Аз съм Сънчо

В памет на сър Тери Пратчет,
с почит и вяра в безсмъртието

Да си Смърт не е най-лесната работа на този свят… всъщност, на който и да било свят, рече си Смърт, но все някой трябва да я върши. Той порови в гънките на робата си, измъкна сребрист пясъчен часовник и се втренчи във фините песъчинки, които изтичаха от горната половина. Оставаха съвсем малко.
Смърт се подвоуми за секунда, а после с твърда1 ръка остави часовника на нощното шкафче – точно между един оранжев плюшен слон и ярколилав динозавър. Подпря косата си в ъгъла, грижовно хващайки я за острието, и зачака. Хлапето се размърда в съня си, след което изведнъж утихна. Падаха последните зрънца пясък.
– Ти дадо ли си? – ококори се то така рязко, че Смърт направи крачка към стената. Все пак успя навреме да замахне с основния си работен уред, така че всичко беше по правилата.
– БОЯ СЕ, ЧЕ НЕ.
– А къде дадо?
Смърт се почеса, където нямаше как да го сърби, и с леко забавяне отвърна:
– В ПЕР ЛАШЕЗ, СТРУВА МИ СЕ. ТОЕСТ НЕ МИ СЕ СТРУВА, НО ТОВА Е ОБЩОПРИЕТИЯТ ИЗРАЗ.
– Ако не си дадо, кой си ти, дадо? – зададе момченцето една от будистките гатанки, свойствени за възрастта, на която щеше да остане вечно. Смърт вдигна волевата си брадичка, а в празните му орбити замъждука синя светлина – сянка на звезда от непознат космос.
– АЗ СЪМ СЪНЧО.
– Ама Сънчо има крила, а ти не имаш – бунтовно каза хлапето.
– АЗ СЪМ СЪНЧО – повтори Смърт. Хилядолетният опит го беше научил, че децата вярват на какво ли не, стига да го твърдиш с авторитетен тон и мравешко упорство.
– Не си!
– ПРОБВАЙ ДА СЕ СЪБУДИШ – предложи Смърт, докато прибираше великолепния часовник обратно в дрехите си. – ЕТО, ВИДЯ ЛИ, ЧЕ СЪМ?
– Къде са ти крилата ти?
– ПОД КАЧУЛКАТА. ТУК НЕ МИ ТРЯБВАТ.
– Разпери ги да видам – заповяда момченцето. Тази игра не му хареса. Още повече, че действително не можеше да се пробуди, колкото и усилия да влагаше.
– ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ НЯМА ДА ГИ ВИДИШ: ТЕ СЕ СЪСТОЯТ ОТ СУБАТОМНИ ЧАСТИЦИ И ПРИ ОБИКНОВЕНИ, ИНАЧЕ КАЗАНО, ИЗВЪНЛАБОРАТОРНИ УСЛОВИЯ ОСТАВАТ НЕВИДИМИ. НО МОЖЕШ ДА ВИДИШ БИНКИ – каза Смърт, който с течение на Времето си беше изработил подход към малчуганите.
– Како е Бинки? Аз си имам Жан и Мишел Таквоз – похвали се детето, сочейки към слона и динозавъра. Ръката му леко затрепери, тъй като видя и проснатото тяло в креватчето. – Ама…
– АЗСЪМСЪНЧОИДАОТГОРИИИЦАДАВИКАЖАЛЕКАНОЩДЕЧИИЦА – изграчи Смърт. Разбира се, такова нещо като емоции не фигурираше в житейския му товар, но точно в момента изпитваше онова, което по човешки мерки би могло да се определи като „да потънеш в земята от срам”.
– Ама аз утре съм на градина! – каза момченцето. – Ще учим буквата М!
– БИХ КАЗАЛ, ЧЕ ВЕЧЕ Я ЗНАЕШ – бавно произнесе Сънчо. – ЕТО, МИШЕЛ ПОЧВА С БУКВАТА М.
М КАТО МИШЕЛ. МИШЕЛ КАТО МИШЕЛОВ. ЛОГИЧЕСКИ Е УМЕСТНО ДА СВЪРЖЕШ ТАЗИ БУКВА С ЛИЛАВИЯ ЦВЯТ ИЛИ С ПТИЦАТА. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ТАКИВА ТЕХНИКИ ИЗПОЛЗВАТ И ВЪЗПИТАТЕЛКИТЕ ВЪВ ВАШАТА ГРАДИНА.
– Не, те са самотани – ухили се хлапето. – И щом утре няма да ходам, няма да яда и каша от грис. Не обичам каша. Къде Бинки? Може ли да взема Мишел или Жан Тоз?
– СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ НЕ. НО МОЖЕШ ДА МИСЛИШ ЗА ТЯХ, И ТАКА ВСЕ ЕДНО ЩЕ СИ ГИ ВЗЕЛ. ТОВА Е ДРУГА УМСТВЕНА ТЕХНИКА, КОЯТО МНОГО ХОРА ПОДЦЕНЯВАТ.
– Къде отиваме?
– ТИ, ДОКОЛКОТО РАЗБИРАМ, ОТИВАШ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕШ С ДЯДО СИ.
– А ти къде?
– ИМАМ ОЩЕ НЯКОЯ И ДРУГА РАБОТА ЗА ВЪРШЕНЕ – усмихна се Смърт. По-точно, той се усмихваше през цялото време, но едва сега си пролича. – ТРЯБВА ДА СЕ СРЕЩНА С ЕДИН ПИСАТЕЛ.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
Мъжът беше облечен в черно и сред черните пясъци под тъмнолилаво небе не бе лесен за откриване. Единственото, което улесняваше Смърт, беше знанието, че ще го открие точно там, точно сега. А това, което разведряваше мъжа, бе писукането, издавано от Смърт на всяка крачка. Между костиците на стъпалото му се бе загнездила една от миниатюрните играчки на последния клиент, и не беше имал възможност да я махне.
– НАЙ-НАКРАЯ СЕ СРЕЩАМЕ, СЪР. НЕ ЗНАМ ДАЛИ Е УДАЧНО ДА ГО КАЖА ПРИ ДАДЕНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА, НО СЕ РАДВАМ ДА ВИ ВИДЯ.
– Удоволствието е мое – кимна мъжът. – Знаеш ли, смятах те за по-висок.
– НАПЪЛНО СТЕ ПРАВ, СЪР. ПРОСТО В МОМЕНТА ЛЕКО ВИ СЕ ПОКЛАНЯМ.
– О, защо? Не е нужно.
– ПРАВЯ ГО ИЗЦЯЛО ПО СОБСТВЕНО ЖЕЛАНИЕ – рече Смърт.
Известно време се гледаха очи в орбити, след което по-слабата фигура в черно преплете пръсти и неловко подхвана:
– СЪР, ТРЯБВА ДА КАЖА, ЧЕ ЛИЧНО АЗ – И ГОЛЯМ БРОЙ ДРУГИ ЗАСЕГНАТИ, СМЯТАМЕ НАШАТА СРЕЩА ЗА ПРЕЖДЕВРЕМЕННА. НАПРАВИХМЕ НЯКОИ… ИЗМЕНЕНИЯ В ТЪКАНТА НА ВСЕЛЕНАТА И СМЕ ГОТОВИ С ЕДНА… ОФЕРТА. МНОГО КНИГИ НЕ БЯХА НАПИСАНИ. МНОГО КНИГИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ. А ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО Е СПОСОБЕН ДА ГО НАПРАВИ, СТЕ ВИЕ. ОТКРИТ БЕ НАЧИН. ИЗИСКВА СЕ САМО ВАШЕТО СЪГЛАСИЕ.
Човекът мълчеше и гледаше към звездите на чуждото небе. Смърт, като пределно добър психолог, заби косата си в пясъка, извади пъстро томче и започна да шумоли със страниците едва доловимо. Времето беше на негова страна.
– Обичам писането повече от всичко на този свят… всъщност, на който и да било свят – призна мъжът след няколко еона мълчание. – Каква е офертата?

* * * * * * * * * * * * * * * * *
Смърт внимателно отдели цвърчащото патенце от крака си, остави го на пода – с разлика от милиметър-два спрямо предходната му позиция, и махна към леглото:
– ПОЧИНА ТОКУ-ЩО. Е, ГОРЕ-ДОЛУ. ТЯЛОТО Е НАПЪЛНО ЗДРАВО И ИМА ВЕЛИКОЛЕПНИ ИЗГЛЕДИ ЗА ДЪЛГОЛЕТИЕ, УМЪТ БЕШЕ РАЗДВИЖЕН И ТЪРСЕЩ, СКЛОНЕН КЪМ ВЪЗПРИЕМАНЕ НА МНЕМОНИЧЕСКИ ТЕХНИКИ И НЕПОДАТЛИВ НА ВНУШЕНИЯ. ТОВА СА ЖАН ТОЗ И МИШЕЛ ТАКВОЗ, НА ВАШЕ МЯСТО БИХ ГИ НАРИЧАЛ СЪС СЪЩИТЕ ИМЕНА ЗА В БЪДЕЩЕ.
– Бъдеще. Хубава дума – усмихна се мъжът в бялата си брада. Смърт отвърна на усмивката по начин, достъпен само за него.
– НАЙ-ХУБАВАТА. БЕШЕ МИ ПРИЯТНО, СЪР… ИСКАМ ДА КАЖА, СИРИЛ.
Мъжът в черно докосна периферията на шапката си. В същия миг фигурката на леглото се раздвижи, сякаш усетила, че някой бди над съня й. Сънчо извади часовника, обърна го наобратно и го сложи между двете играчки.
– ЛЕКА НОЩ.
– Лека нощ…

Да си Смърт може би не е най-лесната работа на света, каза си Смърт. Но понякога е истинско удоволствие.

1. И кокалеста.

Коментари: 4

Покажи коментарите
Изпрати коментар