Светците между нас

Винаги съм казвал, че отношението ми към хората се определя от отношението им към животните, и в този ред на мисли бих искал да споделя една случка – просто да я разкажа, без морализаторстване или излишни стилистични напъни, тъй като е достатъчно ясна сама по себе си. Поводът за това ще ви се избистри надолу в самия текст.

Приятелствата са странно нещо. Ето, как да напиша „Бях на гости у един бивш приятел”? Кофти е, но да, бях на гости у човек, с когото впоследствие се отчуждихме. Никой с никого не се е карал, постепенно спряхме да се виждаме и толкоз. В този ден обаче дружбата ни още не беше накърнена, и след здрав хилеж, причинен от обсъждането на интересуващите ни теми – пиянството на един познат, любовните драми (клонящи към трагедии) на друг, маниакалните амбиции на трети и пресните лафове на Боби Турбото, тръгнахме да се изпращаме. Не мога да си спомня точната дата и месец, а и не е необходимо, важното е, че беше ужасяваща жега и над четирилентовото шосе, до което живееше този приятел, се стелеха поне десет слоя мараня. Не минаваха таксита[1], а известният с редовността си градски транспорт в столицата май беше решил да опъне нервите на чакащите до краен предел.

Известен съм като нервозна трътка и бележит представител на перипатетическата школа, което обяснява защо обиколих десетина пъти спирката, хапейки устни от яд, като че закъснявах за най-важното събитие в живота си. За наистина важните случки обаче е невъзможно да закъснееш, така че главното в този ден самоꞌ ме откри.  

Имаше формата на старо куче, което пъхтеше мъчително, легнало в сянката на един вход. Под беседка в междублоковото пространство пък седяха двама клошари и връзваха урожая си от кашони, за да ги предадат на вторични суровини. Тъй като все още не се чуваше привичното жужене от идващ тролей, се облегнах на едно дърво и загледах ту кучето, ту мъжете.

Налага се да поясня, че животното не им принадлежеше, тоест не беше от рода на кучетата, които ходят подир събирачите на хартия, за да бъдат угостени сегиз-тогиз с нещо ядливо от обискирания контейнер. Беше си квартален пес, който май се радваше на всеобщо уважение, понеже беше почти толкова широк, колкото и висок. Храна, по всичко личи, не му липсваше, но в този адски пек кварталните баби, които най-вероятно го обгрижваха, не бяха излизали и кучето всъщност умираше от жажда. Буквално. Наоколо нямаше чешмичка или канал, а всички локви – дори тези в сенчестите места, бяха изсъхнали преди сума време. Приблизително толкова време ми струваше да осъзная това, а фактът, че в жегите мозъкът ми работи забавено, не ме извинява.

Бездомниците спряха да шумят с картоните си и дишането на местния галеник най-сетне привлече вниманието им. По-високият от тях, мъж с остри черти и кокалести ръце, се доближи лекичко до песа и се наведе. Четириногото беше толкова изтощено, че дори не заръмжа.    

Мъжът му каза две-три думи с неочаквано ласкав тон. После бръкна в палтото си – знайно е, че клошарите ходят с палта даже и при четиридесет градуса, извади бутилка вода и повика другаря си да му съдейства. Даде му шишето, подложи свитите си длани и така направи „чаша”, от която опашатият патриарх можеше да лочи. Повтарям, кучето не беше негово, виждаше го сигурно за пръв път, но отдели от времето и водата си, за да го спаси. Без преувеличение.

Гледах пластмасовата бутилка „Девин” в моята собствена торба и ми идеше да се гръмна[2]. Отгоре на всичко зад мен изсвистя и дълго чакания тролей.

Тогава поех ангажимент в себе си за две неща: първо, да не забравям никога лицето и постъпката на този мъж, и второ, ако съдбата ни срещне отново, да направя нещо хубаво за него. Да го запомня беше лесно – освен нервозна трътка съм и добър физиономист, а чертите му странно ми се връзваха с „мъжа със зло лице” от Стайнбековите „Пътешествия с Чарли”.

Колкото до второто… ами, щом четете това, считайте го вече сторено. И гледайте околните по-внимателно, нимбът не е задължителен аксесоар.              

[1] А и те винаги са последна възможност, ако си студент.  

[2] Защото иначе и ний много обичаме животинките, нали…

Изпрати коментар