Паяче в безкрая

През сребърното сито на годините
Прокарвам цветната дъга
На спомена
И със коприната
На музиката в римите
Тъка пътека по дървото –
От върха към корена.
Завръщам се
Отдето тръгнах – без да мърдам,
И уморено чукам
По хралупата
На старото си ,,Аз’’…
Отварям сам на себе си
И тутакси изтръпвам:
Такъв ли съм и днес,
Какъвто
Бях тогаз??
Непроменливостта е бич,
Проклятие и сянка –
За камъка е тя добро,
Но за човека значи само смърт.
О , Господи – дали сърцето ми
След толкова години
Пак ще си остане
Камък твърд?
Тежа заради него върху мрежата на дните
И натежавам още,
Още,
Още,
С всеки миг …
Кога ли най-накрая
Нишката ми
Мойрите ще срежат
И ще политна в Нищото
Дори без вик??