Травеститът, или за правото на избор

–          Добре дошли!

–          Добре сте дошли!

–          Откъде идвате и какво видяхте? Чухте ли нещо за войната?

–          Бурно ли беше морето дотук?

Мъжът, предвождащ търговците – брадат и плещест човек на около тридесет години, нагазил до колене във водата, размаха възпиращо ръце:

–          Хора, оставете ни да си поемем дъх де! Нека разтоварим, пък ще ви отговоря за всичко, което ви интересува.   

Местните зажужаха като стършелов рой. Не се случваше често някой да говори на долопи по такъв начин, но след като гостите бяха доплавали с един-единствен кораб право в устата на вълка, сигурно бяха доста… костеливи орехи, така да се каже. „Комитетът по посрещането” с неохота се дръпна встрани и  остави чужденците да си вършат работата. Не забрави обаче да преброи внимателно колко са, както и да разучи оръжията им.

На остров Скирос, леговище на най-ужасните пирати в цялото Егейско море, идваха да търгуват само хора от техния сой – безскрупулни хищници, често напълнили трюмовете си с роби от околните брегове и със стоки, по които още лепнеше кръвта на бившите им собственици. Никой не очакваше посрещане с хляб и вино в земите на цар Ликомед, прочул се досега главно с убийството на великия Тезей, ето защо търговците бяха по-редки и по-нетърпеливо чакани от летен дъжд.

Конкретните пришълци не си губеха времето. Бяха двадесет и петима, включително водачът и неговия помощник – невисок, много мускулест тип с тяло на борец, който имаше не един, не два, а цели три меча, сложени звездообразно в калъф на гърба му. Скирийците го оглеждаха недоумяващо, докато сновеше напред-назад, помагайки на носачите, и се чудеха как би следвало да се бие с три оръжия, след като има само две ръце. Дори най-смелите измежду тях чувстваха, че май не биха искали да разберат от личен опит.

По-малко от час след акостирането си хората на брадатия бяха подредили целия товар на кораба в три спретнати купчини – първата с дарове за царя, втората с добитие за евентуална размяна и третата, най-малка, с абсолютно мъгляво предназначение. Тя се състоеше от две обковани с електрон ракли, около които се струпаха цели шестима от пренасящите стоката младежи. На десет души бе заповядано да пазят кораба, така че, за да се отделят шест от петнадесетте, които оставаха, в раклите трябваше да има наистина големи скъпоценности.

–          Какво ни носите? – запита един възрастен долоп, току-що стигнал до пясъчната ивица на брега. – Имате ли билки от Пелион? Нещо за ревматизъм ми трябва.

–          Сушени треви не сме донесли, уважаеми – скръсти ръце корабособственикът, – ала иначе предлагаме много и разнообразни неща, които се надяваме да ви харесат. Имаме калай на слитъци и отбрани върхове за стрели от критска мед, мечове и ками от Аргос и закалени на огън ясенови копия; носим брони и ковашки инструменти от Лемнос, най-добрите, които могат да се купят, и това не са празни приказки; децата ще си избират кукли, пумпали на въже и топчета, а за вашите жени, известни с красотата си, сме приготвили огледала от бронз със златни дръжки, обеци и диадеми, както и огърлици, на които би завидяла самата Хармония…

–          Или Ерифила – рече помощникът му под нос.  

–          … имаме геми от карнеол и ахат, кехлибар от земите на хипербореите, рубини, изкопани чак в Рифейските планини, хубави щавени кожи. Имаме и…

–          А тези роби колко струват?

–          Това не са роби, а свободни юноши от Егина – навъсено каза брадатият. – С нас са по своя воля, за да си опитат късмета в плаване.

–          И как пък от цялото туй разнообразие точно билки за пустите ми крака да не донесете – изхили се старчето. В устата му се виждаха само два зъба.

Лицето на кормчията се проясни и той обеща:

–          Другия път, татко, непременно ще ти нося. Знам как болят ставите край морето, но ти си първият, който ме пита за лекове и мехлеми.

–          Другия път, синко, може и да нямам нужда вече – разсмя се долопът. Всички избухнаха в нервен кикот, а когато той поутихна, брадатият помоли:

–           Хайде сега водете ни към двореца, мъже скирийци, че окъсняхме. Пътем ще ви разкажа за новия вълнолом на Крит и за приготовленията, с които се занимават братята ахейци, за да си върнат ръждивокосото спартанско курве. Нали това искахте да чуете?

* * * * * * *

Мегаронът на Ликомедовия дворец беше скромен, но не липсваха и някои предмети на разкоша – естествено, заграбени оттук-оттам. Погледът на новодошлия обаче се спираше не само и не толкова върху тях, а почти задължително върху живите украшения на палата: дъщерите на царя, техните братовчедки, приятелки и робини. Народ от разбойници с буйна кръв, долопите крадяха и жените си като всичко останало – най-вече от островите около Делос, но пък купуваха робини от цял свят. Това си личеше и по девойките, събрани в залата, тъй като имаше всякакви – къдрокоси йонийки, руси аргивки, тракийки с изрисувани лица и дори момичета от Либия с кожа, тъмна като нощно небе. Всъщност имаха само едно общо нещо помежду си: всички бяха млади и красиви. А сред тях без усилие изпъкваше Деидамея, втората дъщеря на владетеля, която очевидно добре знаеше как въздейства на мъжете. Облечена просто, но с вкус, и носеща само една диадема, за да подчертава сана си, младата принцеса обикновено не трябваше да се бори за вниманието на силния пол… ето защо се раздразни леко, че двамата кормчии на търговския кораб открито зяпаха придружителката й.

Ако трябва да сме честни, никой не би ги корил за това, понеже дамата беше надарена с изключителна хубост. Дългокрака, с изваяно лице и осанка на богиня, тя единствена в помещението носеше пеплос, закриващ главата и раменете й, но все пак и под него личеше, че косата й е леко чуплива и с прелестен меднозлатист оттенък. Постепенно всичките девет мъже от кораба взеха да гледат към нея, но тя упорито -или може би свенливо, наблюдаваше мозайката пред краката си. Оживи се чак когато внесоха бижутата и подаръците за царя.  

–              Искахме да поднесем на достойния Ликомед, властелин на морето, два кратера с изображения на битки, ала ни ги взеха на Крит, затова даровете могат да ти се сторят недотам подходящи и достатъчни, царю – витийстваше брадатият, едновременно извинявайки се и хвалейки стоката. – А ако се чудиш защо накитите за щерките ти са в този щит, мога да обясня: трябваше да бъдат подредени по дъното на най-великолепния киликс, който си виждал, но той се счупи по пътя. Надявам се все пак да погледнеш благосклонно на това, което сме донесли, и да позволиш на хората ми свободна размяна.

Ликомед, макар син на божество и като така ползващ се с височайша закрила, беше принуден да демонстрира благост към чужденците след коварното убийство на Тезей. Затова той махна с ръка в знак, че обменът може да започва, и взе да разглежда своя дял от товара на кораба. Мегаронът се изпълни с боботеща глъчка на поне десетина диалекта, а малката група от моряци веднага бе заобиколена от десет пъти по десет скирийски придворни, които щяха да купят изгодно всичко, липсващо в жилищата им. Очертаваха се добри сделки.

Случайно или не, косматият водач на търговците се беше присламчил именно към Деидамея и обкръжението й, а устата му мелеше като воденица. Нищо случайно обаче нямаше във факта, че малко преди това той откачи един от мечовете, завързани на гърба на сътрудника му, и го пъхна сред женските труфила в щита, нито пък в обстоятелството, че казаният сътрудник тихомълком напусна залата.

Увлечени в пазарлъка и с намалена бдителност, скирийците не биха могли да очакват това, което се случи: отвън ясно и високо се чуха рогове, затряскаха щитове и над целия грохот се извисиха непогрешимите мирмидонски  бойни викове. Долопите се окопитиха бързо и до един изхвърчаха от мегарона, вадейки мечовете си, а момичетата се свряха по ъглите с онзи хаотичен и високооктавов шум, заради който жените толкова често биват уподобявани на домашни птици.

Собственикът на кораба стоеше неподвижно, скръстил ръце, и се подсмиваше в брадата си, вместо да размахва оръжие. Насреща му бе застанала високата червенокоска, сега повече напомняща за Атина, отколкото за срамежливо момиче – с щит, нахлузен на лявата ръка, и късия меч, хванат професионално с дясната, тя закриваше Деидамея и още две нейни приятелки, сгушени до една колона. На стойката й би могъл да завиди всеки воин, а изражението й беше такова, сякаш се отърсваше от дълга хипноза. Бижутата, разпилени от щита, все още звънтяха леко на пода – а това можеше да се чуе, защото външния шум спря като по команда.

–              Е, Пира, или може би трябва да кажа Пирисия, а най-паче – Ахилея, храбра дъще Пелеева, край на театрото. Докарах твоите другари чак от Фтия и Егина, за да те поздравят с песничка – вече неудържимо се хилеше морякът. – Чакат те  велики дела, а ти тук си губиш времето с къдели и преждила. Остави меча, преди да си се порязал, и ела с мен.  

Сега Деидамея беше тази, която гледаше в земята. Двете й дружки изумено и втренчено зяпаха рижата воителка – която действително бяха наричали Пира, и за която още не можеха да повярват, че е младеж, а останалите момичета, намирайки се в по-далечни ъгли на залата, просто се чудеха какво става.

Брадатият излезе навън, без да каже нищо повече, а Ахил неловко се усмихна и хвърли меча. После свали щита и грижливо, като че извършваше ритуал, събра пръснатите огърлици и диадеми пак в него. Едва тогава тръгна след хитроумния „търговец”, отбягвайки всички въпросителни, сърдити или насълзени погледи на доскорошните си съжителки.  

На двора скирийците не по-малко кисело наблюдаваха как екипажът на чуждата галера полагаше в едната ракла най-голямата си ценност – медните рогове, вадени обичайно само за битка. Никаква битка не бе имало, както още първите, изскочили навън, бяха разбрали: мирмидонските юноши само вдигаха непристойна врява, за да разкрият вожда си. А в другото сандъче, присветващо на слънцето с матовия блясък на електрона, се криеха доспехите, които Ахил отново трябваше да облече.

Две-три движения, и грациозната девойка Пира се превърна в спомен. По пясъка на Скирос с типичната си пружинираща крачка стъпваше Ахил, бързоногият, който въпреки всичко не бе успял да избяга на съдбата.

* * * * * * * * * * * 

–              Как се чувстваш, сине Пелеев?

Ахил спря да дрънка на лирата, макар и неохотно, защото я хващаше за пръв път от години, и се сопна:

–              Ти как би се чувствал на мое място?? Изигран. Прецакан. И донякъде – само донякъде – успокоен. Работата е общо взето ясна. Майка ми искаше за мен безсмъртие; аз избрах спокойния живот, а ето че боговете ми отредиха славата. Казвам ти, сине Лаертов…

–              Сизифов… –  измърмори Диомед отстрани, почесвайки се по гърба.

–              … хилядократно бих предпочел да съм роб в мините, отколкото да сляза без време в Хадес, но май отново друг е хвърлял моите зарове.  

–              Не е малко и това, което ти предстои, красавице – пошегува се Одисей. –  Синът ти ще свърши войната, започната от нас, а ти ще бъдеш вдъхновение за най-великия поет и най-големия завоевател на света. Знам го от Калхас, тъй че можеш да си сигурен. А ако все пак не ти се геройства, аз така или иначе ще трябва да пратя на Скирос лекарство за ставни болки. Обещах на един човек.

Думата „смразяващ” на практика още не беше измислена, но погледът, който Ахил отправи на кормчията-цар, беше точно такъв. Одисей си каза, че буквално може да види в ирисите на тесалиеца бялосиви нишки от скреж. Той махна с ръка и се отдалечи по палубата, като си мислеше, че ледените очи на момчето всъщност и без това са сини и такъв нюанс е що-годе нормален. Успокои се съвсем малко.

Ахил остави лирата и втренчи поглед в морето. Очите му постепенно смениха цвета си до нещо средно между небесносиньо и морско зелено. Не се знае какво очакваше да види, но не бе изминала и минута, когато над бялата пяна при носа на кораба изскочи делфин – любимото животно на майка му, и го загледа със свойственото за тези бозайници добродушие. На Ахил дори му се стори, че делфинът смигна, преди да изчезне под вълните.

В далечината се виждаха брегът и кейовете на Егина, заети от черни мирмидонски кораби. Предстоеше война.

Име:

Коментар: