Ърбантична история

– Не, голяма лична драма преживях, копеле… – жаловито нарежда тя, привела ренесансовата си глава над четвърта чаша със серума на истината, дестилиран от д-р. Джак Даниъл. – Не е реално, казвам ти…
Аз съм барман, и както отбелязва бележитият К.Л.Фазанов в „Улицата”, моята професия е свързана с хиляди рискове. Най-очебийният сред тях е да получа мазоли в ушите от житейски откровения като горното, но когато те идват от момиче с ръст над един и осемдесет, сто и тридесет сантиметра от което- крака, а останалото – твърде подобно на Лив Тайлър, съм готов за малко словесни изтезания.
Добре де, много словесни изтезания.
– Искаш ли суши? Ще донеса от първия етаж.
– Абе какво суши-муши, аз ако ти разправя всичко, ще ти се отяде за една седмица… – настоява тя на своето, явно решена да споделя. Джак е нещо голямо, да се свети името му. Не само доктор, а и историк, и сапьор, и психоаналитик, с една дума – велик.
– Чак пък за една седмица… – влизам в тона й аз.
– Начи тия двамата ги познавам не от вчера, и заедно и поотделно – отпушва се тя. – А моят, той ти е ясен, днес е тука, утре го няма, днеска в Брюксел, утре в Ню Йорк, през това време – аз гола да плувам, дето се казва – все още речта й се лее гладко, макар и да е пълна с глупости. Например никога не съм виждал гаджето й, така че няма как да ми е ясен. – Та тия двамата(1) ни поканиха с още една приятелка да излезем, да сме се били видели. Като че съм умряла да ги виждам, но от скука се съгласих, а и Сиса и тя нямаше какво да прави, както и да е, излязохме ние в „Онова”. „Онова” бе.
Очевидно физиономията ми е била много изразителна, защото вдига пръстче и пояснява:
– Заведението се казва „Онова”.
– Не го знам.
– Ми то е ново, аз обичам да сефтосвам заведения. И, седнахме си ние, танци, водка, коктейли, танци, малко стимул, така, и тя се отнесе. Бетон. С арматура. Останах аз да държа, обаче тия двамата нещо си бяха разгонени от самото начало на вечерта, пък Сиса… не можеше да им бъде полезна, и нещата отиваха към ситуация, ама единият от тия животни…
Мда, от самото начало ситуацията й ми беше кристал, все пак е редовна клиентка. Сравнително редовна. Знаем се.
– Единият какво беше взел, да го вземат анадолските манафи, да го вземат – тя отпива мъжки гълток, – и откъде му дойде на ума тая гнусотия… Знаеш ги тези малките шишенца, декоративните. Дето са по-малки и от патрончета, нали…
Не само ги знам, а и отдясно на бара има цял шкаф с такива, но тя въобще не го забелязва.
– Както сме с другия в поза флейта на Ге Шест, той ми го пъхна това в задника, представяш ли си??!
Споменах вече, аз съм барман и моята професия е свързана с хиляди проблеми. Един от по-нетипичните измежду тях е това, че сега на всяка цена трябва да остана сериозен, въпреки дивашкия, идиотски и неконтролируем смях, който ме напушва.
– Представих си…
– Да те шибат анадолските манафи и тебе – кисело казва тя. – Тва обаче не е и една трета от случая. Оказа се, че в „Онова” по същото време се празнува рожден ден в малката зала. А ние сме в тоалетната, забравих да ти кажа. Която е до малката зала.
Бих се изненадал, ако сценката се разиграваше на дансинга, но това не го уточнявам, естествено.
– И тия идиоти точно тогава гръмнаха шампанското… Задникът ми се сви от само себе си, шишенцето се всмукна навътре и остана така – ни напред, ни назад. Рев, рев, рев… Тия се изнесоха като пръдливи, а аз седя вътре и се чудя да си разбия ли главата в стената, Сиса ли да отаврязвам или себе си, и най-вече, как да стигна до болницата. Представяш ли си, и в болница не ме закараха!!! Лайна скапани!
Смотолевям, че си представям, обаче не всички мъже са такива и ако се случи нещо подобно в този бар, винаги може да разчита на мен, но отново бивам разбран неправилно.
– Не ми стига това – продължава тя без капка милост, – не ми стига това, а след два дни, тъкмо когато си мисля, че вече всичко е минало и заминало, отивам на летището да посрещна моя, забравих откъде, май от Лисабон. И той, човекът, отде да знае, прегърна ме с всички сили и…
– Авария? – казвам с цялата деликатност, на която съм способен.
– Не мога бе, не мога повече, разбираш ли, каква авария, жив фойерверк си беше! – изхлипва тя. – Пред всички ония хора! И чужденци!
С цената на невероятни усилия запазвам индианското си спокойствие. Всеки, който ме познава дори бегло, знае, че такъв тип случки – още повече, с намесени в тях жени, никога не са ме оставяли равнодушен.
– И сега какво, да не сте се скарали?
– Ами – махва печално тя. – Той ме обожава. Излъгах го, че съм ходила в мексикански ресторант, и така…
Нека речникът й не ви заблуждава – освен хубавица, тя е и умна. Много умна, работи в консултантска фирма и връзките на гаджето й нямат нищо общо с поста, който заема. Независимо от интелекта си, всички щерки на Ева притежават и добре развита интуиция… а най-вероятно по моя обра`з може да се чете като по карта, тъй като тя отлично разбира незададения ми въпрос. Навежда се още мъничко към мен, така че ме лъхва смесения мирис на парфюма й и лирическия аромат на Джак, и едва чуто казва:
– От мен да запомниш, Хъски: всяка жена, без значение колко е готина, колко е женена или каква добра майка е, има нужда от време на време да се почувства мръсна и употребена…
Кимам и й наливам още едно. За сметка на заведението.

(1) И досега се питам кои двамата, че да ида да им стисна ръцете. Заедно и поотделно.