Спомен за поп Богомила
В градините на Сатаната
зреят черепи,
които Той полива
със градушки, падащи
от сини небеса
В градините на Сатаната
зреят черепи,
които Той полива
със градушки, падащи
от сини небеса
Чифт маратонки, хилави крака
И здрави бели дробове.
Пред мене път,
В душата ми простор, като фланелка бял,
А над главата ми небе.
Страхувам се да чувствам,
Защото моята душа предели не познава…
Страхувам се и чувства да отнемам,
Защото още не умея да ги давам.
Везмо от топла чернота
И езерно красиво синьо –
Коса, очи, гърди,
Дупе’,
Крака… като на Роналдиньо
Човекът е…
Човекът е въпрос със седем милиарда отговори – до един
Различни.
Човекът, колкото и да изглежда Прост,
Накрая се оказва
Плашеща енигма.