Коткомразецът

Ловили ли сте речен рак на въдица? Предполагам че не, докато аз съм го правил. Но така или иначе, историята с лова на раци е само щрих в това повествование, за разлика от котките.
Много обичам котки. Ама много. Обожавам ги. Всъщност всеки нормален човек обича котки, ала моето обожание се изразява по начин, който често оставя у минувачите съмнения по повод нормалността ми. И най-дръгливата, крастава или едноока улична прелест може да промени агрегатното ми състояние за секунди от бързащ, навъсен питекантроп до разлигавено бебе, което повтаря „Бре, че си ми хубава… Мацамацахаца… Ойй писинка…“ и други такива заклинания, в общия случай подминавани от обекта им с монархическо презрение. Имал съм няколко котки и само ужасния призрак на Алергия От Ясно Небе ме спира да приютя веднага всяка от гореказаните скъпоценности в дома си… и въпреки това моята привързаност към дарените с девет живота е нищо, сравнена с тази на Коткомразеца.
Коткомразецът, естествено, не се казваше така, но името му няма значение. Можем да го наречем дядо Стефчо, просто за целите на таксономията. Дядо Стефчо беше висок старец с външност, която не търпеше промени в годините, та дори аз, виждайки го редовно, нямах идея дали е на шестдесет и пет или на седемдесет и осем. Никога не се поинтересувах. Явяваше се съсед на моята баба и няколко пъти на ден минаваше пеш или с каруцата си /не го мернах да кара колело/ на път за градините, на царевица, за риболов или каквато друга дейност изискваше от него календарния обръч. Извън рибарските му умения не ме вълнуваше и бих го пускал по течението, ако не беше следната особеност: винаги щом зърнеше котка, независимо колко голяма, мустаците му настръхваха, той изреваваше „Пррррусс, жено мънинка!!“ и я замеряше с буци пръст, камъчета, болтове, царевични кочани, чехли и други общопригодни предмети… което не го правеше симпатичен, поне от моята камбанария. По една или друга причина дворът на къщата му гъмжеше от котки и три-четири пъти дневно се чуваше бойния Стефчов вик, следван от плясъка на краката му по плочките, докато куцукаше да си вземе чехъла. Особено гневни биваха тези изблици в дните, когато беше ходил за риба и котките на махалата ровеха в изхвърлените карантии с надеждата да се облажат с нещо повече от глави и кости.
Зимно време този театър се разреждаше до поносима честота, или може би не го виждах много-много, тъй като ходех при баба ми само за кратко около Нова година. Доста снежни топки обаче хвърчаха дори през кованото желязо на нашата ограда и аз не се съмнявах, че ги праща по някоя котка. Баба споделяше възгледите му относно тези непотребни от стопанско гледище твари, затова само констатираше „Дедо ти Стефан отива да лови риба на леда“, климайки пред печката.
Всяко малко момче е неосъзнат хищник – ловец или риболовец. Уви, преди да мога да разсъждавам като хората, аз също не правех изключение и затова от душа се възхищавах на ловкостта на Коткомразеца в унищожаването на рибните популации. А той го умееше, и още как… Виждал съм да вади от каруцата си мрежа с няколко толстолоба, огромни като къси греди, или живарник, пълен с бляскащи на слънцето шарани, сякаш облицовани в „Сваровски“. Нито риболовът в застояли води, нито речния такъв криеха някакви тайни за дядо Стефчо, и аз копнеех някой път да попия същината на този древен занаят от него, но не се осмелявах да го моля. Така де, мръщех му се отчетливо, когато правеше Номера с Котките, и не вървеше да играя на любезен точно с него.
Вече съм забравил причината, поради която се озовах на риболов край Искър с кумира си. Може би баба в типичния си стил бе подметнала някоя сутрин: „Абе Течка, няма ли най-накрая да заведеш детето на риба бе, изпренадея се!“, и той се беше съгласил по някакви свои съображения. Както и да е, един прекрасен ден отидохме заедно да ловим на червей и тогава моя милост за пръв път видя болезнено сините пера на земеродното рибарче, съвършените извивки на мряната, и също за пръв (и последен) път успя да хване рак с въдица. Дядо Стефан откачи бронираната гадинка, защото аз не посмях, и се разхили здравата: „Ей, от шейсет години ходя за риба, такова нещо не съм виждал!“… деликатно пропускайки факта, че ракът си остана единственият ми улов през този излет.

Не научих кой знае колко от него за рибите и ваденето им от естествена среда посредством дърво, корда и метал. Нито за раците, като стана дума – освен известната поговорка. По-късно същото лято се събрахме групичка келеши около тийнейджърска възраст и започнахме да ходим сами из водоемите, усвоявайки нещата по трудния начин. С дядо Стефчо се засичахме на улицата и в центъра на селото, когато баба ме пращаше до магазина, но продължавах да чувам крясъци зад оградата по график.
С отминаването на лятото старецът се изгуби от моето късогледо полезрение, обаче това не ме впечатли. Растях, тресяха ме нови вълнения и риболовът полека ми опротивяваше, ето защо имах твърде малко поводи да се сещам за него. В крайна сметка, казах си, нито обичам да ям риба, нито пък умирам от желание да бъда дупчен от комари, седейки до реката часове наред, ето защо се ориентирах към далеч по-полезния за душата и тялото баскетбол. И на игрището имаше комари, но им беше далеч по-трудно да ме ядат, докато се движех.
Някъде през есента, когато трябваше да се върна в града за училище, дядо Стефан почина. Болестта обясняваше изчезването му, но събитието не ме натъжи много. Беше живял както трябва, на опелото му се изсипаха две села, а и сега котките щяха да си отдъхнат от десетилетния тормоз, който им нанасяше. Преди да ме обвините в коравосърдечие, спомнете си, че бях малък*, че съседът ми цял живот се намираше близо до природата и се оказа на повече от осемдесет… а така също си спомнете, че започнахме с това колко много обичам шарените създания, които той не понасяше.
Календарният кръг има един и същ ефект върху всички ни, само степента е различна. Залисан с хормоните си и учебната програма, месеци наред не помислих за дядо Стефчо ни веднъж – дори когато имах вземане-даване с котки или виждах някоя интересна риба. Това продължи до следващата пролет, и би траяло до ден-днешен, ако не бяха комарите.
Работата е там, че след края на трудовия делник е обичайно за хората от село да си почиват на пейката пред къщи (нали комшиите трябва да видят колко са уморени). На бабината улица имаше десетина семейства и само четири пейки – идеална предпоставка за фракционно разделение в духа на най-пресните караници между жените. Рядко споделях този махленски колорит, ала нея вечер леля, майка ми и баба бяха навън и ми доскуча, поради което седнах при тях. Не мога да си спомня за какво говорихме: темата почти сигурно беше „погребението на деня“, защото в мислите ми се яви дядо Стефан. Вече след залез, когато последните сивкави остатъци от деня потъваха в лоното на мрака, към нас се присъедини жена му, баба Куна. Явно се е чувствала доста самотна, тъй като с моята баба хич не се дишаха.
Излишно е да казвам, че няколко минути след това баба ми отиде да си ляга. Имало много комари, не се търпяло вече. Леля едва не хукна подире й, уж да й даде лекарствата, а майка ми най-подло се извини, че трябва да застрои супата и дезертира. Бях на тринайсет, смотано до мозъка на костите си „градско тенеке“ и съвсем не знаех за какво да говоря с баба си Куна. Знаех само, че след като трима души от едно домакинство са се оттеглили по такъв начин, ще е крайно неучтиво да ги последвам веднага.
Гледахме червените шарки на облаците над близкия хълм и общо взето мълчахме, а около нас се засилваше фалцетото на комарите. И, разбира се, голямата ми уста влезе в действие.
– Същото беше като ходихме на Искъра с дядо Стефан – отбелязах с присъщия на тийнейджърите емоционален кретенизъм. – Седиш, пляскаш се по краката и пазиш тишина, да не би да уплашиш рибите.
За моя изненада бабата демонстрира нещо като усмивка:
– Него не го ядяха комарите толкова. Ти си малък, сладка ти е кръвта и те хапят.
От дистанцията на времето знам, че предпочитанията на комарите нямат общо с възрастта, но на тринайсет ми се струваше, че е точно така. Направо ми идваше да си източа малко кръв и да им я сложа в купичка, само дето пак не биха мирясали.
– Искаш ли да дойдеш вкъщи, докато майка ти свърши с чорбата? Тука ще ни изядат тия бръмбазъци – предложи съседката. Ако хвърлите поглед на горните редове, ще разберете, че нямаше как да й откажа. Да, баба Куна, която се отличаваше с характер, благ като стипца, наистина се е чувствала самотна. Друго обяснение нямам.
Не бях влизал у тях до момента, и макар че идната година предстоеше да гледам цялото Световно по футбол в САЩ ‘94 на техния „телевизор с плосък екран“, онази вечер го видях за първи път. Беше заслуга на Митко, осиновеният син на баба Куна и дядо Стефан, който много пътуваше в чужбина. И тогава се беше отнесъл някъде, май в Австрия. Но не телевизорът ме шокира най-много в скромната, добре подредена гостна, а две мъхести рижо-бели котки, които си играеха на кревата.
Седях като на тръни, дъвчех някакви курабии, с които бабата ме почерпи, и накрая изплюх въпроса, който задава всяко тъпоумно хлапе на мое място:
– Ама вие имате котки?? Аз мислех, че не ги обичате.
– Защо така си мислел?
Беше малко като Ева Браун да пита „Нима смяташ, че Ади мразеше евреите?“, но не й го казах. Вместо това се измъкнах… или по-точно, опитах да се измъкна, с репликата:
– Е, той дядо Стефан повече не ги харесваше. Мяташе по тях разни работи и им викаше „Пррусс!“. От него научих думата.
Баба Куна отново се подсмихна с кривата си усмивчица, докато ми сипваше компот в чаша.
– Той че мяташе, мяташе, ама да си го виждал да улучи поне един път?
Замислих се. Не ми се случва често, така че отне време. Но колкото и да преравях чекмеджетата на паметта си, като изключим истеричните врясъци и буксуването им на място в опит да избягат възможно най-бързо, наистина не бях хващал дядо Стефан да удари котка с тезоименните болтове, чехли, кочани и буци. А от риболова знаех, че трябва много добре да владееш ръцете си, за да се справиш с изваждането на по-тежките екземпляри.
– Дядо ти Течо обичаше котки, мойто момче. За кого мислиш, че ходеше толкова на риба? Ние не ядем много: той изобщо не кусваше, аз хапвам от време на време, а бате ти Мики – само на Никулден.
– Е как…
Не довърших, видя ми се глупаво. Баба Куна сложи още курабии в чинията ми, бутна към мен пълната чаша с компот от малини и заяви:
– Така, как. Вмирисваше фризера и хладилника, и ми поръчваше всяка вечер да им давам парченца риба в капачки от буркани. Край лятната къща се събираха най-много. А той никога не им даваше сам. Искаше да ги научи да се пазят от мъже, щото няма смисъл да се лъжем, вие ги трепете и мъчите… ти не, обаче братовчед ти и Коци съм ги хващала. Цял живот не беше галил котка. Чак като се залежа, ме помоли да взема тия двенките вътре, бяха още мънички. Бог да го прости дядо ти Стефан… И ти да ме прощаваш, ама той не мразеше котките.
В този миг чухме сопрановия зов на майка ми, която ме викаше за вечеря. Станах, пожелах лека нощ и се изнизах навън, все още предъвквайки тесто и мисли.

Разговорът промени много неща. Като начало, между мен и киселата ни съседка се установи крехко приятелство, независимо от дрязгите й с моята баба. Вторична последица се явяваше сближаването ми с Митко, доколкото могат да се сближат хора с петнайсетина години разлика във възрастта, които се виждат само през лятото. Но най-важното беше, че след тази вечер си обещах никога да не съдя хората… или поне не прибързано. Можеш да живееш врата до врата с някого и пак да не го познаваш по-добре, отколкото ако е гражданин на Монголия.
Иска ми се да вярвам, че котешкото население на махалата (отдавна вече по-голямо от човешкото) помни уроците на Коткомразеца. Във всеки случай аз ги помня. И тъй като твърде много обичам котките, не е изключено някой ден да ги претворя в дело.

Посвещава се на паметта на К.Г.
и на Трифон Иванов,
който си отиде малко преди този разказ да бъде завършен.
Почивайте в мир.

* Децата не се трогват от смъртта. Странно, но факт.

Коментари: 2

Покажи коментарите
Изпрати коментар