Градината, или относно чувството за дълг
– Хубаво е тук – каза мъжът и потърка ръце в жълтата кожа, с която беше наметнат, за да ги стопли. – Но е малко хладничко.
Наистина беше красиво: огромната крайморска градина продължаваше чак до хоризонта, сияейки с всички оттенъци на зеленото, които в далечината се сливаха с цвета на морето. А студът се дължеше както на близостта на Океан, така и на това, че Слънцето вече бе потопило колелата на квадригата си във вълните. Залезът беше неочаквано ярък за сетивата на госта.
– Хубаво било! – тросна се гигантът, застанал леко приведен срещу него. – Трябваше да видиш това място, когато го поддържах, а не крепях скапания небосвод. Беше великолепно. „Великолепно” даже е слаба дума.
Мъжът изгледа събеседника си косо отдолу нагоре – нямаше друг начин да види лицето му, и попита:
– А кой държеше небето тогава?
Вече сте се досетили за самоличността им и за това къде се намираха. Но дори и така следващите думи на исполина представляваха изненада:
– Добър въпрос, аониецо. Много добър и толкова логичен, че малко измежду хората се сещат да ми го зададат. Нямаше нужда да бъде държано, освен от Тюхе и Немезида, Редът и Принципът. Тогава обителта на звездите не беше килната и планетарната ос далеч не беше така изкривена, както е сега. Зевс… го прекали. Да, знам, сине на Гръмотвоꞌреца, не ти е приятно да слушаш това, но баща ти е враг на хората в по-голяма степен, отколкото на титаните. А ние, синовете Япетови, им бяхме закрилници. Дали заради омраза към Кронос и оттам към всичко, свързано с титанската кръв, дали защото не можеше да понася нарастващата мощ на човеците, но Кронидът се оля. Буквално. Никога повече – запомни, Херакле – никога вече хората няма да имат такава сила и спокойствие, каквито имаха на моя остров. Само още две поколения деляха атлантите от това да станат всезнаещи като брат ми Прометей и по-силни от мен. Той ги научи на почти всичко, а аз ги управлявах и пазех… доколкото можах. До войната. И до Потопа.
Атлас сбърчи чело, поради което върху главата на Херакъл падна сянка. Синът на Алкмена не беше в състояние да откъсне поглед от очите му – очи с цвета на вечерното небе, мъдри и печални, очи, които бяха видели твърде много.
– Какво можехме да направим ние, старите, ако не да му се опълчим? И Зевс ни наказа здраво. Твоят баща, момко, разклати устоите на мирозданието и изличи свещената Атлантида – но за да стане ясно какво бях постигнал там, ще ти напомня, че му трябваше всемирно наводнение, докато го направи. Остана ми само това ъгълче, на което вие казвате „Градината на Хесперидите”. Както виждаш, отдавна не е градина, а абсолютен пущинак, пълен със змии.
– Независимо от това – рече Херакъл – тук растат ябълките, които иска цар Евристей. И всички влечуги на земята няма да ме спрат да му ги занеса.
– Цар Евристей! – изхриптя Атлас, а по раменете му се посипа звезден прашец. – В името на Уран, какъв цар може да бъде това недоносче?? И не се надценявай толкова: достатъчен е само змеят Ганур, за да те откаже вовеки от глупавите прищевки на твоя цар Евристей.
– Чувал съм ги тия. И за хидрата в Лерна така разправяха, пък… А драконът не се ли нарича Ладон?
– То и твоето име е Алкид, но светът те знае като Херакъл – заяви Атлас. – Ганур се казва и толкоз. Освен това е безсмъртен, гледа в четирите посоки и никога не спи. Плюе отровата си, така че не знам по кой начин въобще би го доближил.
– Интересно – героят поклати глава. – По времето, когато бях на Кавказ да освобождавам брат ти, аргонавтите са крали Златното руно в някаква градина, пазена от змия, която не спяла. Съвпадение?
– Прометей е свободен?! – Атлас се изпъна в цял ръст, игнорирайки масата, която затискаше плещите му. – И ти си го спасил?
– По волята на Зевс. А той в отплата ми каза пътя дотук – поясни Херакъл и видя как титанът отново се намръщва. – Но сега завинаги ще носи пръстен с камъче от скалата, на която бе прикован, и звено от веригата, за да не дразним богините на Съдбата. Макар да не ни се иска да го признаем, Зевс е справедлив.
– Справедлив е, да… що се отнася до наказания – ядоса се Атлас. – Мен ме осъди за това, че съм искал да откача небето, за да се стовари върху боговете. Всъщност аз го тласках настрани, тъй като от неговите мълнии в битката заплашваше да се продъни точно върху Атлантида. И ето ме тук. Намирам известна утеха само във факта, че моят внук Хермес обикаля трите свята: подземния, този на хората и Олимп – докато аз си стоя като побит камък. Може би най-накрая, след като обърна всичко с краката нагоре, Облакосборецът е прозрял, че трябва да има равновесие. И вероятно затова днес хората произхождат от Девкалион.
– Я прозрял, я някой му го е внушил – засмя се Херакъл невесело. И самият той имаше за какво да отмъщава на божествения си баща. – Добре, след като казваш, че Ладон… тоест Ганур, е непобедим, как предлагаш да се добера до ябълките?
– Аз ще се оправя, с помощта на племенничките ми. Не зная дали ги познаваш – казват се Аигле, Ерития и Аретуза. Забелязал съм, че драконите, кой знае защо, изпитват особена слабост към девойки.
Херакъл отвори уста да протестира, но се отказа. В съзнанието му услужливо изникна образът на Медея.
– А, такова… кой ще държи небето??
– Ти.
* * * * * * * * * * * * *
На отсрещния бряг, в предпустините на Либия, двамина мургави субекти – гарамантът Яхин и амазигът Воаз, бяха излезли на вечерен лов. В момента преследваха една антилопа, която нещо отказваше да бъде убита и изядена, както й се падаше, но спряха като по команда и подозрително се втренчиха нагоре.
– Хмм, какво става според теб?
Въпросът на Яхин беше съвсем основателен. Слънцето, потопено вече до половина в океана, като че се уголемяваше, вместо да намалява, а макар да беше още рано, над главите им примигваха три-четири съзвездия. Гледката беше меко казано необичайна.
От странно близкото небе се отделиха няколко ярки точици, и, оставяйки жълтооранжева следа, се гмурнаха във вълните.
– Не мога да знам, братче. Май боговете са решили да ни довършат… или пък Хесперидите се замерят със звезди, да ги еба.
Гарамантът се почеса зад ухото и изгримасничи неопределено. Ставащото не можеше да му допадне, но двамата с Воаз имаха по-важна работа:
– Каквото и да се случва, нас никой няма да ни замери с печено месо, така че дай да я хванем тая пущина.
– Епа колко му е…
Ловците наведоха копия и влязоха в храсталака. Над главите им продължаваха да се ронят звезди, а зад тях ехидно трепкаше с бърни вироглавият адакс, маскиран като гола скала насред купчина камъни.
* * * * * * * * * * * * * *
Мишците на Херакъл бяха легендарно яки. Но дори и те се явяваха неподготвени за огромната, съсипваща тежест на Нищото, толкова време понасяна от Атлас. Ръцете на Зевсовия син се гърчеха в конвулсии, стъпалата му бавно потъваха в земята, а потта не просто капеше от челото му – направо течеше в солени ручейчета без оглед на това, че температурата бе спаднала, защото небесата не се намираха на обичайната си височина. В жилите му сякаш се движеше не кръв, а разтопено олово, и той със страх усети, че няма да издържи, ако крепителят на небесния свод се забави още малко.
– Златошлемна… Атина, богиньо, помогни ми… и сега, моля те… – пъхтеше тиринтският херос, едва-едва произнасяйки думите между накъсаните си вдишвания. – Дай ми…пфф… сили да… устоя, дай ми… сили да не се… посрамя!
Дали Атина, неговата най-голяма опора сред боговете, го чу, не се знае, но едно беше факт: зад бумтенето на кръвта в ушите си Херакъл долови стъпките на титана, връщащ се обратно. На практика дори глух човек би разбрал, че Атлас приближава, тъй като градината вибрираше почти като от земетресение.
Без да бърза – ужасно бавно, ако питате сина на Алкмена – титанът крачеше из зеленината и в големите му ръце блестяха три златисти ябълки. Той внимателно остави плодовете на тревата, въздъхна и каза:
– От мен толкова, от Хесперидите – поздрави и целувки. Гледам, че се справяш добре. Искаш ли да доставя пратката лично на твоя почитаем цар Евристей, а ти да ме отмениш?
– Ъъргхх… несигоипомисляй!!
– Стига де, шегувах се. На идване видях, че разтърси целия Зодиак – Паякът се нащърби и даже е леко изместен, така че е време да ми отстъпиш товара. Май не си толкова здрав, колкото изглеждаш.
– Аха, да ме … вземат… мътните – Херакъл почувства облекчението поне веднъж да си признае, че не се е справил, а Атлас хвана умело небето, сведе гръбнак и все така без да бърза, застана в старата си поза. – Връщам си думите назад. Това е всичко друго, но не и…. ох… справедливо.
Героят разтри прежулените си рамене и, клатушкайки се от умора, отиде до ябълките. Приличаха на обикновени „златна превъзходна”, ала той знаеше от два независими източника, че само една от тях е в състояние да разпали жестока война, а трите заедно са достатъчни да спечелят и най-опърничавото в любовта момиче. Чисто по мъжки Херакъл се запита какво ли би станало, ако ги изяде.
– Знаеш ли, сине Япетов, на твое място щях наистина да побягна и да оставя другия да мъкне небесата, щом толкова му е акълът.
– Със сигурност би го направил – усмихна се в брадата си Атлас и сви рамене, за да донагласи тежестта. – Но аз имам дълг към хората, а ти все пак си половин човек, нежели полубог. Не можех да те оставя с бреме, което е извън твоята мярка. А и не ща да ходя никъде, освен в градината си… и единствено за това мога да благодаря на Зевс: че изтърпявам наказанието тук.
Освободеният от казаното бреме се заразхожда около ябълките в разширяваща се спирала, възстановявайки кръвообращението си, а после изведнъж спря и подзе:
– Значи, колкото и да не ти се вярва, докато ти вършеше моята работа, а аз твоята, мислих за това. Мнението на Онзи, Що Гледа Отгоре, разбира се, е важно за мен, но смятам, че ще е честно да си довърша нещата спрямо потомците на Япет. Кофти е да освобождавам единия, а да оставя другия да се терзае с векове… още повече предвид малката подробност, че ти осигури успеха ми в тази задача. И накрая го измъдрих.
– Какви ги дрънкаш, Алкиде?
– Почакай и ще видиш.
* * * * * * * * * * * * * *
– Леле-мале. Леле-мале… Леле-мале!
– Е, чак пък. Събрах две и две, не е голяма работа – скромно заяви Херакъл и се опря на по-близката от колоните. – Когато спомена за Реда и Принципа, а след това каза, че висиш като побит камък, си рекох: добре, хубаво, а защо побитият камък не кеси вместо него? Ето ги, старче, твоите Немезида и Тюхе. Вече няма смисъл да се мъчиш и може да се видите с брат ти.
Чудовищните обелиски, които бе издигнал героят, хвърляха сянка върху целия бряг, а иззад тях надничаха първите лъчи на Хелиос. Подпорите на небесния свод бяха толкова високи, че самият Атлас трябваше да гледа нагоре, за да види върховете им. Малкото останки от тях днес са известни като Гибралтар и Сеута, но в древността съвсем закономерно ги нарекоха Хераклови стълбове.
– Ами Зевс?
– Дотук не ни порази мълния, тоест татко одобрява постъпката ми – рече Херакъл. – Не го мисли, а ела с мене на изток. Прометей сигурно гори от нетърпение да те види.
– Да, с положителност – кимна Атлас, – но за начало трябва да възстановя градината си.
– А аз все пак трябва да занеса плодовете й в Микена…
Героят прибра скъпоценните ябълки в една кърпа и я завърза на боздугана си. После го метна на рамо и закрачи успоредно на плажа, без да се сбогува.
– Внимавай, точно в тази посока вилнее оня изрод Антей. Бил страховит борец, казват – ревна подире му Атлас.
– Слушал съм ги подобни и от други хора – ухили се Херакъл. – Все пак благодаря, сине Япетов.
– Не, аз ти благодаря.
Синът на Зевс се обърна да помаха на чичо си и намести по-удобно палицата върху раменете си. В торбичката, която висеше от нея, ябълките блеснаха, като че там бе скрито късче от изгряващото слънце.
Напиши първия коментар за тази публикация