ДУМИТЕ СА ОГЛЕДАЛО
Там някъде, в отминалия миг,
където времето почти е спряло,
във някой недовършен стих
ще се огледам като в огледало.
Оставила съм думите сами.
И нека се дописват, ако могат.
Ненужните си спомени изтрих,
но пак боли. И помня много.
Усещам нещо недовършено.
И някой друг ми е повярвал.
И знам, че пак ще ме потърси.
И няма да е просто театър.
Ще бъде нещо непривично.
Навярно като сняг през лятото.
И този път ще е различно.
И с думите ще сме приятели.
Защото думите са огледало.
Защото някой ми е близък.
Стихът е всеки път началото.
А краят… Пак не го написах.
04.11.2007 г.