За дефинициите и хората

Има хора като лято. Хора като лек, едва доловим полъх на нощен бриз върху кротка вълна, разсейващ лунната пътека. Има и хора като стихиен порив на вятъра, разбиващ пяната във високата вълна до масленожълт крем, който яростно се разпада на съставните си мехурчета при удара в крайбрежните скали.
Има хора като планина – спокойни, ласкави, чието присъствие сякаш те обгръща отвсякъде с чиста енергия и те прави щастлив, без те да кажат или вършат нещо.
Има и такива като привечерна гора, в която зеленият сумрак се накъсва от няколко слънчеви лъча между листата, донасяйки неопределимото предчувствие за нещо красиво, което скоро ще бъде видимо на черния небесен екран.

А има и хора като гъз.

Напиши първия коментар за тази публикация