ПЕСЕНТА НА ЦВЕТОВЕТЕ

Някога, не много отдавна, когато бях малък, бях свикнал да деля времето си между заобикалящия ме свят (по принуда) и бляскавата Ефимерия (винаги щом можех). Това беше – и сигурно продължава да е – наистина вълшебно място, където аз,  още няколко елфи и стадо ликорни си прекарвахме страхотно дни наред. Има специален ритуал, който отваряше Вратите на Ефимерия, но не му е мястото да го възпроизвеждам тук, а и вас не биха ви пуснали, затова нека се престорим, че съм го забравил. Детските психолози сега в един глас ще писнат, че вероятно нещо във външната среда не ми е харесвало и затова, видите ли, съм измислил Ефимерия – но дори да са прави, ще е само наполовина. Такава страна не може да се измисли.

Ще кажете, какво й беше толкова особеното на Ефимерия? Ами всичко до последната подробност – или по-точно казано, там нямаше нещо, което да не е единствено по рода си – като започнем от еднорозите и свършим с феникса. Да вземем например въздуха: понякога рано сутрин, когато тревата е още мокра от роса, а аз не съм си сложил лещите, примижавам срещу розовото слънце и получавам блед спомен за ефимерийските изгреви. Много блед.

Светлината там имаше уникалната способност да оголва нещата до същността им, а тревите – растения безхитростни – прозираха в дъгоцветни сияния, разкривайки и последната клетка от тъканите си като  триизмерен учебник по биология. Над стъкловидната зеленина обикновено танцуваше мъглица (все още не знам дали очертанията се размиваха заради късогледството ми, или беше ефимерийска утринна омара), цветовете бяха ярки и преливащи се, а въздухът кънтеше от музика. И като казвам музика, нямам предвид птичи песни, а съвсем истинска полифония, в която се разпознаваха повечето от известните ми инструменти. Част от тях успявам да определя едва сега, когато съм пораснал. Не мога да обясня мелодиите по никакъв друг начин, освен може би с факта, че щурците в Ефимерия са преродени композитори, и в този ред на мисли някой път сигурно съм направил Хайдн на пихтия.

Или не, чакайте. Знае се, че звуците са плод на трептения. Знае се и че всичко трепти, а слепците биха могли да ви кажат как вибрират цветовете – тананикащото лимоненожълто, вцепеняващото тремоло на виолетовото, черното, което държи исо някъде отдолу, тържественото зелено и отстрани – истеричните вопли на бялото, боящо се да не го оцапат. И какво излиза? Въздухът просто е излъчвал песента на цветовете – а те там са такива, че трябва да си дете или наркоман, за да ги издържиш.

Не, не, не. Опитвам се да прилагам логиката на възрастните към една обител, която може да бъде превзета само с невинност. Не съм стъпвал в Ефимерия от двайсет години. Рогът на ликорна, който яздех като момче, се е удължил с две намотки, най-малките елфи имат синове, а почитаемият Йозеф вероятно ходи с патерица като щурчето от “Пинокио”, но иначе нищо не се е променило. Как се променя съвършенството??

Ами ето, ще ви кажа: като начало се издължава на ръст и гласът му започва да мутира. Тръгва на училище и все по-често чува гъгненето на учителката, вместо сонатите на Ефимерия. Слуша тънките сметки на старите хора, чува (и изрича!) някои лъжи, заради които Вратите все по-често се затварят за него – ефимерийският спектър е толкова ясен именно заради отсъствието на Лъжата. Вече редовно слага очилата си, защото обстоятелствата го принуждават – и защото само така вижда блясъците в момичешките коси, въпреки че същите тези малки кокони го скъсват от подигравки заради същите тези очила. И в един момент светът го застига: влизането в Ефимерия става болезнено, тоновете са прекалено наситени, звуците твърде силни, а ликорните му обръщат гръб. “Съвършенството” има вторични полови белези и домашни, неща, на които в магическата градина не гледат с добро око. Там се преподава само един урок: светът не може да бъде разбран, без да бъде почувстван.

Сега, от дистанцията на изминалото време, осъзнавам че престоят в страната на елфите ми е дал много повече. Все още мога, благодарение на ефимерийската светлина, да виждам същността, независимо под колко слоя е прикрита. Чувам от време на време, най-често в някоя барокова пиеса, намигване на ефимерийски щурец, и понякога (но без лещи) отново мога да видя разсипващи се късчета от цветовете на Градината във въздух, чист като сапунено мехурче. И тогава се сещам, че душата ми е била също толкова чиста, защото я боли – в тези мигове съм като бялото, което знае, че годините вече непоправимо са го изцапали. “Ариел” няма да помогне…

По-късно се опитах да заменя Ефимерия поне отчасти с литературните измислици. Когато си бил на такова място, дори най-хубавата и добре написана книга ти се струва постна, но не мога да отрека, че и от книгите научих това-онова. Четях, ли, четях – безкритично и безконтролно, потъвайки в стерилната вселена на черното върху бяло, и май не исках да си призная, че отново бягам от действителността. Какво да направя, щом след Градината се чувствах досущ като изгонения Адам?

Именно тогава прочетох, че в древни времена сред конниците, от които произхождам по кръв, имало обичай всеки човек на прага на зрелостта да си измисли песен. Не било от значение дали ще е кратка или дълга, дали ще е в мерена реч – важното било да е лична изповед. Като такава можело да я пееш непрекъснато или да я пазиш в себе си, зависело от теб. Един от най-големите грехове, които конните народи познавали, бил да откраднеш думи от чужда песен – колкото и да ти се искало да си ги изрекъл пръв. Някои от тези песни били записани и надживели самите племена, а други замлъкнали заедно с певеца. Сигурно по-хубавите.

Размисляйки по въпроса, сметнах това за много добра традиция, и дори в известна степен за необходимост. Съвременните хора също усещат тази потребност в себе си, но избират чужди песни, а това разваля цялата работа – защото, съгласете се, да имаш любима песен и да имаш лична песен не е едно и също. Аз имам своя песен. И не страдам от синестезия, но при мен се получи така, че песента я редиха цветовете.

Добре де, страдам от носталгия, мисля че е очевидно. И страдайки по този очевиден начин, си спомням, че ефимерийската дъга имаше девет цвята – което е странно съвпадение, защото и в моята песен има девет. Скромна цифра, предвид способността на човешкото око да различи десет милиона (това съм го научил от книгите). Съмнявам се да доживея дори първите хиляда, но нали в крайна сметка не е важно колко дълго си живял… а и всички тези милиони оттенъци са комбинация от няколко цвята.

Ето ги и тях.

БЯЛО

Днес по бялата пъртина черна катафалка мина –

Дядо Мраз почина, Дядо Мраз почина

Роден съм в малък град, но докато дойде време да тръгна на училище, раснах в селце на около тридесет километра от града. Това е причината и досега да гледам на себе си като на див селски бек – което е странно, тъй като там винаги са ме смятали за “градско тенеке”. Подозирам, че на някои хора просто не можеш да угодиш.

Днес, когато тези блажени години са минало, съзнавам, че съм имал много – имах детство с белези, риболов с голи ръце и дървени шейни, с каквото днешните хлапета рядко могат да се похвалят. А когато не си имал истинско детство, крайно съмнително е какъв човек ще стане от теб, сори за наглостта.

Щом дойде времето за първи клас (бях на шест, така че в случая “първите седем” са с една по-малко), майка ми избра училище със засилено преподаване на руски език, но – типично за нея – промени решението си и прекарах в Руското само един ден, в някаква занималня. На 15 септември бях експедиран в обикновено училище на пет крачки от мястото, където живеехме тогава. Там останах единайсет години.

Онази зима се беше взела насериозно, доколкото помня, и явно не знаеше нищо за глобалното затопляне, защото начена още от средата на октомври. Живеех близо не само до училището си, а и до градската болница, в градинката пред която обикновено се събирахме да играем. Беше странно да играеш там, тъй като освен нас имаше и десетки болни, пушещи по халат или просто излезли да се разтъпчат, но те не ни пречеха. Въобще не се замисляхме, че може ние да им пречим.

Както и да е, първият сняг попречи на всички. Натрупа се доста дебел, за сметка на това обаче в следващите дни грееше слънце и това направи повърхностния му слой перфектен за снежни топки. Приличаше на онова, което остава по ръба на фунийка сладолед, и беше почти толкова лепкав – красота какая-то …

Децата са войнствена раса и ние, отрочетата на късния социализъм, не правехме изключение. Вместо да ваем снежни човеци, предпочитахме да заформяме страховити междублокови битки във вече споменатата градинка, където паметниците и дърветата бяха идеално прикритие, а минувачите – просто цивилни жертви. Болните обаче съставляваха различна категория, те си бяха постоянно присъствие и като така можеха да минат (в зависимост от ситуацията) за част от пейзажа, жив щит или трета страна в конфликта. Именно по този начин се запознах с В.Д.

В онзи ден отново грееше слънце, аз бях захвърлил шала си, за да се направя по-студоустойчив, и дъхът ми пръскаше ефирна пара, докато дебнех зад бюста на някакъв комунистически мъченик темето на врага да ми падне на мушка. Тогава не носех очила и имах удивително точен мерник, ето защо почти отвях шапката на Къдравия с една тежка топка. Нарочно слагахме парченца ледени висулки в “гранатите”, с цел по-болезнен удар, и беше истинско удоволствие да гледаш как ледът бляска във въздуха, докато лети към мишената.

Възхищавах се на бързата реакция на съученика си, когато инкасирах попадение в гръб и това ме изуми. Самият аз никога не съм действал особено бързо – в критични ситуации по-скоро играя на замръзванка, а снегът, който се вмъкваше във врата ми, едно към едно приличаше на критична ситуация.

Работата беше там, че виждах всички бойци като на длан: нашите бяха заели територията откъм болницата, противникът – от страната на училището, и топката идваше, така да се каже, от ясно небе. Обърнах се с изражението на Леонид, когато разбрал за подлостта Ефиалтова, и видях третата страна в конфликта.

Даже не правеше опит да се прикрие: тъкмо напротив, разтриваше длани и гледаше към мен леко разсеяно, докато аз го гледах твърде убийствено. Точно ръцете ми направиха впечатление, защото бях малък и се падаха на линията на погледа ми. Бяха с жълтеникава кожа и много дълги пръсти, ръце на заклет пушач, казвам сега, когато годините са ме научили на едно-що. Набързо сгласих топка и го замерих с яд, което повлия на резултата – той едва-едва мръдна и ми се усмихна:

–         Цели по-долу, в гърдите.

“Глей го ти, съвети ми дава!”, помислих си, но само изгримасничих и побързах да се махна оттам. Не можех да разбера какво им има на възрастните (все още не мога), а този изглеждаше бая стар. Сигурно е бил на четиридесет и пет – петдесет, което по тогавашните ми критерии значеше, че се е образувал малко след Големия взрив. И цялата тая древност не му пречеше да замеря невинни младенци, ама че работа!

Тогава не отчетох куп неща, като например че топката бе хвърлена съвсем беззлобно и в нея нямаше лед, че човекът се усмихна малко несвойствено, сякаш се учеше, че изглеждаше може би най-самотният от всички потънали в личната си вселена рицари от Ордена на Катетъра … Едно мога да кажа със сигурност: запомних го много добре. Дължеше ми топка във врата, а аз съм доста злопаметен.

В следващите дни търпеливо чаках да го видя, за да си върна, но без грам успех. Даже инструктирах цялата банда келеши да го направим на снежен човек, щом се мерне, и разпространих описанието му: висок, сивокос, с тъмнозелена пижама, различна от раираните недоразумения на другите пациенти, и черен халат. Понеже се бях съсредоточил първо в ръцете, помнех и монограма “В.Д” върху ръкава му, но това беше без значение – просто детайл, който запазих за себе си.

Добре, ама В.Д. като че притежаваше съвършена интуиция, и ако излизаше в градинката, то беше винаги по времето, когато бях в час. Мина почти седмица, падна нов сняг, после отново горният му слой се превърна в страшно оръжие, но от нахалника в зелената пижама нямаше и следа.

И една сутрин схванах защо.

Майка ми има мистичния навик да се спира пред всяка стена, дърво или сграда, на която са закрепени некролози – дори когато бърза нанякъде. Не знам какво очаква да види, но в крайна сметка всеки с номера си.

Нея сутрин, трябва да е било вече в края на октомври, беше адски студено и хич не ми се искаше да я чакам, докато изучава поредната “Скръбна вест”, обаче като добро и възпитано дете просто нямаше къде да се дяна. От скука зачетох долния ред (можех да чета още преди да тръгна на училище) и по едно време принципът на замръзванката влезе в действие с пълна сила: от новичък лист хартия, обграден с нефотогенични бабки, ме гледаше В.Д. На снимката беше по-млад, носеше костюм и пак се учеше да се усмихва. Не знаех какво значи “доцент”, но без съмнение беше той. И инициалите съвпадаха.

До този ден не се бях замислял за смъртта. На практика не се бях сблъсквал с нея. Дядо ми – бащата на мама, починал, когато съм бил съвсем дребен, така че дори на шест бях наясно, че някои хора в един момент изчезват. В.Д. обаче беше първият, който направи този фокус пред очите ми. Тогава разбрах, че даже в мразовит ден може да ти стане още по-студено при вида на една снимка, стига там да е някой, когото познаваш.

А той все още ми дължеше топка във врата, да му се не види.

По-късно същия ден се сетих за него. Не успях да измисля нищо по-добро от това да направя граната от снега в двора на училището и да я тресна в стената, представяйки си, че В.Д. е там. Още преди следата от удара да избледнее, го бях забравил.

Имал съм много поводи да се сещам за доцента оттогава насам – повече, отколкото е полезно за здравето, и далеч повече, отколкото трябва, при положение че бяхме толкова бегли познати. А когато моето време дойде, бих искал Оттатък да вали сняг. Нали все пак съм злопаметен …

ЗЕЛЕНО

–         Knock-knock.

–         Who’s there?

–         Bob Dylan.

Замисляли ли сте се някога колко врати отваряте дневно? Аз да. Веднъж реших да броя, но се отказах на кота 18 – още беше девет сутринта и даже не бях излязъл от къщи, а все пак не живея във Версай. Излиза, че съм отворил десетки хиляди врати през живота си – дървени, блиндирани, от стъкло или талашит, с тройно заключване и без брава, скърцащи и безшумни; чукал съм на райските врата, отварял съм дверите на възприятието, портите на Ефимерия и крехките препятствия пред кенефа, а понякога се е случвало и да ги затварям… невинаги внимателно, признавам си. Извинения към всички таксиметрови шофьори, чийто живот съм скъсил по този начин.

Когато обаче помисля за врата, в съзнанието ми изниква една-единствена. Огромна (поне така ми изглеждаше на мен, дребосъка), двукрила и от ковано желязо, боядисана в зелено. Защо точно в този цвят е една от големите загадки на френологията, но се предполага, че отговорът е съвсем прозаичен: или  останала боя от друго някакво боядисване, или зеленото е било най-евтиния цвят в магазина, или нещо пак толкова делнично. Да питаш относно цвета на тази врата е все едно да се интересуваш защо тревата е зелена – така е наредено и точка.

Както и да е, вратата винаги, във всички свои пребоядисани самсари е била зелена като онази от разказа на О.Хенри, и явно ще бъде такава, докато времето не я стрие на прах. Ако сте чели внимателно редовете в бяло, вече знаете и къде се намира.

Всъщност нея съм отварял най-рядко – за да се сметне истински разтворена, трябва да се разкачат двете крила, а това става веднъж-два пъти годишно. В ежедневието се ползва малката вратичка отляво, звукът на която безпогрешно мога да извикам в ушите си даже когато съм на хиляди километри оттам.

Не съм стопроцентово сигурен, но се предполага това да е първата врата, която съм отворил лично, както и първата, която съм заключил. Едно време вратите не се заключваха, говоря самата истина. Просто нямаше защо, обаче в детските ми години всички придобиха този навик учудващо бързо. Времената се меняха, а хората се меняха заедно с тях.

Никога не съм обичал промените – идва от зодията ми, но също от нея идва и съзнанието, че са неизбежни. На почтената възраст от шест и половина години оставих зелената порта зад гърба си, за да я сменя с триумфалната арка на Знанието, а като екстра получих нов дом, чиято врата беше боядисана във физиологично кафяво и чийто обитатели почти не познавах, макар да бяха другите ми баба и дядо.

Помня как трудно свиквах с новото си жилище. Всичко беше непривично, но най-силно усещах разликата, когато влизах вкъщи. Вратата не беше зелена, мамка му, отваряше се плавно, без онзи непогрешим звук, с една дума просто не беше моята врата. Чувствах се като крадец, и единствено зеленината в двора ми помагаше да се адаптирам.

За да превъзмогна това усещане, започнах да си представям, че дървената и онеправдана откъм цвят врата е зелена – натискайки дръжката й, извиквах в ума си нюанса на боята или краткия писък на пантите, и понеже Ефимерия бе развила вътрешното ми зрение, с времето свикнах да лъжа себе си. Някъде към Нова година първолачето, което бях тогава, можеше да превъплъти зелената металност на онази врата почти съвършено и най-сетне да се почувства вкъщи.

През зимната ваканция отидох на село за празниците и се озовах пред зелената врата, за пръв път от няколко месеца. Беше навалял сняг, имаше висулки от лед по декоративните елементи в горната й част и студеният въздух попи скърцането й, но в малко мигове от живота си съм бил така щастлив, както тогава. Не се налагаше да се преструвам. Отново бях у дома.

Азбучна истина е, че всичко тече и всичко (като изключим цвета на една врата) се променя. Истина е също, че когато мразиш нещо, то ти се случва особено често, и това важи в пълна степен за промените в моя живот. Местил съм се десетина пъти в общо три града, и всеки път трябва да свиквам с нови врати, с нови обиталища и съседи. Едно обаче остава неизменно: за да си бъда у дома, трябва да се насиля и да видя зеленото във всяка входна врата. Тогава и само тогава жилището може да се смята за дом… а по-интересното е, че зависимостта ми явно си има обратна страна: започнах да се чувствам далеч по-уютно в парка, отколкото в някой от тези тъпи апартаменти. Понякога дори ми е кофти да се прибера.

Освен на едно място, разбира се.

Можеш да имаш десет къщи, но винаги имаш само един дом, така стоят нещата.

ЧЕРВЕНО

Forza Ferrari! (Мама ви и жабари!)

Обичам Формула 1. Нищо не мога да направя. Обичам я въпреки управлението на тандема Мозли/Еклестън, а това като че ли казва всичко. Когато ме питат какво толкова й харесвам, отговорът в общи линии зависи от настроението ми – ако съм весел, казвам: “Болидите са шаренки, а нали луд на шарено се радва…”. Ако обаче не съм на кеф, тежко и горко на задалия подобен въпрос – започва се едно изброяване ab ovo, в процеса на което неминуемо споменавам малко известни факти от историята на шампионата, наблягам на това, че той представлява вълнуващ синтез между технологии  и човешка воля – нещо като алегория на живота, в която всяка хилядна от секундата е съдбоносна и късметът играе огромна роля; вмъквам кратка, но съдържателна биография на любимите си пилоти, отбелязвам лукаво, че феновете на Ф1 са с доста по-голям коефициент на интелигентност, отколкото футболните запалянковци, и продължавам в същия дух, докато малоумникът насреща не се откаже да ме пита за в бъдеще дори колко е часът.

Обичам Формула 1, ала в детските си години слагах знак за равенство между “Ф1” и “Ферари”. Червените бяха в дивна криза, само с една победа на Алези от години, и дори нямаха шанс за подиуми, обаче аз ги харесвах. По някакъв начин знаех, че където е текло, пак ще тече … но не и че буквално ще отече.

По принцип съм принципен. Даже се шегуваме с приятелите ми, че са рядкост хората като мен: стриктни, делови, педантични, досетливи, предвидливи, еб… (тук добавянето на прилагателни секва, за да отстъпи място на идиотски смях) Старая се да живея според моите правила, без компромиси, макар и да знам, че това значително усложнява пътя на човек. Веднъж започната, една практика при мен прераства в традиция и се превръща едва ли не във въпрос на чест да бъде спазвана до най-малките подробности и отстоявана при всякакви условия. Нека не се заблуждаваме – това не е онази величава твърдост на характера, позната от книгите, а по-скоро мравешко упорство да постъпвам така, както е правилно според мен. Всичко онова, което влиза в разрез с моите схващания, неистово ме дразни: един вид, “как може да сте толкова тъпи?!”. Мисля, че и това се дължи на зодията ми, обаче не може да се оправдавам само с нея, нали?

Та за спорта: бидейки поддръжник на Скудерията, в първоначалния период от ерата “Шумахер” всъщност бях фен на догонващ екип. Това е един от принципите ми – не симпатизирам на изявени фаворити, воден от праведното убеждение, че трябва да се подпомага дишащия във врата им отбор, докато не стане абсолютен лидер. След като казах това, сами разбирате, че в началото на новото хилядолетие нямаше по-щастлив човек от мен, когато Светата Троица Рори, Рос и Жан направиха италианците свръхсила. Разбира се, не ми хареса онази глупост с Вилньов в Португалия 97, но ги оправдавах като готови на всичко по пътя към титлата. Ясно беше, че е така, когато Шуми се върна на пистата не напълно възстановен, за да помага на Ървайн през 1999. Тогава смятах, че отборната игра наистина е отборна и всичко е честно. Милениумът се превърна в Михаелиум с титлите от 2000 и 2001, а сърцето ми на верен фен просто пееше – до 2002,  фамозното състезание в Австрия.

Рубенс Баричело води колоната, Михаел води шампионата. От бокса идва Божа заповед №11: “Пропускай Шумахер, чадо, и не введи себе в изкушение да биеш, нине и присно”. Победата – въртим-сучем, беше без значение за Пилето, но би била с огромно значение за бразилеца, чисто психически. Той отстъпи на метри преди финала, правейки дори за умствено увредени зрители (кххм!) нареждането очевидно. Никога не съм бил запленен от Баричело, не ми допадат и настоящите му мрънкания в Brawn GP, но това не беше правилно според мен. Великите шампиони не побеждават така.

От този кръг нататък вече не бях ферарист. Знам, че звучи странно за човек, който се самоопределя като принципен, но уви, принципите не са това, което бяха. И ако два от тях влизат в противоречие, винаги – поне при мен, печели по-важният: да играеш достойно. Нике в днешно време е една често изнасилвана жена. Дори обуват кецове с името й, а това по мои мерки е гавра.

Още обичам Формула 1, и нищо не мога да направя. Но не слагам знак за равенство между “десет точки” и “на всяка цена”.

СИНЬО

Две неща не спират да ме удивляват – звездното небе над мен

и моралният закон вътре в мен.

И.Кант

Имам сини очи. И късогледи.

Наистина са сини, макар и не толкова като тези на хъскитата, което някак естествено е предопределило повишения ми интерес към всичко синьо, синкаво, синьозеленикаво и така нататък. Когато възприемаш света през син филтър, всичко с подобна разцветка ти се набива в очи – а Бог е решил много от нещата, които въобще си струва да бъдат гледани, да са сини.

По характер съм земен човек, но това никога не ми е пречило да се вторачвам в небето. Причината вероятно е в “първите седем”, защото израснах до военновъздушна база и прелитащите самолети волю-неволю ме караха да вдигам глава … а може да има и съвсем други причини. Горе винаги става нещо интересно: ако денят е безоблачен, гледам птиците, ако има облаци, мога да ги наблюдавам до пълно схващане на врата, а прилепите по здрач и звездите вечер просто ме оставят бездиханен. Уче́ните  доказаха, че самите ние сме  космическа химия и миналото ни намига всяка нощ от Млечния път, и колкото повече съзерцавам звездите, толкова по убеден съм в това. За щастие не съм бяла престилка, което ми позволява да изпъвам врат нагоре с необходимата религиозна боязън, но ако не бях скаран с точните науки, щях да съм астроном. В тази връзка (не)благородно завиждам на Брайън Мей, който с таланта си се превърна от астроном в … звезда.

Зная какво си мислите сега: че забравям морето. Ни най-малко, просто не го обичам. Морето ме притеснява. Абсурдно е, но е така. Мога да плувам, но не бих скочил да поцапам в океана, например. Ужасявам се от мисълта, че надолу има километри вода – всъщност не ме е страх дори от акули, а от самата всеобемаща маса на хашдвеото. Моите две стихии са Земята и Небето, и те напълно ми стигат, дори понякога ми идват в излишък. Земята ме е научила на твърдост, небесата – на смирение.

Обожавам летенето. Да гледам под крилото на самолета облачните памукови ниви, огрени от слънцето, е едно от преживяванията, които най-много се доближават до ефимерийския екстаз от детството ми. Пък и както винаги съм казвал, само онзи, който хвърчи в облаците, може да пита птиците за посоката.

Като стана дума за облаци, много от хората, с които контактувам, се изумяват от способността ми да кажа ще вали ли, колко продължително и с каква интензивност само след един поглед. Аз, от своя страна, съм искрено изненадан, че те не могат да разчетат писмената на облаците. Всичко в небето е толкова ясно…

Веднъж гледах нестинари. Не ми направи впечатление фактът, че разритваха жарава с боси крака – уче́ните и на това са намерили обяснение. Просветлението, което ме озари, беше свързано с това как движеха иконата – ритмично нагоре и надолу, и с кратките им охкания “въх, въх”. Идеята на танца явно беше да свърже Майката Земя и Бащата Небе в едно посредством болката на човека. Сори, но мисля, че съм намерил по-добър начин.

Идеята за моралното падение ме занимава отдавна. Много ми се иска да съм морално пропаднал, честно. Изключително забавно е как мнозинството хора етикетира някои неща като сигурен белег за духовно разложение, смъртен грях и непоправимо отклонение от задачата да си полезен на обществото, тоест под някаква форма  – на тях конкретно. Буаахахаха, на тях конкретно.

Представете си слънчев предиобед в късната пролет, когато и последните капчици роса вече са се изпарили, но тревата все още е мека като детска коса и пази в себе си остатъчна влажност. В идеалния случай по небето пробягват бялосиви облачета, времето не е много горещо, а денят определено е работен. Един мършав субект се настанява удобно под младо дръвче – за да може да вижда по-голям къс небе и все пак да се радва на сянка, пуска в слушалките Локатели и отправя поглед нагоре. Ирисите му са сини като онова, което гледа, а зениците, подвластни на вътрешната си гравитация, гълтат всяка подробност на небосвода като същински черни дупки. До субекта се въргаля книга, която е взел с доброто намерение да почете, и която забравя моментално, вдаден в абзаците на птичите ята. От време на време преминаващ автомобил или камион насича с боботенето си Соната №4, но нищо не може да прекъсне бавния ход на облаците, геометрично правилните спирали на щъркела и надлитането на гълъбите.

Или почти нищо. Субектът се е погрижил да свърже Небето и Земята по един много елементарен способ: с трошички хляб. Птиците знаят. Птиците виждат субекта и когато напишат днешния си благодарствен химн между облаците, идват да го видят … съвсем безкористно, хи-хи. Тогава той изключва Локатели, за да чуе последните новини от Ефимерия, където крилатите твари могат да ходят свободно, за разлика от него. После, разбира се, ги пита за посоката си. Птиците знаят.

Сърцето на субекта бие равномерно, а душата му е в покой, какъвто не могат да й осигурят нито една молитва и медитационна практика. Наоколо хората бързат по обичайните си маршрути и ако някой се спира, то е за да си завърже обувката, а не за да види себе си от птичи поглед. Част от минаващите, вече завързали връзката/преместили чантата в другата ръка/махнали тополовото пухче, презрително фиксират субекта под дървото и отминават по задачи.

Именно в такива моменти разбирам, че падението не е толкова ужасно, нещо повече – че падението си струва. Иначе не би доставяло такова удоволствие, нали ??

РИЖО

“На света има толкова много красота… Понякога имам чувството, че не мога

да я понеса и сърцето ми ще се пръсне…”

Рики Фиц, “Американски прелести”

Преди всичко, вроденото ми чувство за ред ме задължава да почна с една техническа забележка: известно е, че рижото е оттенък на червеното, но ние не сме художници, а хора на словото, така че ще си позволим фриволността да включим един и същи цвят в Песента, макар и под две имена, за което имаме пълните основания.

Сега – по същество.

Програмиран съм да виждам повече красота от другите. Целият ми живот дотук е нейно преследване, във всичките й мислими форми и разновидности, както и в някои, които не биха могли да бъдат измислени, като Ефимерия. Въпреки че не съм художник, имам око за детайли, убягващи на много хора, и това не се отнася само до небесната хореография, а и за подрусващия се фолклор на ежедневието, който навремени избива в откровена чалга. Обожавам онези мигове, в които се надявам, не – предвкусвам да видя нещо, а после вдигам очи и хоп, ето го и него: кон встрани от пътя, точно когато си мисля за коне, ветрушка, нервно трептяща с криле като жив хеликоптер, циганин, който продава самурайски мечове… Откровението на такива моменти ме кара да се чувствам почти като Били Пилгрим.

Баналните фрази като а) красотата е навсякъде около нас, б) ще спаси света или в) е в очите на наблюдаващия, още от предучилищна възраст не са ми достатъчни. Не би и могло да бъде иначе, щом се стремя към абсолютна красота, макар и с далеч не абсолютните си човешки сетива, но ето на какво ме е научила почти трийсетгодишната одисея в търсенето й: абсолютната красота е миг – проблясък на слънцето, щрих, движение, тишината между два тона – в който нещо изгубва самостоятелното си битие и започва да действа възпитателно. В този миг сърцето е препълнено и заплашва да се пръсне, а в следващия вече си друг човек.

Червенокосите жени ми правят поразително впечатление. Наистина, те рядко са красиви и още по-рядко са синеоки, но когато това е така, притежават обаяние, за което всички блондинки и брюнетки са готови да вършат кървави престъпления. Има нещо магическо в начина, по който светлината обгръща бледите им лица, лъкатуши в косите им и гасне в притворените клепки; има една особена мекота в сиянието около главите им, заради която не можеш да спреш да ги гледаш, дори когато вече става ужасно неудобно, има…

Накратко, имало е защо в Средновековието да ги набеждават, че са вещици, а в по-ново време – femmes fatales. Винаги, когато видя червенокосо момиче, сърцето ми прескача един до дванайсет удара, а зрението временно отказва да възприема каквото и да е друго. Може би затова още не съм ходил в Ирландия: изпитвам тягостното усещане, че ще получа инфаркт още на дъблинското летище и ще издъхна без право на обжалване в мига, когато някоя рижа медицинска сестра се надвеси над мен, макар и водена от желанието да помогне. Дори не ми се мисли какво би станало, ако срещна на живо Никол Кидман – една от най – грациозните, фини и убийствени червенокоси дами, бродили на тази планета от Ева насам. И въпреки всичко, казано дотук, най-силният ми спомен, свързан с този цвят, няма нищо общо с жените.

Мястото вече предугаждате, времето отново е късна пролет, същата онази, в която тревите леко пожълтяват, но житото е радикално зелено. Някъде в Ефимерия Вивалди дирижира с откъсната тревичка цял оркестър – аз обаче не съм там и около мен пеят само птици. Точно сега не бих заменил тяхната врява дори срещу Музиката на Сътворението. Нещо повече, мъчат ме подозрения, че това е то Музиката на Сътворението. Пътят е прашен, но славен, и по него вървим само двамата с моето куче Боби – без особена идея накъде точно, просто се тътрим в обедната жега, като той си мисли за локва вода, а аз – за Никол Кидман и защо, по дяволите, не взех шише от литър и половина, вместо само половинката, която отдавна съм изпил, и тъкмо тогава неговото желание се изпълнява. Под маранята на хоризонта лъсва синьозеленикаво въже от влага – и тъй като пътят не е асфалтов, за да прави зрителни измами, това може да е само бързо изсъхваща локвичка.

Боби припва нататък, езикът му се вее почти зад врата, а аз спирам и го гледам завистливо. Все пак не мога да пия откъдето ми падне като него, а съм ужасно жаден. Отклонявам очи към младото жито на две крачки от себе си, и разбирам защо съм тук точно в този момент.

Един огненориж силует стърчи сред житните стъбла и ме гледа с очички-топчета, златисти като на котка. В първата секунда съм толкова стъписан, та дори не разбирам какво е животното, макар че на контрастния зелен фон всяко негово косъмче искри с болезнена яснота. Вдигнало е предния си крак досущ като куче и се колебае дали да побегне, или да се отдалечи бавно. Гледаме се две, три, пет секунди може би, после ушите му трепват и то хуква през зеленината като някакъв призрачен огън – губи се и блясва, ту тук, ту там. Няма нужда да гадая: Боби се връща, пъхтейки зад мен, и дори без да се извърна, мога да си представя мократа му муцуна, отново порозовелия език и присветващите капчици вода, които ръси в прахта. Моментът е толкова тралфамадорски по структура, че и досега е врязан в паметта ми като че лично от Дюрер: всяко стъбълце и най-малката буболечка по него, всяка птичка с разположението й спрямо облаците, всичко, всичко, всичко…

Дзен и изкуството да виждаш лисици. Абсолютна красота.

Когато срещна жена, дори червенокоса и синеока, дори привлекателна и мила – но с лисича яка, намирам начин да изразя презрението си към нея, учтиво, разбира се – така че да личи, че е истинско презрение.  Може да си свестен човек, добра майка/сестра/баба/леля и стълб на обществото, но ако си способна да унищожиш нещо толкова съвършено, само за да угодиш на суетата си, сори, няма как да си особено високо в личната ми класация. Ако пък яката е комбинирана с кожено палто, каквито са болшинството случаи, сривът в позициите е просто библейски. Стъклените копчета на мястото на извадените лисичи очи винаги ме карат да мисля на какво такава жена – дори червенокоса и синеока, дори приветлива и мила – възпитава проклетите си шибани деца. Едва ли е проклето шибано преклонение пред … проклетата абсолютна красота.

Която, не бива да се съмнявате, ще спаси света.

СИВО

“- Питам те – горчиво продума Ипслор – какво ли в този свят

придава смисъл на живота?

Смърт пак поумува.

–         КОТКИТЕ – подсказа след малко. – МНОГО МИЛИ СЪЗДАНИЯ.”

Тери Пратчет, “Магизточник”

Нашите се развели, когато съм бил на шест. Звуча дистанцирано, но знаете къде прекарвах повечето време тогава, а елфите нямат семейни проблеми, защото нямат и понятие за семейство в смисъла, който влагаме ние. Баща ми никога не е присъствал особено силно в живота ми, така че на практика след цялата юридическа сага за мен нямаше промени.

Не след дълго обаче дойдоха и промените – тръгнах на училище, сблъсках се със смъртта, с една дума пораснах. Да израсна бързо ми помогна и фактът, че тогава все още децата на разведени родители бяха екзотика, малко като негрите-албиноси. Нямах кой знае колко голям избор, освен да свикна с особеното си положение и да измислям разни глупости, когато някое приятелче ме питаше защо все майка ми идва на родителски срещи. В четвърти – пети клас, когато схванах, че всъщност не съм чумав или дамгосан, просто казвах истината, но тогава вече една трета от съучениците ми бяха като мен. Времената се меняха, и хората се меняха заедно с тях.

На някои грешки им е съдено да бъдат повтаряни. Седем години по-късно станах причина майка ми да се омъжи отново, и то по начин, който още тогава ме убеди, че съществува Предопределение.

Като начало Предопределението прие формата на гръмнал телевизор – по времето, когато нямаше интернет и телевизията, наред с киното, беше най-страхотното развлечение. После, като един същи Протей, взе кожата на някаква колежка на майка ми, която познаваше добър електротехник (говорим за дните, когато дори връзки за обувки се намираха с връзки), и накрая мутира в неприятния лик на Самия Електротехник. Човекът дойде, поправи кинескопа и си отиде. Тогава въобще не подозирах, че ще прекарам доста от съзнателния си живот, къкрейки в тиха, но постоянна враждебност към същия този човек.

Естествено, според някакъв непубликуван закон на Мърфи, в къщата на самотна майка има винаги развален електроуред, така че с времето господин К. ни стана чест гост. Имах си мои проблеми, свързани със следващия цвят от песента, и не успях да забележа кога между него и майка ми отношенията са преминали на различно ниво. Онова, което забелязах обаче, промени самия мен, малко преди тяхната връзка да преобърне битието ми.

Един ден, явно нещата са били вече доста напреднали, К. покани майка ми – и мен, по принуда – у дома си. С влизането ми направи впечатление обстоятелството, което днес от собствен опит мога да изведа като правило: рано или късно, стига наоколо да няма жена, която да разхвърля, всеки мъж достига до фаза на маниакална подреденост. (Той също беше разведен, за да е в крак с времето може би). Това бе и един от малкото пунктове, по които с него имахме единодушие – мама беше най – хаотичния елемент в съжителството ни.

Докато те двамата в трапезарията поставяха основите на цялото бедствие, аз се шляех деликатно из апартамента, който впрочем не беше особено голям. Така неминуемо, и бих казал, направляван от същото това Предопределение, влязох в хола.

Беше затъмнен двойно, със завеси и щори, поради което на слабото ми зрение му трябваше известен период на акомодация. Накрая се отказах да го чакам и светнах лампата. Знаете, че в анимационните филмчета лампичката над главата на някого означава идея – тук значеше по-скоро емоция, при това непозната за мен.

Върху облегалката на дивана, в аеродинамична изтегната поза и с лапки, свити пред гърдите, недоволно ме гледаше най-красивата котка, която бях виждал. Най-красивата, която видях изобщо някога, а това значи много, когато ви го казва любител като мен. К. не беше споменавал, че притежава такова съкровище, но в момента не мислех за него. Месеци по-късно осъзнах какво съм изпитвал: така наречената любов от пръв поглед, възпята и търсена от хиляди плитки мозъци, които не могат да разберат, че обикновено любовта те намира… с всички произтичащи от това последици.

Не знам какви бяха чувствата на майка ми към К. на онзи етап, но разбирах абсурдността на положението – може би за първи път не можех да живея без нещо, което принадлежеше на друг, обаче не бях никак въодушевен от идеята, че този друг иска да се ожени за майка ми. Тъпо, нали?

При все това с упоритостта на болен си намирах поводи да заговоря за него, да подметна, че ми се иска да видя Съни (не мога да мисля за по-подходящо име) и прочие самоубийствени ходове, които доведоха до следния логичен завършек: котето се озова вкъщи, но аз още не бях започнал истински да се радвам, когато дойде и “сметката” – мама и аз, заедно със Съни, на свой ред се преместихме у К. Бракът беше сключен, сега оставаше да се стигне до развода.

Прекарах със Съни две и половина години от живота си. Не бих ги нарекъл най-хубавите, защото по необходимост ги съвместявах и с К., а той беше човек с доста изкривена представа за моята личност. Искаше да ме промени по собствените си критерии, без да отчита някои важни подробности: навлизах в тийнейджърството, мразех всякакви преобразувания и ако въобще щях да се променям, това щеше да стане по мои мерки (вж. редовете в червено за детайли). Към средата на този период имах правилното усещане, че единственият човек, който ме разбира, е Съни.

Всъщност не само ме разбираше, тя успяваше и да ми дава много, без да прави почти нищо – забавляваше ме, тревожеше ме, учеше ме да мисля не предимно за себе си… накратко, през тези две и половина години, благодарение на нея и К. окончателно съзрях. Съни си остава автор на най-милия жест, който някой някога е правил за мен: веднъж, както лежах и щраках дистанционното с нея на гърдите, тя ме изгледа продължително, протегна лапичка досущ като човек и ме погали по бузата. Беше момент на такава близост, че не можах да й се разсърдя, когато ден по-късно се изпика в обувките ми.

Около година след тази милувка съседския котарак зарази моето любимо същество със стомашен вирус, който, изглежда, изчерпи и деветте й живота. Заедно с нея ни напуснаха и последните остатъци от разбирателство, но това е друга тема.

Още си спомням как двамата с К. търсехме място да я погребем. Носех трупчето й в платнена торбичка, той мъкнеше лопата и след като дупката бе изкопана, погали вкочаненото тяло и зарида. Бях толкова смаян, че не можах да заплача – аз, който прокапвам дори по време на някои филми.

Вървяхме обратно в пълно мълчание, когато изведнъж усетих лапата й върху брадичката си, после и върху бузата – нежно, едва-едва, също като онзи единствен път. Не е необходимо да казвам, че кръвта ми изстина: вдигнах ръка и я прокарах по лицето си, обаче пак не заплаках. Върху дланта ми лежеше семенце от глухарче, виновникът за илюзията… но кой знае дали един мъничък, все още палав дух не го бе насочил натам?

Факт е, че на погребението й не се разплаках. Факт е и това, че все още свързвам думата “обич” не с някого от хората, минали през живота ми, а с нея – малка купчинка сива козина, увенчана с очи, топли като слънцето.

ЖЪЛТО

Блондинка като картинка:

крака – километър,

очи – небе,

евала кой я …

На всекиго, запознат дори отгоре-отгоре с философията на джентълменството, е известно, че джентълмените предпочитат блондинки. В старанието си да мина за джентълмен аз също ги предпочитам, макар панталоните ми да отесняват при вида на червенокоси, а по мен да се заглеждат предимно брюнетки. Последните твърдят, че те именно са истинските жени, и това е вярно. Блондинките не са жени. Те са ангели.

Друга една философска школа постулира, че хората, предпочитащи блондинки, са неосъзнати педофили. Поразсъждавайте малко и ще стигнете до горния извод – блондинките не са деца, а ангели. Крилата просто са демоде … както впрочем и чистата ангелска обич. Затова “Анжела” на Люк Бесон е толкова плосък, въпреки Ри Расмусен.

Любовта е чудо и магия. Такава е не защото само́ по себе си това чувство е нещо особено, а понеже човешките същества са безнадеждно егоцентрични, зли и пагубно различни. Въпреки тези им дадености чувствата са като македонска фаланга – в смисъл не че разграбват Азия, а  непрекъснато търсят пукнатина в редиците на противника, и когато я намерят, се вклиняват и побеждават. Неслучайно древните пакистанци са казали “Amor vincit omnia”. Щом не може да влезе през вратата, влиза през прозореца, но винаги накрая тържествува, мамицата й.

Свикнал съм да мисля за себе си като за емоционално ощетен. Подобно на Джон Неш в “Красив ум”, който беше роден “с два мозъка и половин сърце”, аз съм се пръкнал с половин мозък и нула сърце. Може би причината е в мизантропията ми, може би е в зодията, но от един момент нататък общуването с противоположния пол се превръща в тегоба. И като се замисля, мога да открия защо.

Разгръщам дневника си. Датата е девети април 1993, записката е кратка и делова: “Влюбих се”. Пикльо нещастен, какво ли съм знаел тогава??

Всъщност знаех доста неща – вече бях срещнал Съни и можех да различа потръпването в стомаха, дължащо се на силно чувство, от онова, следствие на изобилно преяждане. Усещах първото всеки път, когато наоколо се мотаеше Тя. Не Съни, Мария.

Съвсем естествено, Мария беше най-красивото момиче в класа: имаше тъмноруса коса, едва загатнати скули, фино телосложение и очи, по-сини от моите, с което ми бе твърде интересна. Беше рожба на смесен брак между рускиня и нашенец, но в чертите й нямаше нищо руско. Разрезът на очите, например, беше по-скоро азиатски, лицето й имаше изящен овал, а сърцевидните устни ми напомняха тези, които бях виждал в Ефимерия. По онова време е била на тринайсет, една поетически заредена възраст, в която момиченцата се превръщат от кикотещи се лигли в Лаури и Беатричета. А аз … аз така и не станах Данте. Даже и Петрарка не можах да стана.

Според жените мъжкото изповедание е съставено от ужасни прасета. Неизвестно как дори най-тъпото от ужасните прасета е такъв естет, че винаги се стреми към най-хубавата сред произволен брой жени, достъпни на полезрението му. Като че имаме зададена матрица, която казва “стройно тяло, естествено руси коси, светли очи – атакувай!”

Не атакувах. Години преди да гледам “Красив ум” бях наясно, че ако го направя, ще съм просто още един в миманса: не само ще преча на останалите, и те ще ми пречат и няма да постигнем нищо. Вместо това прекарах един месец със сън колкото за седмица, пишейки стихове. Толкова ли мъдър съм бил в разцвета на пубертета, че да си мисля “Тя сама ще избере”?

Като се сетя за това днес, ме досмешава, но всеки знае колко животосмъртни могат да бъдат подобни терзания, ако си на тринайсет. Адската смес от хормони, мечти и амбиции те кара да вършиш неща, с които после никак няма да се гордееш.

Накратко, скришом пъхнах в раницата й роза, увита вместо в целофан в листчета с четливо написани, анонимни поеми. Дотук нищо погрешно, като изключим факта, че два пъти й бях давал да преписва от мен по литература и странният ми почерк се разпознаваше от километри. Беше като самолетна катастрофа. Беатриче отново стана мъничка лигла, а аз и досега потръпвам, стане ли дума за любовна лирика. Деца – не пробвайте със стихове, моля ви. Подходът е вършел работа в античното Средновековие, и то съпроводен от една-две глави на сарацини и/или шепа рубини.

Не я бях виждал от сума време, когато случайно се засякохме на стълбите в университета. Както с неподражаем финес казва един познат, беше се превърнала в жена, с която е приятно да помълчиш. Вместо това поговорихме. Следваше биология, предполагам биологията на някой женен бизнесмен, просто защото обществото ни е такова. Разменихме си телефони, питахме се за стари познати, а аз през цялото време очаквах онзи юмрук от детството пак да тупне диафрагмата ми. Друг път.

Ето защо смятам, че не греша, когато се определям като емоционално ощетен. И – предизвиквайки Любовта- все още непобеден.

БЕЖОВО

На този свят има две марки автомобили:

Mercedes и всички останали.

Дори в най-съвършения пейзаж има черна точка, и Ефимерия не правеше изключение. За мен, който още в родилното бях запленен от автомобилите (въпреки тоталната си и безпросветна техническа неграмотност), беше и си остава абсурдно как така, аджеба, мъдрите елфи не са смогнали да  открият колелото. Предпочитаха да яздят ликорни и да летят върху гърба на дракони, което си има своята прелест – но пишещият хич не разбираше защо по тези чудесни пътища, сливащи се с ландшафта до степен на трудно поносима хармония, не боботят железни скулптури. Дори колесници  нямаха. Сега, естествено, отдавна съм стоплил: сред музиката на Ефимерия и трептящият от чистота въздух колите биха били толкова на място, колкото нудист в църква … но адски ми се искаше да са там.

Посвоему бях доста любопитно дете. Светът извън елфските поляни ми беше не по-малко интересен от самите тях, просто по друг начин. А за най-прекрасни и тайнствени неща в този свят считах автомобилите. И това, държа да отбележа, все още по комунистическо време, когато най-хубавата кола, достъпна за средния гражданин, беше лада седмица – а при цялото ми уважение към руското машиностроене, думите “Лада” и “хубава кола” нямат място в едно изречение. Освен може би ако изречението бъде: “Най-хубавата кола определено не е “Лада”.

Нямаше кой знае какви опции – до седмата си година се бях возил на дядовия “Москвич”, лелината “Жигули”, таксита-лади, една “Шкода” и фиат, който почти по нищо не се различаваше от жигулито. По-късно научих, че возилото на братушките всъщност е лицензен фиат. Единственото, което ми хареса у съветската школа, беше ГАЗ 21 – докато не прочетох, че той пък е краден от американците. Беше си преживяване да видиш точно този модел, защото още тогава “волгите с еленчета” представляваха антика, а конкретната излизаше на светло три пъти годишно, шофирана с изключителна съсредоточеност от брата на баба ми. Лъскавочерна като бръмбар-рогач и с добре поддържан двигател, който напяваше на жаргонен руски, тази лимузина мацна първото трайно леке от моторно масло в психиката ми.

В селцето, където отраснах, колите бяха по-скоро нетипичен транспорт. Виж, превозни средства с животинска тяга, или казано по научному – каруци, имаше в изобилие, следвани от колелета и мотопеди. Благодарение на това и на близката река, въздухът там беше толкова чист, колкото е само на едно друго място, посещавано от мен.

Очарованието ми от автомобилите беше абсолютно и непресъхващо, но истината е, че докато не се преместих в града, мислех за тях само в розови краски. Тръгването на училище ме накара да погледна с други очи на “единствените полезни произведения на изкуството”. За пръв път се сблъсквах с типичните дори за малък град колони от автомобили и съпътстващите ги дефекти на прогреса – при което стана ясно, че елфите са доста по-мъдри, отколкото ми се струваше. Смрадта на гориво как да е, още тогава имах синузит и за износ, но с шума свикнах много трудно. (Единайсет години по-късно, когато вече живеех на най-натоварения булевард в страната, се оказа, че въобще не съм свикнал. Накрая просто не издържах и се преместих.)

Бях на девет, когато личният ми двигател най-после получи запалителната искра, превърнала очарованието в магия. Подобно на всичко, което си струва в живота, и това се случи неочаквано.

Майка ми беше оперна певица и често ходеше на турнета. След приключването им обикновено имаше официални банкети, следвани от неформални събирания на хористите в някой ресторант – далеч от центъра, за да могат да пеят с пълни гърла, когато алкохолът и настроението кажат тежката си дума. Ставаше въпрос именно за такова празненство, на което предложи да ни закара нейният колега господин … всъщност, тогава все още другарят П.

Другарят П. винаги си е бил интригуващ субект, а по онова време ми беше съвсем необичаен. Работата е там, че имаше външност, свързвана повече с чиновници, нежели с хора на изкуството: дребничък, плешив и с очила, които май не сваляше дори по време на представления. Кристално ясно си спомням как веднъж го гледах в “Кармен” да се тътри по сцената с блеснали лупи, поддържани от сиви рогови рамки – а споменът се дължи на това, че тъкмо бях започнал да нося очила и инстинктивно делях хората на четириоки и двуоки. Та, госп… другарят П. бе така любезен да ни транспортира до избрания ресторант, красиво заведение в периферията на градския парк, и аз нямах нищо против. Свързвайки външността му с чиновническото съсловие, а доходите – с тези на мама, мислех, че ще довтаса с москвич, най-много лада.

Точен като общински служител в края на работното време, в уговорения час П. беше пред къщи, което се разбра от две къси бибиткания. Налага се да му призная, че не се стремеше към показност. На негово място бих изнесъл цяла серенада с клаксона.

Слязох долу преди майка ми и се спрях озадачен. До входа стоеше фабрично нов мерцедес, който сякаш имаше собствена аура – толкова силно блестеше. За да съм напълно коректен ще кажа, че не беше бежов, а пясъчен металик, което ме накара да се влюбя в този цвят. Виждах го за пръв път. А зад волана се почесваше другарят П., който усмихнато ми отвори да вляза.

Трудно е да се опише какво чувствах, но ако се има предвид зодията ми, спокойно мога да кажа, че гледах като в прословутата железница. Нещо подобно би изпитал един венецианец, ако си е поръчал гондола, а идват да го вземат с яхтата “Пелорус” – и сравнението не е преувеличено. Наистина имам око за детайли, а тук и най-малката частичка беше изработена с обич и перфекционизъм, до които ни една руска машина не се е доближила и понастоящем. Колата не изглеждаше сглобена, а изваяна: класическите пропорции, интериорът с дъхава кожа и тънки дървени лайстни, инструментите по таблото ме зашеметиха. Всичко беше такова, каквото трябва, бурмичка повече или по-малко би развалила цялата магия. Тогава нямаше как да зная, че Mercedes 123 ще се превърне в еталон по качество на всички времена, или че ще спечели стотици награди за издръжливост и дизайн, но си мислех, че ако в Ефимерия направят кола, ще е точно такава. Mercedes за мен се превърна в автомобилЪТ, а 123 – в “МерцедесЪТ”. Второто важи и до днес.

Оказа се, че господин другарят П. не бил чиновник, а истински вокален талант. Малката подробност, която не знаех дотогава, бе че е пял години наред във ФРГ – а малката поука, която извлякох, беше да не се влияя от външността на никого. Освен ако не носи индекс 123, разбира се.

След културния шок и естетическия възторг към последния ми предстоеше технологичен ступор: П. отвори вратата на мама като образцов немски кавалер, после се настани на шофьорското място и врътна ключа. Помислих си “Що за излагация, такава кола да не може да запали!”. Все още незапалил, 123 бавно потегли, ускори и се вля в движението, а аз най-накрая схванах – двигателят не се чуваше вътре. Това ме довърши. Имам предвид наистина ме довърши, поради което нищо не помня от купона на операта или как сме се прибрали. Може да е било отново с космическия кораб, тъй като П., един разумен професионалист, не тормозеше гласните си струни с алкохол.

По-късно същата година падна Берлинската стена и настъпи край на социализЪма. Времената станаха доста интересни, а най-интересното за хлапе като мен беше, че държавата бързо се напълни с вносни автомобили- макар повечето да бяха ‘найста употреба. Отначало битуваше мнението, че от немските коли по-хубави няма, и поне до средата на деветдесетте наистина беше така. Моят вкус по отношение на возилата тогава обаче беше окончателно изграден: не признавах … тоест, не признавам по-висша школа от британската. Няма да изброявам марки, всички ги знаят, само ще спомена, че на практика най-ценните представители от Острова са англо-германски мелези. И в повечето случаи, уви, само парите за проекта са немски.

Кой е любимият ми автомобил ли? Да кажем, Jaguar XJ6 III series, 1979-92, въпреки че всъщност е Mclaren F1 LM. А какво карам? Това е тайна 😉

ЧЕРНО

Черното си отива с всичко; всичко отива

на черно. А погледнато от определен ъгъл,

всичко е черно.

Въпреки асоциациите, които натрапва най-разпространената багра във Вселената, тук няма да стане дума за погребения или за някой от демоните на съвременния човек, демони добре известни, чиито вериги пръскат искри, опънати до скъсване в мрака на осакатеното ни подсъзнание. Ще говоря за нещо съвсем елементарно: “суичър”W с качулка.

От малък държа да се обличам хубаво, пак според собствените си разбирания. Смея да твърдя, че имам усет за модата, както и за това кое в нея е естетично и кое-кичозно. Действително, в ранното си тийнейджърство и аз минах през задължителните периоди на чужди влияния, предимно музикални, които рефлектираха и върху стила ми на обличане, оттам – и върху всичко останало. Вероятно има право онзи, който е казал, че днес посрещат по дрехите, а изпращат по обувките …

След хилавото и бързо преминало увлечение по о́ Бозе почившия Майкъл Джаксън, с радикалността, присъща на “тийнайсетте”, се прехвърлих в лагера на метълите. Голяма роля за това изигра фактът, че само момичетата в класа слушаха Джако, всички момчета тресяха глави и пускаха коси до под раменете, с каквито се пъчеха героите на хевито. Пробвах и аз, но веднъж някаква бабка ме попита “Миче, колкуй часа ма?”, и косата, отгледана с толкова труд, светкавично напълни коша на бръснаря. Всъщност дъртата недовиждаше, ала иди обяснявай това на разярен пубер във възрастта, когато външния вид в пълна степен определя – и даже замества – вътрешните преживявания.

Честно да си призная, метълът не ми харесваше, с изключение на някои китарни подвизи и две-три балади. За особено дразнещи намирах съпътстващите го аксесоари: мешките, изписани с култови текстове,  тениските с инфантилни черепи и кървища, готическите емблеми и прочие закони на жанра. Но понеже веднъж вече си бях извоювал презрението на целокупната банда сперматозоиди, която представляваха момчетата в 7-ми Д-клас, като казах, че Oasis са готини, гледах да не прекалявам и носех черно като тях – с тази разлика, че беше чисто черно, по възможност без каквито и да е украси.

Бях способен да пестя от закуски месеци наред, само за да купя първото си яке от (китайска изкуствена) кожа, което ми служи точно три месеца, преди да се нацепи от есенните дъждове. Бях навит да мъкна кубинки дори в началото на лятото (после минавах на черни гуменки), както и да дам за боядисване тъмносинята си раница, за да не се отличавам от дългокосата, намръщена маса орки, които съставляваха света ми извън Ефимерия. Всеки е минал през това, но за мен беше особено важно, тъй като никога не съм бил добър в създаването на близост с хората и последното, което ми трябваше, бяха подигравки за облеклото/косата/раницата/очилата. Казвам го с ръка на сърцето: нямах куража да бъда различен. По-късно спря да ми пука и просто станах себе си, но на четиринайсет беше така.

Един ден, връщайки се от училище, с двама-трима от сперматозоидите се отбихме в новооткрит магазин да видим какво предлага. Имаше доста черни неща, обаче очите ми изтекоха по един “суичър”Q на “Чикаго Уайт Сокс” – елегантен, със съвсем малък надпис отляво, и то, какво съвпадение, надпис с готически шрифт досущ като име на метъл-група. Беше снабден  и с качулка, което го правеше идеалното средство за замаскиране на не толкова дългата ми косица из правоверните метълски сборища, по които се мъкнех.

Тук трябва да кажа, че не бях разглезено дете. Времената бяха трудни, пестяхме дори откъм икономии и много от нещата, които носех, буквално си ги бях отгладувал. В дните на така наречения Преход нямаше даже възможност да работиш някъде, ако си ученик. Не че ако имаше, бих се счупил от работа, просто го отбелязвам. От друга страна, винаги получавах – получавам и досега – онова, което искам. По един или друг начин, рано или късно. Тогава обаче направих грешка, която ще ми държи влага поне докато съм жив.

Без да се допитам до майка ми или К., споделих с мъжките полови клетки, че са ми купили “суичъра”, но си го кътам за Деня на будителите (може и да беше друг училищен празник, не е важно). После, същата вечер, споделих на масата с К. и майка ми, че някакси трябва да ми набавят лелеяния “суичър” за Деня на будителите или другото не толкова важно школско събитие. Беше си чист рекет. И качеството му на такъв се засилваше от факта, че точно по това време мама не работеше, а заплатата на К. се изпаряваше едва ли не в деня на получаването й.

Ден-два преди скапания и  маловажен от днешна гледна точка празник, отново прибирайки се вкъщи, открих на леглото си, образцово сгънат и с извадена качулка, прословутия блузон (това е друга дума, която не понасям, но пък не търпя и тавтологиите). На вечеря и двамата почти не ми говореха.

Пожънах триумф и всенародна завист на хипотетичния Ден на будителите. Дрехата беше скъпа, ефектна,  напълно в тон както с тенденциите в хардрок облеклото, така и със собствената ми личност. Отгоре на всичко ми стоеше като излята, а нахлупех ли качулката, с иконописната си физиономия заприличвах на монах-капуцин. Незнайно защо обаче, час по час се сещах за лицата на майка ми и К. във вечерта, когато я получих.

Облякох худито цифром и словом пет пъти. Обожавах идеята за него, но самата вещ намразих, при все че хич не ми беше виновна. Което е по-важно, ненавиждах и себе си. Или ще си егоист, мекотело такова, казвах на огледалото, или ще си съвестен, трябва да избереш едното.

Все още получавам онова, което искам – по един или друг начин, рано или късно. Просто понякога разбирам, че не си е струвало да искам точно това. Или точно така.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Нещата в живота ми се стекоха така, че изпълнявам всичките си мечти, една по една, и непрекъснато трябва да измислям нови, за да имам стимул да живея. За щастие това не е проблем, тъй като съм благословен – или прокълнат, зависи кого питате – с дара на мечтателството. Въпреки казаното в началото, разполагам с толкова малко дни, а с толкова много цветове за гледане …

Съществуват и въжделения, за които е още рано. Но когато времето дойде, ще яздя по снежните хълмове на Ефимерия, мечтаейки кой знае за какво – за Reventon, може би, или за лична среща с В.Д., защото старите сметки трябва да се разчистват; за аудиенция с Александър Велики, тъй като имам един-два въпроса към него, или за минута с Декарт, за да го коригирам: “Съществувам, следователно мечтая”.

Ние, хората, имаме само мечтите си. И няколко десетки години, в които да ги видим сбъднати. Значи, реално погледнато имаме всичко, което ни е нужно, за да напишем своя песен.

Песента на цветовете.

---

W Няма такова нещо като суичър, но по онова време му викахме така. Че точно този вид “суичър” се именува худи, лично аз научих едва в края на хилядолетието.

Q “Суичерът ли те интересува?” – попита продавачката и аз кимнах. Даже не знаех как се казва. Дрехата, не момичето.

Име:

Коментар: