В началото бе кръчмата

Дървоядите чегъртаха упорито гредите над главата му. Можеше да си представи как шават малките им, неприятни бронирани телца, и как здравите им челюсти буквално смазват тъканта на дървото, докато не се превърне в прах, частици от който рисуваха блестящи пътеки във въздуха. Вратата изскърца – и нейните дъски бяха качествено наядени – а течението разбърка бавния танц на прашинките из стаята, току-що осветена от слънцето.   

В кръчмата един след друг се вмъкнаха четирима мъже, най-дребният от които беше с половин глава по-висок от него. Той ги изгледа малко завистливо и рече:

–          Добре сте дошли, уважаеми. Седнете където си искате, вие сте първите ми гости днес. Само внимавайте с тавана, доста е нисък.

–          Добре сме те заварили, стопанино – избоботи един от клиентите и, отпускайки се на пейката, попита: – Каква отрова имаш като за нас?

–          Не отрови предлагам аз, а нектар и амброзия – усмихна се кръчмарят. – Имам наши вина, вносни вина – от Египет, от Крит, финикийско пиво, тракийска медовина… А за мезе – сирене, риба, маслини, лукчета и месо.

Човекът с басовия глас потри ръце, сякаш се канеше да поръча от всичко, а после каза:

–          За мене дай едно обикновено вино, а за приятелите ми – кой каквото иска, аз плащам!

–          Вино, критско. И маслини.

–          Медовина.

–          И за мен вино, ама нашенско – обяви последният.    

Кръчмарят разреждаше виното в един кратер с каликси и сегиз-тогиз хвърляше поглед към гостите си. Не можеше да не му направи впечатление, че мъжете са странно мълчаливи. Двама от тях – а именно „боботещият” и най-високият, бяха седнали много близо един до друг на пейката, а другите двама като че се дърпаха както от тях, така и помежду си. Накратко казано, нещо в групата го притесняваше. И май не само него.

–          Какво ви води в нашия малозначителен градец, любезни? Ако не е тайна, разбира се – попита той, разливайки вино и медовина в четирите чаши. Все още се усмихваше.  

–          А, нищо съдбоносно – отвърна в същия дух най-приказливият от клиентите. – Търсим един аед, наречен Омир. Казаха ни, че се подвизавал в околността.

–          Тъй е, не са ви излъгали. Даже имам известни съмнения, че някой бог направлява стъпките ви, защото аз съм именно онзи, когото търсите.

–          Да бе, да! – възмути се мъжът. – По-млад си от мен, не говориш в рими и виждаш отлично. Що за Омир си ти??

Съдържателят на малкото питейно заведение им поднесе чашите, остави купичка с маслини по средата на масата и чак тогава отговори: 

–          Виж, за възрастта и за живота ми се носят какви ли не безсмислици, дрънкани от кого ли не. Но аз съм единственият аед, който носи това име. И го нося с чест. 

–          Как така си аед, като си се забил само в тази пивница? Доколкото знам, певците обикалят насам-натам, а не стоят на едно място и не се занимават с недостойни поприща… тоест всички поприща извън своето- включи се в разговора и онзи, който бе поискал медовина.

–          Това, което знаеш, е вярно. Също както е истина, че съм си побродил до насита. Въпреки че годините ми са по-малко от тези на който и да е от вас, както отбеляза сътрапезникът ти, съм живял в Хиос, в Колофон, на Родос, в Смирна и Аргос, и още в Саламин, преди да се установя тук… не се знае докога. А ако другите сказатели си търсят някой, пред когото да пеят, при мен хората идват сами – като вас например. Доскуча ми напоследък да пея, но кой знае, може отново да ме осени божествено вдъхновение и да тръгна на път – завърши младежът.

–          Ей, това кръчмарите сте царе на опашатите лъжи! – възхити му се човекът, пиещ кнососко вино. – Царе, казвам ти!  

–          Мда, и така може да се възприеме – домакинът вече не се смееше. – Говоря си, за да привлека посетители, според вас?

Мъжът, който тътнеше като гръмотевица, се надигна от скамейката и избуча:

–          Ами докажи, че не лъжеш, момко…

                                               Необходимо ли е, високородени люде,

                                               Без нужда да се хваля с онова,

                                               С което благосклонната Аеда

                                               Щедро ме е надарила?

                                               Такова поведение ще ме покаже

                                               Недостоен за дара й,

                                               Негли пълен със свещено  

                                               Вдъхновение и сила. 

 

Сега вече четиримата мълчаха от изненада. Макар действително да бяха с благороден произход (дрехите и оръжията им струваха повече от заведението), и като така – навикнали да слушат поезия, нищо не би могло да ги подготви за подобно изящество, и то от страна на гостилничар. Но нали и перата на славея са едноцветни?

–          Аз съм Омир, син на Омир – сурово ги изгледа младежът. – И ако имам син, той също ще се казва Омир, така че не си правете шеги с името ми.

–          То значи „заложник”, нали? – примирително каза водачът на групата. Съвършеният стих още витаеше в ума му, а и гласът на момчето… Никога в живота си не беше чувал тембър, сам по себе си чист като струна.  

–          Пленник може и да значи по вашему, но на моя роден език означава друго – все така сърдито отговори кръчмарят. – Е, представих ви се. Сега бих искал да узная с кого си имам работа и какво ви води при мен.

Гласовитият кимна и стана от мястото си. Не можеше да се сети за по-добър начин да покаже уважение след обидата, която бе нанесъл.

–          Аз съм Орест, син на Агамемнон. Седналият до мен е Пилад, син Строфиев, а откъм теб на масата са Телемах, син на Одисей, и Хелен, син на Приам – той ги изгледа така, че и тримата се надигнаха и почтително склониха чела пред Омир.

–          Все царски синове, бях прав значи – отбеляза аедът. – Е? Още вино?

–          Да, може – въздъхна Орест. Хубаво беше, че толкова бързо им е простил, а и разговорът в такъв случай обещаваше да бъде дълъг.

* * * * * * * * * * * *   

–          Стига си тропал, който и да си! Днес е затворено – подвикна Омир към вратата, а после се извърна и рече на компанията: – Наздраве, уважаеми!

–          Наздраве!

–          Наздраве.

–          Наздраве, за поезията!

–          Наздраве…   

–          И така – подзе той, – доколкото разбирам, искате от мен да опиша с възможно най-големи подробности събитията, които прославиха вашите бащи в целия свят, без да скривам, добавям, разкрасявам и изкривявам?

–          Точно тъй – каза Орест от името на всички. – Не желаем повече разни измишльотини, каквито дрънкат твоите колеги, да петнят костите на бащите ни и на онези, които загинаха с тях…

–          Заради тях – поправи го аедът.

–          просто искаме да възтържествува истината.

–          Нали знаете, че от устата ви мога да чуя само вашата истина?  

Синът на Агамемнон побутна чашата си, за да я долее Омир, и с мръдване на вежди му обърна внимание върху седящия до тях Хелен:

–           Погрижили сме се и за троянската гледна точка, както виждаш. Това е последният оцелял потомък на цар Приам. Боговете са ми свидетели, исках да доведа и Неоптолем, за да ти разкаже за баща си, но копеленцето мръсно така ме ядоса, че го убих със собствените си ръце. И той е само един от многото, чиято кръв тегне върху мен…

–          Затова дойдохме в Атина, да направим ритуал на очищение – вметна Пилад между две глътки вино. – Тук чухме „Битката на жабите и мишките” и ни стана ясно, че аед, който така хубаво пародира войната, е идеален за нашите цели. Все пак, за да осмиваш нещо, трябва да го познаваш, нали? 

–          Идеален или не, тепърва ще си проличи – Омир напълни чашите им с ловко движение. – А колкото и невероятно да ви се струва, троянската гледна точка ми е повече от добре известна.

–          Ккакво? – попита Хелен, искрено изненадан.    

–          Ще започна отдалеч, тъй като в случая не може другояче. Знаете и помните може би, че едно поколение преди бащите на трима от вас да разорят Илион, това свършил с не по-малка жестокост героят Херакъл, син Зевсов. По него време царувал Лаомедонт, син на Ил и баща на твоя баща, пресветли Хелен. В моите спомени татко ти още е носел името Подарк, ала моят дядо – негов връстник, от раждането до смъртта си се казвал Омир. Бил човек от…

Вратата скръцна жаловито: някой се опитваше да влезе. „Кръчмарят” пое дъх и кресна:

–          Не работя, изчезни, който и да си!

–          Брей, че сме люти тая заран, да му се не види – чу се носов гласец отвън, а след това и стъпки, които постепенно затихнаха.

–          Та, дядо ми бил човек от царско коляно, изпратен като юноша в дома на Лаомедонт, за да бъде възпитаван там. Когато Херакъл унищожил града, нямало вече живи роднини, които да платят откуп за него, така че го изтъргували на Хиос. Единадесет години по-късно там се родил баща ми Омир.

Хелен се усмихна, без да ще, но веднага събра устни, виждайки погледа на домакина си.

–          За него мога да разказвам с часове, затова ще се огранича да кажа, че някак успял да купи свободата си и станал наемен войник. Бил се и при Троя – макар и за кратко, в последната година на войната, и загинал с достойна смърт. Шест месеца след това съм роден аз, Омир, син на Омир.

Макар че по кръв съм един от Омиридите, майка ми беше троянка… и лека жена. Отраснах във военни лагери и пътувания насам-натам с нея, които ми донесоха повече полза, отколкото вреда. Научих езиците на много народи, мога да говоря – и да пея – като съотечественик на мъжете от всички градове и племена по двата бряга на морето. Обожавах майка си, независимо от това как си изкарваше прехраната. А и тя съвсем не беше лишена от дарби: гласът, паметта и до голяма степен външността ми съм взел от нея. За да е по-търсена, си беше измислила, че е от Крит, затова я наричаха Кретеида… но името й, истинското й име беше Мелия.

–          Някога познавах една Мелия, дъщеря на Мелес – спомни си Хелен. – Твърде е възможно да е била тя, името не се използва много в Троя.  

–          Жените като нея не държат да се знае баща им – горчиво отбеляза аедът. – Но си прав, че е рядко име, не го срещнах никъде другаде. Пресветли Хелен, от нея разбрах за мъките на троянците през войната – нейните лични и чуждите, до които се беше докосвала. Лягах си и ставах с тези разкази, така че знам за погубването на Илион повече, отколкото бих искал. Но вашата истина, царевичи, ми е неизвестна, както и собствените ви приключения. За щастие денят е пред нас, имаме обилно вино и храна, а аз целият съм слух.

–          Ами – подхвана Телемах, играейки си с костилката на една маслина, – Ментор ми е разправял, че всичко започнало, когато Херакъл взел от градината на Хесперидите три ябълки. Една от тях…

–          Извинявай, сине Одисеев, но всеки знае за ябълките. Имах предвид съществени неща.

–          Я по-хубаво да говоря аз – рече Орест.

–          Добре.

–          Говори, ако объркаш нещо, ще те поправим.

–          И то веднага.

–          Аз само ще ви слушам – каза Омир. – И от време на време ще сипвам.

* * * * * * * * * * * * *

–          Всичко разбирам и ми се връзва – поклати натежалата си глава аедът, – само тая дивотия с коня не разбирам, Телемах. И Хелене, ти тоже. Знам, че тъй е било, майка ми и толкова други хора няма да ме лъжат – но не знам как е хрумнало на баща ти да го предложи, а на твоя баща, Хелен, да го позволи. Ето защо в песента няма да стигна дотам, съжалявам. Никой, по-малко запознат от мен и вас с историята, няма да повярва.

–          Другояче я мислехме ние, а другояче стана – изсъска Хелен. Виното беше го хванало преди часове, защото – като всички гадатели, обикновено не пиеше много. – Аз пък не схващам какво си губиш времето в тая кръчма? Състезания за поети има стотици…

–          Охоо, човек, занимаващ се със слово, не си пилее времето на маса, уверявам те! – вдигна показалец Омир. – Как мислиш ти, че на трезвеник могат да хрумнат думи като „незиблема”, „пищнодоспехни” или „хубавобуза”?? Във виното също се крие муза. Даже едно от стихотворенията ми почваше така:

                                            Музо, налей в тоя глинен бокал еликсир Дионисов

                                            Заслаꞌден със мед Аристеев,

                                            Който развързва езиците, мишци укрепва

                                            И настроение дава…

 

Аедът млъкна, почуквайки брадичката си с пръст, внезапно съсредоточен. Останалите сметнаха, че е забравил как продължава стихчето, и Пилад му рече:

–          Много бихме искали да го чуем цялото, но вечерта минава в нощ, а имаме още работа.

–          Ъъ, каква работа, тоест, имаме? – като събуден от сън, бавно попита Омир.

–          Не ни определи цена за труда си и срок, в който можем да се надяваме на първи плодове – напомни му Орест. – Не че те притискаме или нещо…

–          Четири таланта – кратко отвърна певецът.

–          Четири таланта сребро за една песен???? Ти да не си пиян????

–          Първо, не помня да съм казвал думата „сребро”. Второ, случките, които ми изредихте, няма как да се поберат в една или дори в единайсет песни. И трето, щом питаш, пиян съм като чук… но това никога не ми е бъркало мисленето. Искам по един златен талант на всекиго от вас – само не ми обяснявайте, че царствата на Фокида, Микена, Епир и Итака не могат да платят такава сума, било то заедно или поотделно.

Чуха се две много отчетливи въздишки, а Пилад изгледа Орест умолително.  

–          Четири таланта, хубаво. Ще ти бъдат изпратени веднага, когато получим нещо налице. Кога, впрочем, го виждаш да стане?   

–          Зимата – все така лаконично рече Омир. Види се, щом опреше до съществени неща, младокът умееше да се налага.  

–          Зимата??

–          Как така зи…

–          Добре, добре, и за това няма да спорим. Разбираме, че не ти е лесно, но и ти се помъчи да вникнеш в…

–          Извинявай, ама цял ден вниквах. И в четирите таланта е включена печалбата, от която съм се лишил през този ден и занапред, задето вбесих редовните си пиячи. Мисля, че е справедливо – чукна брадичката си Омир. – Ще имате каквото ви трябва, и то когато ви казах. А сега, ако искате, можете да останете да спите при мен. Безплатно.  

Мъжете се разбраха мълчаливо и почти веднага. Не горяха от желание, общо взето.

–          Ще спим в града, имаме достатъчно приятели тук – рече Орест. – Е, сине Омиров, сполай ти. Колко трябва да оставим за виното и мезетата от днес?

Омир ги изгледа един по един.

–          Пари не искам, дайте ми само Пиладовия меч и лъка на Телемах.

Споменатите изръмжаха в един глас, но Орест ги смири с поглед. Вече разбираше с колко умен младеж си имат работа, и му беше ясно, че сами са се вкарали в капана. Щеше да се отплати на Телемах и  приятеля си по някакъв начин, със сигурност. Дори да не искаше, те нямаше да го оставят.

Все още мърморейки под нос, двамата обезоръжени и Хелен излязоха навън в тъмното. Синът на Агамемнон тръгна подире им, но на вратата спря, сетил се нещо, което го бе мъчило през цялото време:

–           И все пак, какво означава името ти?  

Омир го погледна изпитателно, търсейки следа от шеговитост в изражението му. Питаше съвсем сериозно.

–          Знай и запомни, Атриде: на езика на баща ми „Омир” значи великан.

От устата на толкова дребен човек това би трябвало да прозвучи смешно, но кой знае защо, Орест настръхна.

Коментари: 2

Покажи коментарите
Изпрати коментар