Казвам се Леохарес, син на Тразил от Кария. Роден съм в малко селце на няколко десетки стадия от Халикарнас и се препитавам от морето. Горе-долу това е всичко, което си заслужава да се каже за мен, тъй като в тази история съм само глас. Глас, който ще говори основно за една велика жена, за ненавременна смърт и за мушитрънчета. Мушитрънчетата са важни.
Свърши се. Да, свършено е. Вече никой не иска безсмъртието, което може да вземе само от моите ръце върху поднос от клонки. Векове наред хората са идвали тук, в свещената дъбрава на Диана край Неми, за да станат безсмъртни – или да бъдат убити, а ето че за няколко десетилетия християните и ежбите за власт в Рим успяха да заличат традиция, спазвана още от времето, когато Истинските Богове са ходели между истинските Хора.
Широко е разпространена заблудата, че при липса на по-смислени занимания Дяволът извършва неморални и противозаконни действия с преките си наследници. Това не отговаря на истината. Когато си няма работа, Лукавият не прави нищо на децата си – той просто събира младеж и девойка, изчаква средно четири месеца и осемнадесет дни и влага в устата на момичето думите: „Скъпи, мисля че е крайно време да те запозная с нашите.”
(част първа)
Мъжът погледна към гаснещите лампи край шосето и се усмихна. В светлината на утрото – коктейл от розово, златисто и сиво, усмивката му би могла да се нарече ослепителна. Той потри ръце, сякаш ги миеше, зазяпа се в ниските облаци и измърмори:
– А никога не съм бил в Рим… Хъ-хъ. Да видим какво може да се направи.
Беше двадесетия ден от месец декември две хиляди и дванайсета година.
(част втора) – Излязохте прав, господин Тедески. В мига, в който се свързахме, граф Конрад ни обясни, че сте му полубрат, и ни каза за вашето заболяване. След около половин час ще дойде кола да ви вземе, заедно с документи и медицинско заключение, което да занесете в посолството. Там ще оправят цялата бумащина. – […]
2 435
0
