Удар право в целта
е канеленият ти поглед.
Гъвкаво-магнетично
ме обезсилва.
И редовно ми чупи
крехката съпротива.
И омеквам несигурно
под хипноза.
Ти си дяволски хубав
отблизо.
Кафенеят очите ти
мамещо-топли.
Като млада удавница
падам на дъното.
А косите ми призрачно
те обгръщат.
После ляга в дланта ти
укротена душата ми
и изплува отново
в очите ти.

За втори пореден път ме застрелваш днес…

P.S. Очите ми са сини 😉

Небето тихо се прозява.
А вечерта е гладен гълъб.
Подухва лято
с мирис на тъга.
Разсеян дъжд
целува с мокри устни
тъмнината.
От спомена
започва да боли.
Уютно е в душата ми.
Смехът на залеза
е като мъх
по речен камък.
Присяда лятото
на старата ни пейка
и гали
уморените ни длани.
И няма място
за разсеяния дъжд.
Очите ти са сини
като моите.
🙂

Само не ми казвай, че импровизираш в момента. Защото ако е така, си АДСКИ добра.

Не съм чак толкова добра:) И си чети бележките:)

И ний сме чели поезия в този живот, и смеем да твърдим, че ако действително сега пишеш тези коментари, си АДСКИ добра.

А бележките не само четем, даже им отговаряме :Р