизнеса често се случват на принципа на снежната топка: започнеш ли веднъж, после всичко върви по инерция.

Личеше си, че работите в компанията са както трябва – на входа Хелън го предаде на друго миловидно девойче, което го въведе в асансьор, просторен като зала, натисна две-три копчета и каза само:

–          Господин графът ви очаква с нетърпение.

Целият последен етаж от сградата явно беше слят в един кабинет, а асансьорът спря горе-долу в центъра на помещението. Салваторе изгледа съжалително мърлявите си дрехи и пристъпи напред.  

Ако трябваше да опише гигантската работна стая на брат си с две думи, би избрал „връх” и „елегантност”. Всичко, което можеше да бъде черно в кабинета, беше черно. Онова, което не подобаваше да е черно, беше сребристо, а останалото се състоеше от сив полиран мрамор с червени жилки. Вътрешното разпределение беше толкова съвършено, че заблуждаваше за големината на стаята. В ъгъла, зад бюро с размерите – и донякъде дизайна –  на самолетоносач, седеше брат му и се усмихваше мълчаливо.

–          Здравей, господарю на привидността – каза Салваторе.    

–          Здравей, словесни жонгльоре. Настанявай се.  

Толкова дълга раздяла, а нищо помежду им не се беше променило. Салваторе не знаеше да се радва ли, или да се ядосва на този факт. Той изгони задрямалата бяла котка от единственото кресло за посетители и седна уморено.

–          Не бъди груб с Томас, де. Не е виновен, че постоянно му се спи.  

–          И на мен ми се спи – троснато рече Салваторе. – В ареста не можах да мигна като хората.  

–          Никога и не си можел, стига се оплаква. Да те изкуша с чаша вино? Бяло, червено? Вино от коя страна предпочиташ по това време на деня?    

–          Мисля, че знаеш. А колко е часът всъщност? В скапания ти кабинет не прониква и лъч слънце…

–          Скапан бил! – подсвирна Фабиан. – Никога не си разбирал бъкел от изкуство. Я вземи се огледай.

Домакинът го каза, сякаш се намираха в нещо средно между картинна галерия и царска съкровищница, но далеч не беше така. Като се изключи факта, че кабинетът представляваше шедьовър сам по себе си, в него имаше едва три произведения на изкуството. Котката не влизаше в това число, тя беше произведение на Естеството.

Най-близо до тях стоеше трикрак бронзов мангал, всяко от крачетата на който беше фигурка на тънконог сатир. Мангалът не бе запален, но излъчваше лека мараня и на Салваторе му се струваше, че ако стане и го докосне, ръката му ще се обели до костта. В помещението нямаше други отоплителни уреди, а беше … приятно хладно.   

В другия ъгъл на този край от стаята се таеше бюст на млад човек, също от бронз. Тъй като щорите на огромните прозорци стояха пуснати, чертите на скулптурата бяха неразгадаеми. Виждаха се само чупките по метала, изобразяващи вълнистата коса на младежа, но нещо в позата и силуета доста напомняше за Фабиан.

Последният стана иззад бюрото и с накуцване се отправи към далечния край на кабинета – който сякаш имаше собствен хоризонт. Там се намираше и третото му украшение, голямоформатна картина на Страшния съд от Йеронимус Бош. В Старата Пинакотека в Мюнхен се съхраняваше една десета от това платно, срязана отдавна и неизвестно от кого. Фабиан всеки ден се радваше на останалата част.   

Липсващото късче от картината беше умело прикрито с шкаф за напитки. От него графът измъкна съвсем обикновена бутилка и две чаши, и без да бърза, се върна при неочаквания си гост.   

–          Гръцка скулптура; римска приложна пластика; ренесансова живопис. Видя ли, че си абсолютен профан? Всеки друг освен теб би ме поздравил за безупречния избор.  

–          Да натрапваш добрия си вкус е проява на лош вкус – заяде се Салваторе. – Винаги си се вманиачавал в несъществени работи…

–          Хайде бе?! – добродушно се изсмя Фабиан. – Предвид с какво се занимаваше, ти най-малко имаш правото да го кажеш.

Той наля питиетата и остави чашата на брат си до креслото, вместо да му я подаде. В нея имаше тридесет и три годишно червено вино, а в собствената му чаша – дъхаво уиски Glenfarclas тъкмо на половината от тази възраст. Беше сипал от една и съща бутилка, с едно движение, но никой от двамата не обръщаше внимание на това.

–          Защо дойде?

–          Време е.

Фабиан отпи, без да продума. Чак след третата глътка бутна чашата си встрани и каза:

–          Знаеш ли, когато някой изтърси с апломб и кравешки поглед глупост от рода на „Време е”, „Часът настъпи” или други такива, следва Голямо Мазало. Помниш ли какво се случи предния път??

–          Уви, да – отрони Салваторе.

–          И какво, по дяволите, те навежда на мисълта, че сега ще е различно? Като гледам, нищо не си схванал оттогава насам.

–          Татко е на мнение, че…

–          Ахаа – прекъсна го Фабиан. – Как е той?

–          Боледува от сума години. Според него хората са го забравили, а си наясно с… честолюбието му.

Графът сподави напиращия в гърлото му кикот:

–          Затова праща теб, за да си спомнят?? Умно. Умно. Направо гениално.

Салваторе стисна челюсти. Чашата в дясната му ръка изхрущя, но не се счупи. После изведнъж той се отпусна и рече само:

–          Нали ти си тук и с всички сили ги караш да ни пренебрегват?

–          Ооо, да ги нямаме тия. Защо на вас двамата все някой друг трябва да ви е виновен? Нека те светна къде е ключът от палатката, искаш ли? Още дошъл-недошъл, пак се хвана да поучаваш, вместо най-сетне да  научиш нещо.

Фабиан очевидно се беше ядосал. Той стана от мястото си и започна да обикаля бюрото – което представляваше сериозна разходка. Изплашен от движението, котаракът се стрелна към другия край на стаята и засъска.  

–          Постави се – поне за миг, ако можеш – на тяхно място. Цял живот имаш някаква потребност: да правиш, да притежаваш, да бъдеш обичан. Вършиш каквото е по силите ти, с цялата страст на която си способен, понякога дори прекаляваш … но нищо не се получава, а накрая идва брадат мухльо и ти тръсва, че съгрешаваш, че е правилно да не достигаш целта и това е необходимо за спасението на душата ти. Не е съдено в този живот да правиш каквото искаш, да притежаваш каквото искаш или да бъдеш обичан. Напротив, писано ти е да се мъчиш като грешен … дявол, за да добруваш, евентуално, след смъртта си. Знаеш ли, не се изненадвам, че гризна дървото. Учудва ме тъпотата и упорството ти да мислиш, че сега ще постигнеш нещо повече.  

–          Затова и съм тук – кротко рече гостът. – Осветли ме, ти, който седиш на тая земя откакто… от незапомнени времена. Какво да направя?

–          Върви си обратно. Никой няма нужда от вас, особено от такива като тебе, дето се мяркат по веднъж на две-три хиляди години. Човеците и днес споменават Фортуна, рисуват Зевс, учат за Уицилопочтли, но не вярват. Направихте всичко възможно по този въпрос. Вие сте мъртви и погребани. А мен, който съм тук знаеш откога, винаги ме е било грижа за живите. Онова, което са направили, за да възвисят духа си до небето, им бе подсказано от мен. Вие – всички вие, ги карахте да се имат за нищожества с презрението, изискванията и мълчанието си.

Брат му мълчеше.  

–          И в самото начало Аз бях наоколо, вие просто минавахте. Давах им много. Дадох им вдъхновение, което мислеха за божествено. Дадох им виното, което имаха за дар от небесата. Измислих картите и заровете, изобретих половината музикални инструменти, само и само да могат за секунда да забравят безумието, в което всички вие – Фабиан изсъска не по-зле от котката – сте ги насадили, без дори да питате. Иначе аз съм горделив и арогантен! Аз им мисля злото!! Аз им отнемам живота!!!  

Кабинетът забуча от странно ехо, сякаш камъни падаха в кладенец. Салваторе си помисли, че виковете отекват из цялата сграда, и се запита дали персоналът е свикнал с децибелите.  

–          Горе беше хубаво, но това тук е … истинско. Добре сте се справили, не отричам. Едно от любимите ми занимания, когато прегрея от работа, е да хвана колата и да се изгубя в провинцията по някой  обществен път, а после да си бродя до вечерта. Дори кракът не ме боли тогава. Светът е магическо място, наистина. Само не разбирам защо трябваше да се прекарате така зловещо накрая. Ако искахте да са пионки, не биваше да им давате свободна воля.

–          Идея си нямаш за какво…  

–          Остави ме да довърша – ледено каза графът. – Давайки им я, вие ги направихте равни на самите вас. Пълно харакири! В някои отношения те са по-успешни, и даже аз не съм ги подтиквал да се насочат натам. И ако пак им запееш старата песен, боя се, че ще те убият, но този път още по-бавно и мъчително. Например в някоя лаборатория, където години наред ще опитват да изолират Божественото у теб. А може и да успеят.   

–          Имам малко повече от двадесет и четири часа. Трябва да ми помогнеш да ги използвам, и по възможност да не ме предаваш на … белите престилки – заяви Салваторе. – Голяма тъпотия беше това с медицинското.

–          Да, пак твоята Прословута Благодарност – изсмя се Фабиан. – Не съм очаквал друго. Помагах ти и преди, а изкара мен крив. Защо трябва да го правя сега??  

–          Чувал ли си израза „Злото съдържа в себе си семената на своето унищожение”?

–          А ти чувал ли си израза „ Еби си майката”?

Двамата се спогледаха, изненадани от обрата, който беше взел словесния им пинг-понг. А после се разхилиха единодушно и с пълно гърло, почти до сълзи.

И това не се е променило, каза си Салваторе. Само той може да ме вбеси и разсмее в рамките на минута.

–          Не бе, сериозно, кажи ми една-единствена причина да ти помогна – изнемогващо от смеха настоя Фабиан.

–          Ще ти кажа и три. Защото съм ти брат, защото те моля учтиво, и защото в крайна сметка не сме  толкова различни, колкото се опитваш да си втълпиш.

–          Да бе, как не.

Салваторе измъкна шекела от дрехата си, хвана го с палец и показалец и рязко го чукна с показалеца на другата ръка. Малкият метален диск за секунда се превърна в жужаща сфера.

–          Дали ти харесва или не, ние сме просто двете страни на монетата. Приеми го и ми подай ръка, моля те. Имам нужда.    

–          Я да видя тази паричка – изсумтя графът, внезапно заинтригуван. – Ахаа, така си и мислех. Мелкарт, когото юдеите наричаха Велзевул, и орелът, небесната и земната сила в едно. Имам двадесет и осем такива. С тази могат да станат двадесет и девет. Ще ми я дадеш ли?

–          Взимай – махна с ръка Салваторе. – Ще се смаеш ако ти кажа, че вчера никой не я поиска.

–          Не, няма – рече Фабиан. – Познавам хората много по-добре от теб, не забравяй. А къде е последната?

Брат му красноречиво вдигна рамене.

Конрад пое шекела, свърна пред бюрото и се отправи към статуята до прозореца. Салваторе помисли, че той ще вдигне щорите, но графът отпусна ръка на постамента и подзе:

–          Казваш, че не се различаваме много. Сигурно е така, но между мен и него има далеч повече общи неща, отколкото можеш да си представиш. И двамата сме синове на божества; разнооки сме, не по свой избор; и двамата бяхме отритнати от бащите си; на мен ми казваха Рогатия, на него – Двурогия, а в края на краищата, и двамата завладяхме света, с различни средства и по различно време. Той е моето най-пълно алтер его… ти просто си ми брат.   

–          И той е?

Конрад отново се изсмя:

–          За създание, което се предполага да знае всичко, демонстрираш криминално невежество. Това е Александър, изваян от Лизип. Копието в Лувъра е боклук, аз за щастие притежавам само оригинали.

–          Можеш да си го позволиш, затова – с лека злоба рече Салваторе. „Ти просто си ми брат”??”. – Знаеш ли, винаги си бил навътре в човешките пороци: сам каза за виното, заровете и другите там неща. Чудно ми е, защо сега са точно медии?  

Графът примижа лукаво над него:

–          Наистина имаш да учиш доста. Медиите, пиле, не са толкова средство за информация, а начин за манипулиране, и това е открай време. С тях ние, които имаме властта, не толкова казваме какво се случва, колкото какво трябва да стане и как ще стане. Отначало намекваме. Ако масата потребители не схване намека, се пише или говори в прав текст. Ако и тогава не стоплят, повтаряме. Изкрещяваме. Тръбим. И все някога, все за някого, едно от тези неща хваща дикиш, както казват в Южна Корея.  

–          Ъ?

–          Игра на думи. В днешно време всичко е игра на думи, защото те отдавна не значат нищо. В началото бе Словото, нали така? Е, сега са кухи фрази. И ти се изтърсваш тук с пошлата идея да промениш това. Вероятно е брънка от Незримия План, че аз работя именно със средства за масово забълбукване и че искаш помощ от мен – Конрад се задъха. Чак сега брат му осъзна, че той е подпрял ръка на скулптурата  от умора… след направени шест-седем кръгчета около бюрото. – Може и да ти се получи. Напоследък сме зле откъм качествени сензации, хехе. В такива случаи обикновено някой машинист пише sms точно когато не трябва, или безличен скандинавец изведнъж се помисля за Рамбо от едно до четири и трепе деца на китно островче, но… бива ли да не използваме шанса за Голямо Шоу? Мисля, че не. Ще имаш звездния си миг, не се притеснявай. Макар че откак измислих риалити-форматите, вече е адски трудно да грабнеш публиката.

–          Извинявай, но не те разбирам.

–          За целта би следвало да прекарваш повече време между хората, брат ми. По възможност със затворена уста и широко отворени уши, а не обратното – Фабиан издаде звук, наподобяващ едновременно хъркане и смях. Изпод русите кичури на челото му капка пот си проправи път до слепоочието и тупна върху статуята. – Това, за което си дошъл, ще стане – разбираемо в цял свят, с фанфари и неизбежните странични ефекти. Бис като по учебник. И не очаквам благодарност… но сега трябва да си вървиш. Присъствието ти ми се отразява по-лошо, отколкото мислех. При Хелън ще намериш документите и малко пари, след като ги вземеш, иди в посолството, а после където щеш.  

Салваторе се замисли за кратко и понечи да каже:

–          А как ще се…

–          Бъди спокоен, технологиите са напреднали от смотаната ти плащаница досега. И ако не си осъзнал, през цялото време те снимаха две охранителни камери. Стига и хартисва.

Обектът на интерес от страна на камерите се изправи неловко и протегна ръка. Фабиан като че не я забеляза, просто продължи да стои облегнат на статуята и бледен като смъртник.  

–          Сбогом, княже. И ти благодаря. Наистина.

–          Никога не казвай „сбогом”, софисте – рече графът. – Освен ако действително го нямаш предвид.

Салваторе поклати глава и се запъти към асансьора. Което трябваше да бъде казано, бе казано. Което трябваше да се случи, щеше да се случи.

Нямаше повече работа тук.

* * * * * * * * * * * *

Мъжът, който си беше избрал да се нарича Салваторе Тедески, внимателно отдели заглавната страница на сутрешния Daily Telegraph и изхвърли останалото в коша за хартия. Хората си остават загадка, мина му през ума. Дори след вчера са сбили нещата в няколко реда, а на другите страници има камара ежедневни простотии. Но трябва да се започне отнякъде, нали така?

Той се извърна леко, за да попаднат буквите под скъперническите лъчи на изгряващото слънце, и зачете.

Френетичното заглавие най-отгоре гласеше „ИДВА ЛИ КРАЯТ?? САМО БОГ ЗНАЕ…”. Стар журналистически трик за привличане на внимание, тъй като основната част от текста беше суха и информативна. „Късно снощи, точно в 22:22 ч. по Гринуич, във Великобритания – а малко след това и в целия свят, бе наблюдавано странно явление. Екраните на всички телевизионни приемници, както и всички електронни дисплеи показаха звуков и светлинен сигнал за техническа неизправност, продължил около тридесет секунди, след което на тях се появи лице на млад мъж. То можеше да бъде видяно за близо три минути, до 22:25 ч. по Гринуич или съответстващото местно време навсякъде по света. Неизвестно защо, повечето зрители са били дълбоко убедени, че виждат лицето на Иисус Христос, дори в Близкия Изток, където той е смятан за пророк на исляма. Явлението е било видимо – под формата на холограмно изображение –  и в най-високопланинските части на Хималаите, както и за кратко над изследователските научни станции в Антарктика.  

Властите провеждат разследване по няколко версии, но все още няма информация за пълния мащаб и естество на  феномена. Отхвърлени са възможностите за хакерска атака от страна на религиозни фундаменталисти или вирус в интернет.”

Малко по-надолу имаше анкета с очевидци, разпознали лицето от екрана като реално съществуващ човек. Мненията бяха късички, объркани и предизвикаха неподправено веселие у читателя си.

„Беше като клинична смърт. Не съм я изпитвала, но предполагам, че чувството е точно такова.  Мълчание, покой и абсолютна загуба на представата за време. Спомням си смътно, че веднъж пътувахме с този мъж нанякъде, но не мога да кажа нищо повече, освен че от вчера изчезна един мой рожден белег. Това е чудо, не е ли? – Хелън М., 23г.”

„Манете го тоя урод бе! Още като влезе у панделата, разбрах, че не е читав. Казваше се Себастиано… тц, Силвио… абе, жабоядно лекенце некакво. Много приказваше, само това помня. – Надийм Д., 38г.”

„Този господин ме разпитваше за коледния концерт в училище и дали вярвам в Бог, а после ходих във въздуха ден и половина. Имам свидетели!! – Софи, 11г.”  

„Стори ми се много … глупаво, че иска да плати с някаква дребна монета за риба с картофки. Накрая се ядоса и си тръгна, без да купи нищо. – Джон С., 17г.”

„Не коментирам. Питайте Мълдър и Скъли. –  инсп. М.Дейвис, Градска полицейска служба, 7-ми район”

Мъжът започна да сгъва вестника, сякаш искаше да го запази, но на средата на действието промени решението си и го прати в кошчето с обигран баскетболен жест. После вдигна очи към небето и се усмихна хлапашки. Може би наистина беше крайно време да научи нещо от хората.

Лампите край шосето изгасваха една по една. Започваше двадесет и третия ден от месец декември две хиляди и дванайсета година.

Име:

Коментар: