Прероден

Аз, Хефестион от Пела, син на Аминтор и войник на Македония, не бях велик човек. Никой от нас не беше, нито дори Александър, когото приживе нарекоха така, най-малко защото той не беше съвсем човешко същество. Но ние всички – юношите от Гората на нимфите, младите македонци от равнината, илирите от планините и малцината гръцки съюзници, чиито дела си струват споменаването – всички ние извършихме подвизи, които се равняват с тези на боговете. Участвахме в стотици битки. Не загубихме нито една. Разрушихме десетки градове, само за да ги издигнем по-великолепни и цветущи отпреди, и основахме нови – прекрасните Александрии. Обиколихме хиляди мили от Дунав до Хифазис, и завоювахме всички земи, в които стъпиха копитата на конете ни. Надминахме славата на Ахил, Херакъл и Дионис, и сам Зевс-Амон, божественият баща на Александър, се притесни за трона си.
През цялото това време аз яздех отдясно на сина Божий и знаех, че ми е съдено да бъда необходимата сянка на това могъщо, нечовешки бляскаво северно слънце. Винаги щях да съм на крачка зад него, освен когато не се налагаше да му бъда опора или утеха. Позволих си да го изпреваря единствено в смъртта…
Старата мъдрост гласи, че всичко започва и свършва в Египет. Поне относно Слънцето и сянката това, което продължава и днес, започна в Сива, земята на пустинния оракул. Александър вече беше помазан за фараон и бе приветстван като спасител от всички египтяни – от селския водоносец чак до главния жрец на Амон. Но за свещенослужителите в оазиса Сива и той, и аз, и малобройната свита от наши другари бяхме просто поклонници. Те и тези преди тях бяха приемали владетели и пълководци от самата зора на времето. Въпросите ни, все едни и същи, почти не им правеха впечатление…за разлика от ефекта, който имаха върху нас отговорите. И когато дойде моят ред, аз несмело попитах:
– Трябва ли Александър, син на Филип от Македония, да бъде считан за бог и да му бъдат отдавани божествени почести?
– Дете мое – отвърна ми прорицателят, – та той е фараон, син на Амон и въплътен бог. Какво повече би могъл да иска в това тяло?
– Господство над света – усмихнах се аз, понеже за мен Александър все още беше синът на Филип. И, като баща си, признаваше за бог само Силата. – Първо Азия, после всичко останало.
– Волята, вложена в него, е достатъчна – мъгляво каза жрецът. – Ти си му добър приятел, дете, след като не задаваш въпроси за себе си, а питаш за фараона.
– Да, бих искал да разбера и за мен – срамувах се дори да помисля нещо такова, но къде можех да изразя тази мисъл… този страх, ако не пред жреците на Зевс-Амон? – Ще умра ли преди него?
Оракулът затвори за миг тесните си очи с бадемов цвят и ми кимна.
– Това е хубаво. Не бих преживял гледката на мъртвия Александър…
– О, ще я преживееш, момче, ще я преживееш – рече жрецът, отмина към Птолемей и ме остави в недоумение. Часове наред се питах дали съм чул правилно, и доколко мога да вярвам на останалите предсказания, щом уважаваните от всички жреци дрънкаха такива глупости. А после се сбъднаха първите им жестоки думи: Хектор, син на Парменион, загина в Нил дни след като жрецът му беше казал, че тази река е границата на неговите битки.
Аз обаче бях млад и ми предстояха още кръвопролития, от Гавгамела чак до невероятното побоище над слоновете при една друга река, в далечна Индия. Имах възможност да мисля често за посещението ни в Сива, когато се осъществяваше някое пророчество на сериозните теснооки жреци – например когато мъчех приятеля си Филотас, въпреки че се бяхме клели в дружба, или когато сам Александър с ръцете си прониза Клейт Черния, който го беше учил да ходи. Но стотиците дни с хилядите си предизвикателства оставяха настрани моя голям страх: как щях да видя мъртвия цар… и същевременно да умра преди него? Най-много от всичко исках пророците в Сива да минат един курс по красноречие при Аристотел, след което да им задам същите въпроси.
Разбира се, във Вавилон, Персия и Индия срещнах други учени мъже, които успяха да допълнят и развият съмненията ми. При уроците ни в Миеза Учителят се беше спрял съвсем кратко на вероятността за прераждане, колкото да оплюе Питагор. Но с напредването на изток все повече си мислех, че тази доктрина е отговорът на загадката, криеща се в думите на странния мъж с бяла роба, който ме наричаше „дете”.
Онзи, комуто се падна да разреши въпроса, нямаше дори дреха на гърба си, и ако приличието не го възпираше, би ходил напълно гол. Носеше само препаска на слабините, наричаше се Калан и беше най-мъдрият човек, когото видях в живота си. Срещнахме се в Индия, но той не ни остави до края.
– На боговете им е скучно. Безумно скучно, Хефестион – заяви Калан, когато за пръв път имахме време да говорим на тази тема. – Те се отегчават от самите себе си и накрая тръгват отначало, към ново приключение и просветление – често в човешко тяло, по-рядко в облик на звяр. Александър е именно такъв бог… само че не може да реши кое от двете да бъде. Той е звяр с усмивка на момиче.
Бях потресен. Даже аз, който познавах сина на Филип от дете, не бих могъл да го опиша по-добре. Вече внимавах за всяка дума на мъдреца.
– Жителите на небесата обичат големи истории – каза ми Калан при един друг разговор. – Сказания, в които – покрай човешките дела, винаги става въпрос и за тях. Аз мога да ти рецитирам „Махабхарата”, ти, разбира се, би отвърнал с вашата „Илиада”. Ала най-голямата тайна, която знам е, че понякога, в особени случаи, боговете решават великите истории да пътуват не само през времето, но и в пространството…
– Какво имаш предвид? – умът ми, в дадения момент на инженерна вълна заради поредната обсада, не можеше да възприеме казаното еднозначно. А и ме глождеха съмнения, които побързах да изразя. – И откъде знаеш толкова за вкуса на боговете, Калан? Кой и какво си ти?
– Ще видиш съвсем скоро, в Суза – рече индиецът усмихнато. – Аз ще отворя вратите на безсмъртието първо за теб, после и за нашия приятел Александър. Бъди готов. Не се страхувай от нищо.
– Не се страхувам – отвърнах аз, и това беше самата истина. – Просто нещата, които не разбирам, станаха твърде много.
– Ще разбереш. Онези, от които зависи Съдбата, те харесват.

* * * * * * * * * * * * * * * * *
Събуждам се с двойния изгрев на Александрия Есхата – последната планета по пътя на завоеванията ни. Излизайки навън в ръждивата светлина на утрото, първото нещо, което виждам, е Александър, загледан в стройните редици на нападателните капсули. Оцветени са в лилаво, с напречна жълта ивица, което означава, че е призовал за бой Корпуса на Хетайрите.
Синът на двама бащи – Филип и Зевс, стои обвит в пурпурната си мантия, наметната върху бяла броня, както в старите времена. Визьорът на шлема му е вдигнат: атмосферните генератори вършат добра работа, вече може да се диша спокойно на планетата, чийто въздух буквално е бил издухан в космоса от налудничавата мощ на хиляди взривове. Спомням си как го изнесоха мъртъв от битката и потръпвам: древните оракули в Сива все пак са били прави. Но това сега няма значение. Нищо няма значение, освен факта, че и двамата не можем да умрем наистина. Висшите Сили толкова са обикнали нашата легенда, че са ни благословили – или проклели – да се прераждаме отново и отново… като себе си.
Александър ме поглежда със своята едва видима девича усмивка, после извива шия по онзи неподражаем начин, предаден както трябва само от Лизип, и се втренчва в небето. Двойната звезда, около която орбитира Есхата, лека-полека изтиква със светлината си всички свои посестрими, но в едно ъгълче остава да мъждука бледа луна, окичена с пръстени, и точно към нея гледа Александър. Почти без да искам, отправям поглед нагоре.

Наистина ли мислехте, че той ще се задоволи само с един свят??

Коментари: 2

Покажи коментарите
Изпрати коментар