Безднизходица

Колоните на Тронната зала са високи малко повече от шестстотин метра и са изработени от усилен железобетон, титан и резбовано злато. Казват, че на брой са хиляда двадесет и две – колкото са и планетите, населявани от рептили. Така или иначе, помещението е толкова огромно, че има собствени въздушни течения, а нерядко под тавана се образуват облаци. За украсата може да се говори с години, но друга интригуваща приумица на архитектите е подът: той е напълно прозрачен, от три слоя кристално стъкло, и тъй като залата се намира в невъобразимо голямата Орбитална Пещера, през него се виждат съзвездия. Тронната зала на Господаря Дракон, великият владетел на Пещерата, е единственото място в света, където над главата ти може да има облаци, а под стъпалата – звезди. Чудя се, дали понякога от тавана не падат мълнии?
В момента за зрението ми са достъпни само звездите. Лежа овързан като герой в евтин филм, а върху тила ми е разположен ботушът на имперски щурмовак, защото никой няма право да съзре лицето на Господаря Дракон. Виждам само гигантските му крака, обути в гамаши от кожа на елен, и подножието на нефритения трон, надиплено със скъпи килими.
Всъщност, след като изприказвах сума дивотии за архитектура и вътрешен дизайн, май е време да кажа кой съм и какво правя тук. Казвам се Робин Круизнър и някои от вас ме познават, а дори онези, които никога не са чували за мен, знаят кой е дядо ми. Да, точно така, защото аз съм пра-пра-пра-(и така доста повторения) правнукът на Робинзон Крузо, и не вярвам да е останал разумен вид в наблюдаемата Вселена, който да не е наясно с приключенията му. Мнозина смятат, че прекалявам с изтъкването на този факт, но имам друга теория. Деветдесет процента от това, което сме, е написано в гените ни много преди да се родим, и като така не е излишно да се знае, че мъжете в рода Кройцнер-Крузо-Крузнър-Круизнър* са склонни към дълги пътувания, попадане в рискови ситуации и лежерен творчески подход в създаването на неприятности – на себе си и другите. Самият аз през живота си съм забъркал повече каши, отколкото се сервират за година в детска градина, но настоящото положение като че ли е върхът на усилията ми в тази област. Разсъдете сами: не е лесно да вземеш на таран личния звездолет на Господаря Дракон. Докато се движиш на заден ход. В авариен режим. Натоварен с нефритени статуетки, билка „драконов зъб”, змийски серум и… да, за малко да забравя – четири пълни динозавърски скелета, предназначени за Музея на динозавърските скелети на Земята. Поради което и в момента лежа, вторачен в бездната, от която някак ехидно ми намигат звезди, а дворцовата секретарка Тцирр Нинхумсбал чете на висок глас обвиненията:
– … атентат срещу Свещената особа на нашия Августейш и Всемилостивейш Повелител; нерегламентиран превоз на изделия от ритуален характер; контрабанда на лекарства и субстанции, използвани на по-примитивни планети като афродизиак…
Някой от сановниците изхихиква. Подозирам, че е служебния защитник Нсаркк Еристем, който бездруго си ми е неприятен, но сега не мога да го гледам. Буквално.
– … както и гавра с останките на Благословените Предтечи. Нека Вселенския Дракон Ганур се смили над духовете им. Провиненията са напълно доказани, в това число чрез самопризнание.
Следва гробна тишина. Всяко от изброените престъпления е достатъчно да ме осъдят на смърт, защото рептилите въобще, изобщо и хич не се шегуват в областта на наказателното право. Неслучайно съществува изразът „драконови закони”, да му се не види.
Краката в еленови ботуши помръдват леко. Ще говори самият Повелител.
– Уважаеми поданици и ти, подсъдими примате – гласът е дълбок, обработен и звучен. Глас на оратор, какъвто винаги съм искал да имам. – След като разгледахме обвиненията, събраните доказателства и взехме предвид самоличността на подсъдимия бозайник Робин Гъливър Круизнър, в качеството си на Върховен Съдия на Рептилския съюз и владетел на световете в съзвездието Дракон установихме следното: за всяко от изброените в обвинителния акт престъпления е предвидено смъртно наказание, тъй като Законникът на Апи е известен със своята строгост. Но поради обективната невъзможност да бъдат наложени на подсъдимото млекопитаещо девет смъртни наказания, Ние, Апофис XXVII-ми, постановяваме Робин Гъливър Круизнър да бъде обесен на клада, докато умре, а пепелта му да бъде разпръсната в дълбините на космоса извън териториалните звезди на Рептилския съюз. Подсъдими, ще се възползвате ли от правото си на последна дума?
По принцип имам дар слово. Обичам думите и обожавам игрите на думи, но в така оформилата се безднизходица въобще не ми се говори… и това е едно от малкото неща, за които не мога да бъда обвинен. Като връх на всичко не е никак приятно да общуваш с някого, гледайки само патъците му, ето защо измърморвам саркастично, че благодаря на почитаемия съд за леката и справедлива присъда и се оставям в ръцете на трима имперски щурмоваци, за да бъда отведен в Килията на Смъртника.
Има един стар израз, че „безизходно положение – това е положение, ясният и очевиден изход от което просто не ни харесва”, и към момента съм готов да се съглася. Дори на мен ми става интересно как ще се измъкна – а трябва да се измъкна, защото вероятността да умра на клада, докато ме бесят, хич не ми се нрави. Практически, не ми се нрави вероятността да умра както и да било.
С риск да ви досадя откъм архитектурно-лирически отклонения, Орбиталната Пещера е нещо толкова голямо, че не се знае дали тя обикаля около планетата Кеплер-4b, или обратното. Ходниците и галериите й са неизброими, също както и членовете на охраната – щурмоваците с бели униформи, познати на всяко дете. Ако можех да си открадна една такава, бих се слял с тълпата и…
Рязко бутване ме изтръгва от мечтанията ми. Стигнали сме до товарен асансьор, който се спуска в мрака на подземието, известно като Килия на Смъртника. Тричленният екип войници ме е обградил така, че дори мисълта да задигна униформа ми се струва смъртоносна, ето защо грижливо я избягвам.
– Копиеносец Нага, имате задължение да предадете осъдения на пето ниво, оранжев, 7 ляво – избърборва една от безличните черно-бели маски.
– Слуш’м!
– Копиеносец Асспида, имате задължение да подпомагате изпълнението на задачата.
– Тъй вярно!
Тези глупости са единственото, което се чува за близо десет минути време на пропадане с шеметна бързина, равняващо се на повече от шестнайсет километра. Както казах, по отношение на мащаба рептилските архитекти са нещо като китайски янки. По отношение на уюта – също.
Килията е топла, звукоизолирана и има собствен бар с разни алкохолища, дори земни, а в единия й край се мъдри разкошен диван-спалня. Изтягам се безволно, сипвам си два пръста уиски и започвам Голямото Мислене. Времето не е на моя страна: трябва ми план до един час, за да мога утре сутрин да го приведа в действие и до утре на обяд да съм далеч – далеч, най-малко в съседната звездна система, която не признава рептилския си посланик и го държи в терариум.
Един час по-късно вече е утре сутрин, аз имам кански махмурлук, а мигът на екзекуцията наближава със страшна сила. Ами какво да ви кажа, шибан уикенд се очертава, като от петък ще почне с бесене… Поне уискито беше добро.
Копиеносците ме очакват пред вратата, само третият, който идва, ми се струва бая по-непохватен и едър от онзи, който ги инструктираше вчера. Нямам представа какви са смените на тукашната охрана, така че не обръщам голямо внимание на тази подробност. В ума ми се върти една тъпа мисъл, още по-тъпа с оглед на ситуацията: защо, да му се не знае, ги наричат копиеносци, след като и децата знаят, че са въоръжени с лазерно оръжие??
– Трето ниво, сив, 22 дясно – мърмори командващият. – Нага и Асспида, застанете отпред, аз ще съпровождам отзад.
– Лейтенант, това е извън всякакви правила – казва Нага, чието неприятно излъчване не може да бъде скрито дори от маската с мрежести отвори за въздух.
– Без коментари, щурмовак Нага, или престоят в Пещерата ще ти се види дълъг!
Явно с шефа шега не бива. А и изглежда доста по-як от двамата си подчинени. Все още съм замаян от алкохола, но в ума ми лениво се върти облаче със следната реплика: „Ако имаш нещо против въжето и чевермето, действай сега… или пукни завинаги”.
Преди изобщо омекналите ми ръце (с белезници) да се вдигнат към лъчеметната карабина на Асспида, се случва нещо дотам абсурдно, че го отдавам на пиячката, изтощението или стреса: тъй нареченият лейтенант протяга могъщите си лапи, хваща каските на Нага и Асспида и ги трясва една в друга с такава сила, че не им остава друго освен да се сринат на пода в нещо като нескопосана арт-инсталация. След което се извръща към мен и спокойно казва:
– Ако откраднеш униформа, веднага ще се разцвърчи сигнал по радиоканала. Тия доспехи не са за всеки, глупако глупав. И трябваше ли да смучеш толкова?
– Ама…
– Дай поне прангите да ти махна – с топлинния нож това става за секунди, само дето никак не ми помага. Все още съм в коридор, от който няма измъкване, насред база, пълна с въоръжени влечуги, на орбитална станция, от която корабът ми отстои на повече от две хиляди километра. И какъв е тоя, мътните да го вземат?
– Кой си ти, по дяволите?!
– Късопаметна пиянка излезе, Робин – любезно отвръща гигантът. – Май бързо си забравил Мпузи Нгибе Дутиримазимба Н’кону…
Споменът ме връхлита с такава мощ, все едно съм между претърпелите удара щурмоваци. Непознати звезди, стотици астероиди, райска градина, Фрея и демиургът Мпузи, когото тогава на смях нарекох Петкан. Нямам нито време, нито желание да го разпитвам какво прави тук, още повече че той ме влачи за ръката към жълтия сектор, деветото отклонение вляво. Естествено, не вземаме асансьор.
– Това е личният ми скоростен катер – гордо обяснява Н’кону, след като полага длан за идентификация и кокпитът се отваря под носа ми. – Вземай и бягай.
– Ама… корабчето ми е развалина, още повече след удара с…
– Ти в ред ли си? Катерът не е начин да стигнеш до кораба. Той е новият ти кораб!
– Извинявай, боли ме главата. Благодаря ти, Петкан.
Черният исполин в бяла униформа се усмихва.
– Можеш да разчиташ на мен… само не злоупотребявай. И не съм Петкан!
– Благодаря ти, Боже – за първи път от близо тридесет години го казвам искрено. Все пак името Божие си остава непроизносимо за мен, още повече след бутилка уиски.
После влизам в кабината и се пръждосвам възможно по-далеч от цялата Орбитална Пещера, с най-голямата скорост, на която е способно това тънко, изящно и обтекаемо технологично страшилище.

Едва след като съм отминал последните комуникационни пръстени и разпръснати в безкрая рекламни табла, бележещи границата на рептилските територии, обръщам внимание на руля, който държа в ръцете си. С тънък шрифт върху повърхността в центъра му е гравирано „На Пресветлия Господар Апофис XXVII-ми, от наборниците на Трети Щурмови Отряд”.
Какво, значи, да ви кажа – всичко в тоя живот е Божа работа. Божа работа… или смъртна присъда.

* Зависи от историческия период.

Коментари: 2

Име:

Коментар: