Водите на Лета

– Разбира се, че беше вещица! – изсмя се домакинът ми и забарабани с пръсти по масата. – И то не каква да е, а най-красивата вещица, вдигала някога поглед към луната. Но аз много добре си давам сметка как и заради кого тя стана такава. Ето, оттогава косата ми побеля.
Лицето му се изопна и придоби несвойствена суровост. Един кичур от косата му – наистина бяла като сняг, се отдели от перчема и легна напреки на челото. Той тръсна глава и това движение ми позволи да забележа, че шапката му не е от скъп блестящ плат, както ми се беше сторило в измамната светлина на канделабрите. Напротив, беше омазнена и лъщеше от непрекъснато носене. Единственият действително лъскав елемент в нея бе светложълтата буква М, избродирана отпред с плътен готически шрифт, а това внасяше странен контраст с драгоценния му плащ от червено-черна коприна, и най-вече със златната му фибула. Казаната фибула имаше форма на тризъбец, но беше така изработена, че доста приличаше и на птичи крак.
– Аз съм виновен за цялата работа. Аз и само аз. Тя даде живота си за мен и душата си за моя… тъй наречен роман, а аз не пожелах да дам дори малко от Вечността си на нея. Да, уважаеми, страшна дума е „завинаги”. Дума, която трябва да се осмисли. Черната дупка сред думите, Марианската падина на речника. И най-дълбоките страдания, и най-голямата любов избледняват, потопени в „завинаги”. Но не е имало, това ви го гарантирам, и няма да има обич като нейната – безкрайна, безусловна, беззаветна. Истинска завинаги. На такава любов човек може да се възхищава, ала в един момент разбира, че не е способен да й отвърне. И под „човек” имам предвид себе си.
Пръстите му продължаваха бавния танц върху плота на масата. Направи ми впечатление, че са дълги, фини и почти мъртвешки бели – ръце на пианист, докато лицето му беше с жълтеникав цвят и черти, огрубели от патила. Имаше кафяви очи, на това осветление изглеждащи черни, и явно не обичаше много-много да мига.
– Но вие не си вземате нищо! – отбеляза той, върнал се за малко в действителността на разговора, който беше започнал да превръща в монолог. – Хапнете, моля, пийнете. На ваше място бих се въздържал да опитам единствено наровете. Алберт, сипи на госта от прословутото ни цекубско вино.
– Благодаря, не пия – отклоних предложението му аз и смаян загледах Алберт, който се оказа висок малко над деветдесет сантиметра и съразмерен не повече от Пенфийлдов хомункулус. Какъвто, строго погледнато, май и беше. – Само вода, ако обичате.
– Добре тогава, вие си знаете – усмихна се домакинът, но криво, сякаш го мъчеше зъбобол. Човечето също се ухили и излезе, връщайки се след минута с глинена кана, водата в която имаше лек дъх на… може би на блато, и досега не съм в състояние да определя.
– Какво се случи всъщност? – попитах го аз. – И защо, дявол да го вземе, никога не я наричате по име?
– О, уважаеми, лесно е да се отгатне това. Самата мисъл за името й, да не говорим неговото произнасяне, ми причиняват такива мъки, каквито не съм изпитвал никога. И които, ако трябва да съм честен, си заслужавам. Глупакът аз! Глупак над глупаците!! Представяте ли си, мислех, че тя ми изневерява с Азазело. Бях видял как го поглъщаше с очи, слушал бях как му казва „Мили, мили Азазело…”, но тя, естествено, ми остана вярна – както в живота, така и във Вечността. Подозирах я дори, че може да се отдаде на Месир… никога не е била лекомислена, за да се повлияе от чара на ония двамцата, Бегемот и Фагот… Глупакът аз! Виждах… усещах, че се отегчава край мен, с моите хленчове, творчески терзания и жаждата ми за покой. Но никога не я попитах нищо. Въобще не отворих дума по въпроса, който сега повдигате вие. А тя ме обичаше толкова силно, че беше готова на какво ли не, за да е с мен.
Видите ли, цял живот съм искал само вдъхновение… даже не вдъхновение, само тема и време за писане. Чувствата не влизаха в плановете ми, особено пък чувства като нейните. Но именно тя ме доведе тук, тя осигури всичко, което желаех – на цена, която никой друг освен нея не би платил. И пак стигаме до това „завинаги”.
Изпитахме щастие, да. Дълго, много дълго бяхме напълно спокойни и отдадени един на друг. Тя обаче не е жена, която можеш да държиш на верига като домашно куче. Трябват й вълнения, жар, музика, смях, вино, ако щете, тъй като живее – и изживява – с всеки атом на тялото и с всяка фибра на душата. Накратко казано, би била на седмото небе с някой хаймана като Азазело. Не мога да си обясня какво намираше у мене, отнесения драскач, и бях твърде жесток към нея. Разбира се, без да го искам.
Кимнах безмълвно. Когато човек е стигнал дотам в логореята, че се повтаря, заеква и си отправя какви ли не укори, всяка дума на събеседника му е не само излишна, а и като че обидна. Пък и домакинът ми не беше кой да е, за да го прекъсвам.
– И сам се досещате как постъпих. Може би все пак й стигаше простичкото удоволствие да бъде край мен, да вижда как пиша, стиснал истинско гъше перо, или да наблюдава сътворяването на Алберт, за което отиде една малка епоха… Но аз, идиотът, лично отидох при Него и го помолих да я върне Оттатък.
– ??
– Не при него, при Него. Другият. Тя бе поискала да ме спаси от… болницата, след това помоли и да ни върне в сутеренчето на Арбат, но сам никога не го бях молил за каквото и да било. Е, той изпълни и това.
Продължих да мълча, дори не мърдах, сякаш отново бях дете и играехме на замръзванка.
– Моята любима каза само две думи, когато я извеждаха от кабинета ми. Няма нужда да ви ги повтарям, сигурно ще се разплача, ако го направя – но и тогава, и сега мисля, че сторих… необходимото. Въпреки че, що се касае до колебания, онзи аматьор Хамлет, принц Датски, поставен до мене, би могъл единствено да си води бележки. Както и да е. Както и да е, заради мен, романа и глупавите ми страхове тя не беше изживяла и частица от онова, което й се полагаше. Трябваше да я върна в света, защото покоят не е за всекиго… най-малко за характер като нейния. Зная даже къде и кога се е появила: на онази пейка в Александровската градина, минута-две преди да я изненада непохватният сваляч с климатичните си реплики.
– Възможно ли е? И значи всичко, което сте били един за друг, вече е изличено?
Човекът с мръсната шапка поклати глава, а немирния кичур веднага падна на очите му:
– Аз съм тук и ви разказвам тази история. Смятате ли го за минало свършено??
В момента, когато той произнесе „разказвам”, осъзнах, че говори от много дълго време, а слънцето все още не е залязло. Големите стъкла на прозореца разсейваха дъговидни иглички от отслабващите му лъчи, а хоризонтът аленееше в пастелна гама, която свещите в гостната някак загадъчно подсилваха.
– Не се чудете, не се чудете. Той знае, че обичам небето преди залез и мекото сияние на канделабрите. Това е негов подарък, на който се радвахме заедно с нея.
– Тогава, щом това не е краят, как свършва… цялата работа? – неусетно бях започнал да накъсвам изреченията си. Имам лошия навик да се влияя от събеседника, и то в по-голяма степен, отколкото трябва.
– Паметта ми вече не е така добра, както някога. Много хора са злоупотребявали с нея, в това число и аз – подзе той. – Не мога да си спомня кой беше казал: „Ако обичаш някого, пусни го на свобода. Ако се върне, е твой завинаги…”.
– „Ако не се върне, значи никога не е бил.” – довърших вместо него. – Това е просто клише, измислено от заблеян поет.
Може и да предполагах какъв ще е ефектът от тези думи, но той надхвърли очакванията. Шапчицата на домакина ми буквално се вдигна с един сантиметър върху главата, понеже косата му се изправи от яд:
– Поети! Пфю!! Какво разбират те? Да не би и вие да имате общо с тази пасмина?
– Не, далеч съм от такива претенции, въпреки че от време на време пиша стихове – малко съм „поет по неволя”, не поет по душа. Истинската мерена реч е нещо голямо, което надхвърля моите дарби или стремежи. Винаги съм обичал да казвам едно друго клише – че прозата описва света, а поезията го променя. Аз не искам да променям света.
– При все това, не пишете повече! – размаха дългия си показалец той. – Сърцеоткровено ви моля.
– Не мога да обещая, но ще се постарая.
– Дори и това е стих – в очите му заблестяха пламъчета, които ми припомниха, че все пак е лекуван около година в специализирано заведение. – Играете си с мен, млади човече.
– Кажете ми, какво се случи с нея? Няма да пиша, музата бездруго рядко ме спохожда вече.
– Пак римувате! – изсъска той, но се овладя. – Любезни поете, знаете къде се намираме. Наясно сте, че ако една душа се върне три пъти тук, тя има право да избере сама по-нататъшната си съдба – дали да угасне, дали да се порадва на възможностите на Кръстопътя или да тръгне към Острова на блажените, там, където сега слънцето докосва вълните. Три пъти, поете. Когато тя дойде – забележете, не казвам ако, а когато, това ще е вторият път. За нейно добро е да има и трети. След него вече ще реши дали да остане при мен, дращещия по пергамента глупак, или да отиде в някое от милионите места, които триж пречистеният дух може да посещава.
– Та тя е решила отначало… – рекох аз, а той събра пръстите си в юмрук и изненадващо го стовари върху масата:
– Нищо и никога не е решено отначало!! Нима аз знаех, че романът ще свърши така? Нима вие знаехте, че ще се озовете тук? Абсолютно предначертание не съществува, запомнете от мен.
В устата на онзи, който олицетворяваше тъкмо Предначертанието, това звучеше глупаво и смешно, но не си позволих да го кажа. А след изблика той се укроти, нахлупи по-здраво шапчицата си и отново затактува плавно по масата.
– Вие сте човек видял и патил – заявих насмешливо, – можете ли да ми кажете какво ме очаква оттук нататък? Да, хубаво, няма предопределение в пълна степен, но така… ориентировъчно поне?
– Виж, това е лесно. Поете с избягала муза, истината е, че колкото и да блуждаете, за каквото и да мечтаете, накрая ще си спомните едно изречение от моя роман и ще разберете всичко. Всичко. Между другото, посягате към наровете, без да усетите…
Ръката ми се отдръпна, сякаш във фруктиерата имаше змия. Дори и да имаше, всъщност не бих се учудил.

* * * * * * * * * * * * * *

Обикновено на това място слънцето, което така и не е залязло, блясва в очите ми и първата мисъл, мярнала се в изтормозения ми ум, е точен цитат: „…Върху поета неумолимо се стоварваше денят”.
Следва неясна догадка, че нощният ми събеседник ще да е имал предвид друго изречение, и вяло, поетапно измъкване от хладното ми легло, тази четирикрака гробница на часове и сънища.
В насипното състояние, докато търся левия чехъл или колана си, в съзнанието ми витае само един въпрос: защо, след като пих водата на подземния свят, помня така отчетливо този сън, дума по дума и секунда по секунда?? А единственият възможен отговор – като изключим убягващата ми ядка на Текста, е: защото, подобно на Майстора, и аз съм твърдо убеден, че ако не в нашия, то все в някой от световете, достъпни за човешките души, наистина съществува любов безкрайна, безусловна и беззаветна – любов, над която нямат власт и водите на Лета.

Напиши първия коментар за тази публикация