Черно и бяло

Честно ви казвам, това учените са много прости хора. Изумително прости. Ако не ми вярвате, ще ви припомня само еволюционната теория, писмото на Айнщайн до Рузвелт относно атомната бомба или широко разпространеното научно схващане, че човек не може да остане жив, ако се намери в гравитационната паяжина на черна дупка. Все едно някоя бяла престилка е виждала такива обекти от непосредствена близост, и все едно попълването на таблици и взирането в телескопи означава да си жив. Разбира се, че очилатковците изместват хоризонтите на познанието все напред и нагоре, но ние, капитаните на галактически кръстосвачи, сме тези, които действително могат да се справят там. Тъкмо ние – и никой друг освен нас – проверяваме на практика дали пък умните глави случайно не са объркали формулките и сметчиците си.
Може би се питате на какво основание съм толкова ехиден и кой, по дяволите, съм аз, та се подигравам с Дарвин и изплезения Вожд на Великата Относителност. Работата е там, че пътят от цианобактериите до галапагоската чинка не е бил ясен и на сър Чарлз (както не е ясен и на еволюционистите въобще), а доста от постановките на „светилото“ Айнщайн са чисто и просто фантазия, облечена в математика. А аз… аз съм капитан Робин Круизнър, далееечен потомък на абсолютно реалната историческа личност Робинсон Кройцнер, увековечена от един писател под името Робинзон Крузо. Онези от вас, които вече са ме срещали из гънките на времепространството, не без основание ще сметнат, че прекалявам с изтъкването на този факт. В рода Кройцнер-Крузо-Крузнър-Круизнър* винаги е имало авантюристи, но аз се чувствам някак особено близък с най-известния си предтеча – от него, убеден съм, е дошла способността ми да оцелявам като котка, въпреки че и баща ми Гъливър Круизнър, царство му небесно, беше много находчив и жилав човек. Колкото и да беше ловък обаче, късметът му се изчерпи при един транспорт на редки археологически находки от Кеплер-186f за Музея на редките археологически находки на Земята. Властите подозираха пиратско нападение, но тайната си остана в дълбокия пурпур на космоса. Бях на шестнадесет години.
С две думи, наложи ми се да порасна бързо, ако не исках многовековната фирма Cruisner Starship Company** да премине в чужди ръце. Взех изпита и оттогава съм вършил такива безумия зад щурвала на всички класове кръстосвачи, че дори на плешивците им се изправя косата, когато разказвам. Беше необходимо. Компанията бе в труден период и единствено репутацията ни на семейство пилоти с хиляди невъзможни мисии зад гърба си я спаси. В процеса на спасението станах синоним на катастрофаджия, но пък с нула цяло нула нула провалени поръчки, а това беше най-важното. Хората, кентаврианците и всички други потенциални клиенти можеха да разчитат, че пратката им, независимо дали е жива, чуплива или струва теглото си в злато, ще пристигне и в най-затънтената звездна система навреме. Или поне не фатално късно. Но тази конкретна пратка – немски въздух и кьолнска вода*** за жителите в колонията Колония Агрипина на планетата CoRoT-7c от Еднорог щеше… хмм, малко да се позабави.
Нямаше признаци за буря, барометърът спеше, както все още се казва на пилотски жаргон. Бях далеч от центъра на галактиката, който за всички съвременни лоцмани е по-страшен и от нос Хорн, и въпреки това неусетно хлътнах в капана. Разбрах го по силуетите на две доста отдалечени мъглявини, които леко се разсукваха, сякаш поставени в машина за захарен памук, действаща наобратно. Между тях имаше нещо толкова грамадно, че инструментите не реагираха и единственият уред, способен да го отчете, бе интуицията ми. Естествено, тя крещеше да бягам, ала проблемът беше, че не можех. Би било същото, ако стружката се опънеше на магнита.
– Мамка му – казах на глас, за да се успокоя мъничко. – Мамицата му шибана, свинска, долна, отчаяна, гнусна, продънена и нещастна. Само дупка в морето ми липсваше…
Вече сте се досетили, че беше именно това: черна дупка, чиреп от някогашна звезда, който теглеше неотвратимо возилото ми към себе си заедно с пълния товар одеколон и аргон, така очаквани на Колония Агрипина. Всъщност дори не ме беше страх, по-скоро бях бесен. Неведнъж положението ми е клоняло към ситуация, но винаги съм можел да предприема нещо. А ядът ми се усилваше неимоверно при мисълта, че точно такова чудо бе един от възможните отговорници за смъртта на баща ми. Тъй или иначе, никога не беше открит труп, кораб или поне оранжевата кутия.
От нямане какво да правя намалих тягата до минимум и погледнах швейцарския си хронометър TAG Heuer. Настроението ми спадна с още десетина градуса. Беше спрял, а както някои от вас знаят, това никак не е добро предзнаменование.
Кръстосвачът обаче не спираше – с постоянна, даже доста висока скорост летеше точно към центъра на огромната фуния, едва-едва различим заради тънка корона от умираща светлина. Ако вярвах на строгата наʹучна мисъл, много скоро трябваше да започне да ми пари под краката, след което и аз, и корабът да увеличим дължината си около трийсетина пъти и да изчезнем в мелница от разкъсана материя. Само дето нищо такова не се случваше. Коритото се плъзгаше равномерно и безпрепятствено все по-навътре, и да очаквам някакъв катаклизъм беше също толкова смислено, колкото да очаквам часовникът ми да заработи самичък. Но не съвсем.
Когато включих ръчно камерите, за да преценя дали назад има някаква видимост към нормалния космос, изтръпнах: зад мен се точеше редица от копия на кръстосвача, калейдоскопски насложена, сякаш се намирах в клип на Queen и танцувах прочутото фанданго. Нямах ориентир за време, уредите от своя страна не можеха да отчетат нищо извънредно, ето защо просто отворих уста и понечих да изпсувам по обичая си:
– Относително
Относително…
Да ти
Да ти…
Еба майката
Айнщайн
Айнщайн…
Айнщайн
Копеле
Копеле тъпо!!!

Звукът идваше със забавяне, а продължавах да се движа с постоянна скорост… доколкото можех да преценя. Не бях в състояние да обясня това, но ако в него се заключаваше цялото страдание, което изпитваш в сърцевината на черна дупка, някак щях да намеря душевни сили да го понеса. Предчувствията ми обаче не бяха добри. Твърде хубаво, за да е истина, нали така беше думата?
На няколко пъти споменах, че не разполагах с други уреди освен сетивата си. Именно поради това основателно се запитах дали не ме лъжат очите, когато изведнъж скоростта толкова се увеличи, че пулсиращите наоколо светлинки започнаха да изглеждат като линии, а малко по-късно линиите се сляха в плътен синкавобял тунел. На свой ред тунелът се стесни и ми стана горещо, но за кратко – а после, най-неочаквано, кръстосвачът спря, без да активирам спирачката или да изключвам двигателя. Увисна в нищото като дрипа и толкова. Машинално погледнах назад: нямаше и следа от хилядите, хмм, калейдоскопия на кораба, нито от светлия улей. Нямаше нищо освен чернота, същата каквато имах и пред себе си.
– Ехоо? Ееехоо?!
Викът се чуваше без пречупване или бавене. Кой очаквах да ми отговори, и аз не знам.
Е, оказа се че имало кой.
– Я стига си пискал! Няма отърване от тебе…
В първия момент изобщо не различих говорещия. Бях абсолютно сам, наистина. Така значи се откачало, помислих си (за хиляден път само през последната година), а следващата ми мисъл беше „Какво по-нормално от това да откачиш, след като си в търбуха на черна дупка??“.
Нямаше защо да обвинявам зрението си: събеседникът ми беше по-черен от всемирния мрак и по-висок от средностатистически масай. С други думи, беше добре познатият ви Мпузи Нгибе Дутиримазимба Н’кону, който за мен винаги е бил и ще си остане просто Петкан. Той прекрачи от външното пространство в кабината ми така, сякаш беше у дома си, и свойски чучна в креслото на втория пилот.
– Какво търсиш тук, Твое Анално Трънчество? Скоро май не си ми досаждал, ама пък не може да ти се отрече, че намираш най-невероятните начини за това.
– Зздравей, Петкан – рекох аз, почти без да заекна. – Иззвинявай за тъпия въпрос, но би ли ми казал защо не съм мъртъв? Според водещите изс…
– Колко пъти да ти повтарям, че не се казвам Петкан? И освен това си мъртъв като додо. Отдавна си мъртъв… и все още не си. Вика му се „астронавтът на Хартлингер“.
– Нещо като котката на Шрьодингер ли?
– Не намесвай котките, те имат девет живота – отвърна демиургът. – Като начало, за Вселената си мъртъв още от момента на раждането си. А тъй като тук, строго погледнато, Вселена не съществува, си мъртъв дори отпреди това. Освен всичко, в измеренията откъдето идвам, Шрьодингер никога не е бил реалност, който и да е той.
– Ами корабът? Ами… ти?! Какво правиш в нищото?
– Корабът си е кораб. Физически обект, също като теб, който е във времепространствен мехур, сгънат като оригами насред Небитието. И кръстосвача, и ти бяхте смачкани от гравитацията още преди да навлезеш в Тунела от Светлина. В момента твоя милост и глупавата ти тенекия сте просто дубликати на себе си. Едни от многото.
„Тунел от светлина“ не звучеше добре, нито пък това с копията, въпреки че обясняваше ехото отпреди малко. Дори и за атеисти не беше окей, а аз не можех да бъда безверник, след като Мпузи ми беше… нещо като личен приятел. На два пъти ме бе отървавал в ужасни положения, както по-паметливите от вас евентуално помнят. Господи Боже, Спасителю наш, нали така се казва?
– Колкото до мен, аз напредвам в Кариерата – изсмя се Мпузи. Имаше същата очарователна, трийсет и две зъбателна усмивка, която ме беше стъписала при първата ни среща. – От планетарен бог през господар на цяла система светове, та до Самото Начало. При боговете обаче, както виждаш, напредъкът е назад…
– Дреме ми за божествеността ти, Петкан с Петканите – одързостих се аз. – Кажи ми сериозно жив ли съм и какви да ги дъвча оттук насетне?
– Някои от времепространствените ти отпечатъци несъмнено са живи – ухили се Дутиримазимба още по-широко. – Други не толкова. Основен принцип е, че информацията не се губи, така че съотношението е 50:50. Този, с когото разговарям, е в междинно положение a la Хартлингер, и дали ще живее, зависи от нещо много просто.
– Тоест?
– Късметът. Падането на зара. Наистина, обидно просто е…
Мпузи порови в дрехата си, която този път беше черна и навярно символизираше кариерното му израстване. Не след дълго държеше едно черно зарче с бели точки – наглед съвсем обикновено, докато не го подметна към тавана на кабината.
Зарчето свободно мина в пространството и точките му заискриха като звезди, преди отново да падне в ръката на Мпузи – черно като пластмаса, с точици от бяла боя. Едва след няколко секунди можах да си отворя устата:
– Нали според Айнщайн бог не играел на зарове?
– Бехщайн. И е казал тъкмо обратното. Забрави какво знаеш, тук то не важи и още по-хубаво, нивга не е важало. Ще се опитам да ти обясня избора, който се налага да направиш, Робин Круизнър, дърти мошенико…
Н’кону скри зарчето в огромната си ръка, опъна крака почти до средата на командния мостик и поде:
– Числото π ти е известно, нали така? Три цяло и четиринайсет. Да оставим това, че знаците му след запетаята са повече от атомите във Вселената, самото отношение е твърде, твърде интересно. Никой от хората не знае, но трите реалии са Времето, Пространството и Материята, а четиринайсетте измерения… за триизмерно същество като теб дори представата е трудна. Това, което искам да ти кажа – изкикоти се Мпузи, – е че в момента сме извън всичките четиринайсет измерения. В място, което е кандидат за петнайсто. И според точките на зара ти можеш да избереш две възможности: четно – връщаш се назад по веригата до момента, в който вече не си подвластен на привличането на черната дупка; и нечетно – излизаш от това квазиизмерение, но би могъл да попаднеш навсякъде: в друга дименсия, в сърцевината на супернова, насред астероиден пояс, на някой от Кеплерите, на Земята или на… оная там де, CoRoT-7c. Би могъл дори да се натъкнеш на баща си. Е? Ще ми правиш компания или ще хвърляме?
– Преди да реша какво ще е – продължих аз все така нагло, – кажи ми как се стига до това. Как е възможно да се върна назад от черна дупка и дали връщащият се ще е еднакъв с влезлия? Много сложно ми става, Петкан… А имам право да знам.
– Тия ваши човешки права, дето ще ви изядат главата… – заклати своята Н’кону. – Право на информация, право на глас, право да имаш тялото си, и най-вече тая фантасмагория с правото на свободна воля. Аз също имам права,
например да не ме наричат Петкан, но това явно са подробности. Слушай сега: Джон Пичъл е казал, че теоретично е възможно обект да бъде изваден от черна дупка, като например се изтегли с въже. Принципът на Ариадна. Аз обаче не вярвам на теории и имам малко повече възможности за действие, отколкото Пичъл е допускал. Гарантирам ти само едно: по пътя обратно ще си събереш всичките копийца и разновидности, така че процесът няма да е безпроблемен, нито безболезнен. Що се отнася до излизането ти оттук в нова реалност, там ще разполагаш само с това си копие. И един-единствен шанс за избор. Четно – нечетно. 50:50. Разбра ли?
– Не – чистосърдечно отговорих аз. – Но това хич не ме грее. Знаеш от какъв род произлизам и си наясно, че няма да изтърпя това висене тук, закотвен в трибуквието на космографията, пред възможност дори едно на милион да се измъкна. Дай ми зара.
Лапата на Мпузи, бивш Господар Дракон и още по-бивш Създател на Фрея, се разтвори и той усмихнато хвърли черното кубче към мен. Подхванах го без да се бавя, и на свой ред го метнах нагоре, сплитайки пръсти зад гърба си от суеверие. Когато най-после спря да дрънчи по пода, сочеше тройка – добре познатата на всички ви конфигурация от точки, дублираща Пояса на Орион. Не можех да ги накарам да блестят като звезди, но не беше и необходимо.
– Готов ли си, лепка такава? Само си поеми въздух и брой: едно, две, три…
Кимнах безмълвно и последвах инструкциите. За мое голямо щастие, останалото ми се губи.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Ако някога сте имали тежък махмурлук, умножете го по около хиляда и ще разберете как се чувствах при свестяването си – или, по-скоро, как направо не се чувствах. Зрителните ми нерви бяха вързани на морски възел, в устата ми горчеше, пареше и смъдеше, а крайниците хич не ме слушаха. За сметка на това корабът изглеждаше подозрително добре. Привдигнах се от капитанската седалка като зомби от гробницата си и някак успях да отида до илюминаторите в предната част, без да изгубя равновесие.
Нямах представа дали все още пред очите ми танцуваха морави кръгчета със зеленикава сърцевина, или мъглявините тук си бяха такива. Звездният рисунък между тях ми бе непознат, а навигацията цистерциански мълчеше относно това къде се намирахме. По навик погледнах часовника си, седнах на пода и, вече отвъд границата на изтощението, избухнах в идиотски смях.
Беше проработил самичък.

*Зависи от епохата.
**Бивша Kreutzner Sea Travel, след това Crusoe Air Transportation Ltd., после Cruesner Cosmic Cruises.
***С други думи, аргон и одеколон. Да не съм луд да плащам такива мита?

Коментари: 2

Покажи коментарите
Изпрати коментар