Езерото, или за отраженията

Дали, ако се вглеждам в красотата до безкрай, смъртта ще е по-безболезнена?
Н.Н.

Вятърът никога не вълнува цялата повърхност на езерото. Учените глави намесват тук неща като посока и сила на въздушните течения, относителна дълбочина и температура на водата, но истината е по-различна, и както подобава на една истина, съдържа магия в себе си. Може да не си го признаваме, но тази магия все още действа на всеки от нас…

Момчето сядаше край брега рано, в онзи час на утрото, когато жабешките хорове полека заглъхват, изплашени от предчувствието за идващите на водопой животни, а москитите хапят най-жестоко, събирайки енергия за времето до вечерта. Наоколо нямаше никой освен него, слънцето едва-едва се виждаше през гъстия лабиринт на листата, а присъствието му караше всички твари от близката гора да бавят закуската си, тъй като по необходимост тя бе свързана с пиене на вода.
Той знаеше много добре това, но не променяше нищо в сутрешния си ритуал. Същината му беше именно спокойствието на водите, което в този малък, леден вир край Донакон граничеше с невероятното. Водата не беше бистра – почти нищо не се виждаше от дъното съвсем близо до прибрежието, но за сметка на това цялата околност, дърветата, небето с всяко облаче по него и най-вече, всеки обект на брега се отразяваха перфектно в мъртвешки синьото езерно око. Още в самото начало на изследванията си юношата беше забелязал, че видимите във водата отражения са по-ясни и близки на зрението му от самите предмети. Може да беше и малко късоглед, кой знае.
Естествено, хората не го разбираха, и още по-естествено, той не можеше да схване какво има за неразбиране. Уединението сред природата му се струваше далеч по-хубав начин за прекарване на времето от тяхната суетня, но точно заради това връстниците му, заедно с мъжете и жените на цяла Теспия1 , го имаха за леко смахнат. Връстничките му, напротив, си падаха по него – но всички твърдяха в един глас, че постоянно се криел и оглеждал в дълбочините на езерото, тъй като обожавал собственото си лице. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Да, той харесваше лицето си, и дори Ганимед и Феб биха му завидели за външността, но не се подлагаше на комарските жила по тази причина. Всъщност очите му неспирно търсеха отражения в отраженията – онази трудно уловима безкрайност, на която ставаше свидетел, когато погледнеше ирисите си, втренчени в застиналото водно огледало. Също както му се струваше, че отраженията са по-истински от реалните обекти, му се струваше и че неговият собствен двойник е способен да види повече и по-надалеч. „Имам ли такава светлина в очите, каквато има той?? Толкова ли съм красив и аз? Вероятно не, защото боровете не са така източени, както се виждат в езерото, нито пък лъчите на Хелиос са така ярки”- мислеше си момчето, гледайки бавното оттегляне на луната и възшествието на слънцето, накъсвано сегиз-тогиз от облаци. Можеше часове наред да наблюдава този спектакъл, тъй като езерото беше притеснително спокойно: не се виждаха риби, подскачащи на повърхността, нито водни бълхи, търчащи насам-натам, нито излизащи от дъното мехурчета въздух, макар дните да бяха понякога адски горещи. Единствено редките минувачи разваляха идилията.
„Това езеро е съвършено, защото е мъртво. А е мъртво, понеже е гледало Великата красота твърде много време. Дали, ако съзерцавам като него, смъртта ми ще е по-лека?” – мръщеше чело той. На практика обаче грешеше. Езерото беше така гладко, защото нямаше нимфа, която да отговаря за водите му, и не бе имало кой да го изпълни с живот.

* * * * * * * * * * * * * * * * * *
Гневът на Хера, повелителката на небесата, беше ужасен и вземаше най-различни форми… също като Зевс, нейният съпруг, когато категорично бе решен да й изневерява. Сега пред съда на Волооката царица бе изправена девойка в жълта туника, мълчаща виновно, както и трябва в такива случаи. За сметка на това, Хера почти бе изпаднала в истерия:
– Ти, чорлаво третостепенно създанийце, как посмя да ми играеш такива номера? Как дръзна? Това, което те спасява да не мучиш, квичиш или шумкаш с листенца в този момент е, че не си докоснала мъжа ми, а само прикриваше твоите скъпи приятелки, ореадите, с които той е намерил за необходимо да се заглавиква днес! Така ли е, Хермес?
Божественият копой на Олимп сведе глава в знак на съгласие.
– Добре тогава. За начало, отнемам ти гората, където си родена и която трябваше да управляваш мъдро, вместо да си вреш гагата там, дето не ти е работа. И онези напасти в рокля ще си го получат, стига да открием доказателства… което е твое задължение, Хермес. Занапред, малка шавливке, ще владееш само едно нищо и никакво гьолче, при това по-мразовито от Стикс. Второ, понеже доста се гордееш с гласа си, и най-вече, понеже го употребяваш не за целите, за които ти е даден, отсега нататък ще повтаряш като сойка единствено чуждите думи. Разбрано?
– Разбрано… – промълви нимфата. Какво друго можеше да стори?

** * * * * * * * * * * * * * *
Ден като ден, каза си момчето. Може би малко по-топъл, но иначе всичко е както преди… и въпреки това ми се струва различно. Хм.
Той се наведе към езерото, за да гребне с шепи, и едва не се хлъзна във водата от уплаха. Току над главата му изникна силует в жълто, сякаш призрак, и докато се окопити, минаха няколко секунди.
– Коя си ти?
– Си ти… Си ти… Си… ти… си… Ти… си… – повтори девойката, отначало високо, после все по-тихо. Искаше й се да му каже „Ти си… прекрасен.” и „Нямах намерение да те изплаша.”, но, разбира се, не успя.
– Какво търсиш тук?
– Какво търсиш тук… тук… тук?
– Виж сега, никак не е забавно. Ако няма да пиеш или да се миеш, махай се, това е моето езеро.
– Махай се… махай се… Това е моето езеро…
Младежът вдигна рамене. Несъмнено пред него стоеше момиче с проблеми, което повтаряше дума по дума казаното и го гледаше странно, с разширени очи. Днешните му наблюдения май нямаше да се получат.
– Откъде накъде да е твое? Мое си е, аз бях тук пръв.
– Мое си е… Мое… е…
– Няма да споря с теб. По-умният, казват, винаги отстъпвал. Ти, явно, освен че си хубава, си и по-умната. Отстъпи.
– Отстъпи… отстъпи…
За пръв път му се случваше да изпадне в подобно положение. Отгоре на това имаше насреща си девойка, и то божествено красива, както не пропусна да забележи. Приличаше на някоя от обитателките на близкия Хеликон: беше светлоока, с руса коса – или не точно руса, а такава, каквато би била русата коса, ако се нажежи до червено – и чертите на лицето й съвсем не подсказваха лудост. С други думи, не можеше да я набие и изгони, макар че тъкмо това му се щеше. Махна й с ръка и каза:
– Отивам си. Утре не бих искал да те заваря тук.
– Утре…. тук…
„Мамка му, това въобще не е смешно! Било и от устата на муза.”

На следващия ден не просто му се струваше: езерото беше напълно променено. Въздухът около него трептеше от жуженето на десетки водни кончета, пееха различни птици, по набраздената от вълни повърхност скачаха дългокраки паяци, а на няколко места се подаваха чудодейно изникнали лилии. Великолепното му и единствено огледало се бе напукало на малки късчета, в които нито той, нито небето изглеждаха същите. Да, беше красиво, но вече не се отличаваше от кое да е друго езерце в Беотия. Като връх на всичко стотици дребни рибки, забеляза той, караха водата на определени места буквално да се пени, измествайки и бъркайки кристалните досега отражения. И това се беше случило за едно денонощие, даже не цяло.
Хмм.
– Ей, страннице! Знам, че си ти! Какво си мислиш, че правиш с любимото ми езеро??
– Какво… правиш… любимото ми…
Едва сега младежът осъзна, че така наречената муза не повтаря думите подред, както бе чул вчера, а избирателно. И че не е никаква муза, а по-скоро нимфа лимнада, сетила се, кой знае защо, за съществуването на това благословено местенце, след като години наред тук идваха само той, сърните и фазаните.
– Не съм ти „любимо” и нямам намерение да бъда! Не желая да се занимавам с теб, обирай си нимфските партакеши и изчезвай!
– Желая… теб…
Това вече е прекалено, каза си той и потръпна. Не ми стигат хората, а сега и лимнада. Миг покой, съвършеният миг, ето какво искам от света, а вместо това езерото ми ври и кипи. Ужас.
– Изчезвай оттука, чуваш ли??
Този път нимфата не отговори.

С наближаване на езерото момчето се изнервяше все повече и повече. Като нищо вече ще има рибари на всяко свободно място, каза си, тия са по-зле и от комарите. Ако така продължава, може и с мрежи да дойдат.
За щастие, въдичари липсваха. Но далечните досега жабешки припеви се чуваха непосредствено из крайбрежните тръстики, по камъните се плъзгаха водни змии, а малка бяла чапла го гледаше насмешливо от другия бряг, сгъвайки шия като обесена. И тогава той забеляза какво се беше изменило от вчера. Беше толкова странно, че просто се набиваше в очи.
Три четвърти от езерото гъмжаха от насекоми, риба и птици, размесени в умопомрачителни количества на няколко нива във водата – хиляди същества, борещи се, блъскащи се, ядящи се едно друго и избягващи изяждане. Другата четвърт, отделена сякаш от плавна вълнообразна линия, беше толкова безметежна, колкото бе свикнал. Езерото все пак си оставаше отчасти негово, и не беше трудно да се сети кому трябва да благодари.
– Хей, ним… Хей, извинявай, че те обидих. Ето, виждаш ли, можем да се спогодим! – несмело подвикна той. Все още пазеше в ума си бледото й, мило лице, обрамчено от златисторижи кичури, и беше започнал да съжалява, че е бил така рязък. Чисто и просто и тя като всички момичета го бе харесала, без да се прикрива, нямаше логична причина това да го дразни. Извинението обаче явно не бе прието…
Увлечен в наблюдения, сравняване и размисли, той скоро забрави за нея. Слънцето беше още по-бляскаво от обичайното, отражението му също; в ленено белите облаци, гледани през водна капка, можеха да се доловят всички цветове на дъгата, а когато ожадня, установи, че има чувствителна разлика между водата в спокойната ивица и тази отвъд. Естествено, пи от по-студената. В някаква степен беше дори признателен на малката нимфа – свивайки размерите на неговата част, тя го караше да изучава с още по-болезнено внимание предметите, видими в нея. Не е чудно, че отдели повечко време на собствения си образ. Имаше някаква промяна в лицето му, нещо, което не беше виждал досега и съответно се затрудняваше да опише. Разбира се, то не можеше да се улови на пръв поглед – беше толкова дълбок, че проявяваше склонност да възприема сам себе си повърхностно, но тук ставаше въпрос за… за ново излъчване, което човек, по-сведущ в тези работи, би определил като „неосъзната любов”.
В късния следобед, опрян на лакти и захапал тревичка между зъбите си, младежът се чувстваше като единствената пчела в голяма градина: беше направо преситен от красота и нямаше сили за повече. Прииска му се да се потопи във водата, за да види как изглежда нещо толкова вълшебно от непосредствена близост – а и вече споменахме, че беше леко ощетен откъм зрителна острота. Изплю тревичката, огледа се да не би господарката на езерото да дебне край брега и, както си беше с дрехите, шляпна в нейната част. Не му се щеше да вълнува и мъти своята.
Оттам насетне можем единствено да кажем, че в този ден той се наслади на съвършения миг.

Всички млади теспийки, всички разкаяни негови съграждани и много ореади плакаха на гроба му, а след тях самата безутешна нимфа подряза златните си коси, раздра скромната си туника и обсипа земята около брега с парченца от нея. Хера й беше отнела възможността да го оплаче с глас, но точно затова мъката й никога не стихна. А тъй като се родееше с ветровете, тя получи съгласието им момчето да има гроб във всички езера по света: макар и мъничка частица от тях щеше винаги да остава спокойна, за да може той да я наблюдава от любимите си облаци.
Два дни по-късно край езерото изникнаха остатъци от нейните сълзи – дребни, приведени към водата жълти цветчета, точно с нюанса на скъсаната туника.

* * * * * * * * * * * * * * * * * *

– Ехоо, пак ли се зазяпа? Като видиш огледало или витрина, значи, ставаш по-зле и от жените – каза девойката през смях. А усмивката й беше такава, че би могла да отклони вниманието и на най-погълнатия от себе си човек.
Юношата бавно извърна към нея лицето си – същото лице, което някога, преди векове, бе възхитило император Адриан, и на свой ред се усмихна:
– Извинявай, просто мислех за отраженията…
– За отраженията, как щяло да не е. Ти си жив нарцис. Моят Нарцис.
– Имам ли друг избор?? – попита той.

1. И половин Беотия