„Адонис падна“

Нямаше основания да бъде недоволна от гледката. Току пред погледа й лежеше един от най-красивите мъже на планетата – и това не беше нейно мнение, а категоричното становище по въпроса на десетки дизайнери, една трета от водещите манекенки и милиони почитателки. Беше гол, като се изключат боксерките, и както обикновено четеше.
Тук е необходимо да уточним, че „току пред погледа”, означаваше „през булевард с четири платна”, а зрението й бе подпомогнато от армейски бинокъл с допълнителна функция за нощно виждане, към момента вън от употреба. Всичко останало си беше именно така. Тя даже се съмняваше, че вижда един от най-красивите мъже за всички времена, и това вече беше лична позиция. Започваше да се влюбва.
В човешкия свят красотата е въпрос на пропорции и излъчване, а и по двата показателя този човек би могъл да служи за образец. Дори в лежерната му, почти детска поза – свил колене на дивана и с възглавница, повдигаща гърба – си личеше безукорната мускулатура на тялото, толкова далеч от фитнес извращенията, които съвременността определя като норма за мъжко телосложение, колкото въобще е възможно. Изправен, той не би се чувствал неудобно до Копиеносеца на Поликлет. Що се отнася до лицето му, там думите й свършваха, заедно с дъха. Такова лице, по замисъл, дело и образ на боговете, не би трябвало да принадлежи на този свят. Най-малко не и на този век, коригира се тя.
Не си позволяваше да гледа твърде дълго любимеца на Висшите сили, тъй като започваше да се чувства още по-невзрачна и грозновата. В нейна защита се явяваше фактът, че така би се чувствала и Жизел Бюндхен, и малката подробност, че тя съвсем не беше плашеща на вид. Просто си беше избрала – или бе свикнала, да не набляга на даденото й от природата в степента, характерна за всички останали жени. Хубавата й, чуплива коса беше оформена в „египетска” фризура с прав бретон, дрехите по-скоро скриваха, вместо да подчертават, а най-големият й физически коз – янтарно златистите очи, мигаха смалени зад очила с дебели стъкла. Ако се усмихнеше, махнеше роговите рамки от нослето си и облечеше малка черна рокля, би била магнит за погледи, но целеше тъкмо противоположния ефект.
Дори и да искаше да го съзерцава безкрайно, тя знаеше, че след малко той така или иначе ще затвори книгата, ще изгаси осветлението (винаги го правеше – не е ясно дали от скъперничество, или заради будна екологична съвест) и ще отиде да вечеря. Би могла да наблюдава и трапезарията му, преминавайки в спалнята на хотелския си апартамент, но програмата й беше известна: ядеше прав, като наказан – най-често фастфууд, и отново четеше, само че списания. Тъй като не го беше виждала да тренира, да мъкне раница или сак и даже да носи спортно облекло, тя подозираше, че от четене ужасно се заяква.
Следеше го малко повече от две седмици, а дневното му разписание й беше до болка познато, тъй като той се оказа роб на навика. Будеше се около седем, освен в случаите, когато имаше фотосесия или друг моден ангажимент; излизаше към осем и половина, прибираше се в късния следобед, и то винаги сам. Направи й впечатление, че обикновено носи два найлонови плика, но бинокълът помогна да установи, че в единия има предимно документи, а в другия – шише с вода и доста книги. По-блудкаво ежедневие за един световноизвестен модел не би могла да си представи. Колко различно изглеждаше в рекламите…
Тя знаеше също, че не е препоръчително, но не можа да устои и на деветия ден го доближи, режисирайки всичко като някоя хореографка от Болшой театър. Изчака долу при входа на сградата, мотаейки се до подлеза, а след като той се появи – с два брандирани плика в ръце, естествено – тръгна насреща му, уж зареяна в телефона си, и изпусна слушалките на метър от неговите крака. Реакцията му бе мигновена: прехвърли торбите само в едната си ръка, вдигна омотаното кабелче и й го подаде с усмивката, която толкова често бе виждала на екран, но не предполагаше, че е така обезоръжаваща. Благодари със силен акцент (той може би си помисли, че е испанка) и не повтори експеримента. При други обстоятелства би довела хореографското начало до хоризонтален край, но с него… нямаше да е лесно.
Много неща я озадачаваха в този мъж. Прекалено много, за да й е скучен, въпреки неговия очевидно лишен от приключения и вълнуващи интимни моменти живот. Най-вече се питаше как е стигнал дотук, защо непрекъснато чете като щур и кой от боговете му е ядосан. В това отношение опитът й беше твърде голям, като недвусмислено сочеше, че фаворитите на Висшите сили (и висшата мода, впрочем) никога не остават такива завинаги.
С каквито се събереш, такъв ставаш, казва древната мъдрост, а ние поясняваме, че важи и за задочно събралите се. Тя довършваше вече трета книга за десет дни – една сбирка с американски хумор, когато в отсрещната сграда настъпи промяна. Малка, сива и изключително чаровна промяна, а именно коте шартрьоз, което веднага зае дивана с несъответстваща на размерите си амбиция и принуди стопанина да чете на една табуретка, за да не го събужда излишно. Само от време на време, оставил поредната тухла за малко, той се навеждаше над косматата топчица като баща над първородно чедо и се усмихваше.
Не беше виждала такава усмивка. Освен в една-две църкви… и наскоро в Лувъра, върху женско лице. Очите й спокойно го гледаха през двойните лещи на очилата и армейската оптика, но сърцето я блъскаше чак в гърлото при всеки удар. Току-що бе научила от Робърт Хайнлайн, че можеш да разбереш много за един човек по това как той се отнася с котката си. Е, за него би се омъжила без колебание, макар и с риск да умре от скука след медения месец. Без капчица колебание.
В следващите четири дни не се случи нищо, достойно да бъде отбелязано, и за да се разсее, тя наруши всичките си принципи, като започна да дублира маршрута му из модните агенции, рекламните къщи и редакциите на Големи Списания. Ако не друго, правеше го съвсем дискретно, макар и само на тридесетина метра зад гърба му. Той нямаше как да я види, сигурна бе, че не я е запомнил, ето защо с удоволствие си играеше на негова сянка и от нямане какво да прави запаметяваше адресите на посещенията му. Между кратките делови обеди той се шмугваше в някоя книжарница или библиотека и излизаше с още по- натежали пликове, а сегиз-тогиз се настаняваше на пейка в парка и четеше, леко примижал на слънцето досущ като любимеца си. Странно, но хората, и особено жените, не го забелязваха. Нали не беше билбордното си Аз, а просто някакъв разрошен книгоман, каквито по градинските пейки има в излишък…
После дойде петият ден. Разхождаха се заедно в следобедното безвремие – въпреки че ги делеше една пресечка, когато телефонът й изцърка и тя зарови в менютата му, този път без да се преструва. Празен sms от непознат номер. Хм.
Дообре, рече си тя, подмятайки ръчната чанта LV с безгрижен вид, докато вътрешно кипеше от ярост. „Мамка ви мръсна на всички! Мамицата ви гнусна!!”
Прибра се в хотела с бързо темпо, за да изразходи малко от обзелата я негативна енергия, хапна шоколад, само че седнала, и разтвори най-новото си четиво. Първото изречение гласеше: „В дадени ситуации на човек не му остава нищо освен горчив вкус в устата и накърнено достойнство”. Не стигна до второто, тъй като се ядоса още повече.
Като връх на всичко той изневери на себе си и закъсня. Върна се в седем и двадесет, хвърли чантите на килима и компенсира веднага целодневната си липса с обилна порция храна за котето. Направо беше в състояние да долови мяукането на животинчето, което се търкаше в краката му и трептеше с опашка непрекъснато, докато чинийката не бе сложена в кухненския ъгъл заедно с купа вода. След което буквално се чу тихото, благодарно котешко примляскване.
Тя мина едновременно с него в другата стая: отново се движеха в синхрон, сега през четирите платна на булеварда. После той тупна с въздишка на дивана, разтърквайки крака, а тя отвори гардероба и извади неголям сребрист куфар с две дръжки. Беше убедена, че ще се справи с иначе пипкавата работа по-бързо, отколкото котето довършваше вечерята си.
Щрак-щрак-щрак-клинг-клиннг.
Покоряването на Олимп има една цена, оставането там – съвсем друга, каза си тя. И въпреки че в ситуация като тази моето достойнство е равно на нула, аз все пак съм му нещо като благодетелка. Много особен вид благодетелка, да. А горчивият вкус е налице.

Тя изчака точната секунда и дръпна спусъка внимателно, почти с обич. Знаеше, че не го е боляло… поне това можеше да му даде.

* * * * * * * * * * * * *

Очите й бяха плашещо сухи, а гласът – равен, когато набра номера от съобщението и каза:
– Здравей, удобно ли е?
– Да, разбира се, слушам.
– Трябва да ти кажа нещо. Лоша новина.
– Както казах, слушам те – мъжкият глас отсреща не показа и най-миниатюрно вълнение.
– Адонис падна. Статуята е непоправимо счупена, просто на парченца.
– Ти добре ли си?
– Да, нищо ми няма. Просто…
– Е, хайде, не е умрял някой – ако беше пред нея в този миг, мъжът щеше да отнесе най-свирепото кроше, на което бе способна. – Искаш ли да ти помогна с разчистването?
– Не, благодаря – с леден тон каза тя. – Ще се оправя и сама.
– Твоя воля. Както прецениш. Обади ми се все пак, като свършиш, окей?
– Добре.
Тя изчака сигналът да спре, въздъхна дълбоко и с все сила запрати телефона в стената.

* * * * * * * * * * * * * *

Седмица по-късно прочете, че Карл Лагерфелд е осиновил котенцето, в памет на един от най-добрите си модели. Явно не беше лош човек.

Коментари: 4

Име:

Коментар: