Към Левкотея

Прекрасни са, богиньо,

Твоите дъщери,

Когато носят пролетта

В косите си блестящи –

Закичили цветя,

Цветя сами

Със погледи игриви

И зовящи.

А лете, в къси туники

И с плавна стъпка,

Щерките ти са неустоими:

Сякаш съществуват

Само за любов

И дишат в равна мяра

Нега и копнеж,

Изпробвайки мъжа –

Великолепно неготов

За прелестта на техния цъфтеж…

През есента, когато

В пъстри рокли

Се обличат,

Съперничещи с баграта

На мъртвите листа,

Жените – галеници,

Но и вече майки,

Пленяват с чар и зряла красота.

А зиме, Бяла господарке,

Щом започне постепенно

В косите им да се прокрадва

Твоя цвят,

Любимките ти страдат мълчаливо

И сълзи-снежинки

Върху миглите им

Се топят…

Кога, Алфито,

Е жената най-красива?

Кога в живота си

Е осъзнала пълно

Дадената й от тебе власт

По силата на съществуването си

Да ражда и затрива,

Войни да мъти

И с едничък поглед

Да разгаря страст?

Не зная и не ще узная.

Ала от дните си дотук разбрах това:

Всяко момиче, майка и старица

Е част от теб

И твоя дъщеря,

Затуй спокойно мога да напиша:

Жено, твойто име е богиня;

Богиньо, името ти е

Жена.

Име:

Коментар: