Петдесет нюанса красиво
Очи с цвета на океана сутрин
И лунички –
Пясък от брега
На Вечността;
Пустиня топла,
Огън риж
Над шия с белотата
На снега.
Душата ти е сбрала
Цялата дъга,
А аурата ти
В нюанси слънчеви сияе,
Духът ми трескав
Най-добре умееш да смириш
С едничка дума
Или поглед краткотраен.
Когато падне мрак,
Във океана
Се оглежда
Моята звезда,
И цял изчезвам
В бялата пустиня;
С луничките ти
Галя Вечността
И милвам те
Като кумир,
Като светиня…
Коментари: 6
Удар право в целта
е канеленият ти поглед.
Гъвкаво-магнетично
ме обезсилва.
И редовно ми чупи
крехката съпротива.
И омеквам несигурно
под хипноза.
Ти си дяволски хубав
отблизо.
Кафенеят очите ти
мамещо-топли.
Като млада удавница
падам на дъното.
А косите ми призрачно
те обгръщат.
После ляга в дланта ти
укротена душата ми
и изплува отново
в очите ти.
За втори пореден път ме застрелваш днес…
P.S. Очите ми са сини 😉
Небето тихо се прозява.
А вечерта е гладен гълъб.
Подухва лято
с мирис на тъга.
Разсеян дъжд
целува с мокри устни
тъмнината.
От спомена
започва да боли.
Уютно е в душата ми.
Смехът на залеза
е като мъх
по речен камък.
Присяда лятото
на старата ни пейка
и гали
уморените ни длани.
И няма място
за разсеяния дъжд.
Очите ти са сини
като моите.
🙂
Само не ми казвай, че импровизираш в момента. Защото ако е така, си АДСКИ добра.
Не съм чак толкова добра:) И си чети бележките:)
И ний сме чели поезия в този живот, и смеем да твърдим, че ако действително сега пишеш тези коментари, си АДСКИ добра.
А бележките не само четем, даже им отговаряме :Р