Мисълта ми понякога
колебливо се спира на теб.
И се мъчи във тъмното
да чете йероглифи.
Два живота живееш.
Днес си воин, а утре – поет.
Ти си мида без бисер.
Океан без коралови рифове.

Мисълта е предателка
и във теб постоянно се спъва.
Закодирано пише
и облича тревогата в стих.
Уж е само понякога,
но обича при теб да осъмва.
Тази нощ я потърсих
и стаена до теб я открих.

„Мида без бисер“ е малко двусмислено 😉

Хубаво стихотворение, за което пак ще кажеш, че е много старо и въобще не е импровизирано…

Мида без бисер е мида, която все още не е отгледала своя бисер. Метафора за човек в процес на търсене.

В тая смисла напълно одобрявам и потвърждавам метафората. Все още не съм написал своя шедьовър.

Изсипваш в шепите ми думи.
Чета ги – дъхави и топли,
като прелюдия към лято.
Като напомняне за нежност,
предутринно забързана.
Измисляш сини светове
от облаци и морска пяна.
В съня си ме примамваш.
И аз забравям, че е есен.
Че кестенът стои оголен,
съблякъл
летните си чувства.
Разплитам спомените бавно
и после
скачам във дълбокото.
При думите ти –
слънчево-разкошни.
Като прелюдия към лято.
Като напомняне за нежност.

За пореден път ме засрамваш с коментар, по-стойностен от постинга…

Тихо утро. И звук не се чува.
А в дълбокото тъжно небе само някакво облаче плува
и с веслата от вятър гребе.
Уж е лято, а някак студено.
Самотата мирише на дъжд. Самотата е странно солена.
Като болка в очите на мъж.
А нощта беше толкова дълга.
Като камък тежи всеки миг.
Тишината със думи е пълна.
Ще направя от думите стих.

Как така не си суперизвестна, ето това се чудя в самия този настоящ момент?!

Заключих в очите си
хиляди рани.
Разпуснах в съня ти
солени коси.
Тъгата на утрото –
нежна и неразбрана,
е люлка, в която
нощта ще заспи.

Увиснаха думите –
лиших ги от смисъл.
Затрупах пътеките
с кестенов цвят.
Добрите писма
стоят недописани.
А ние се върнахме
в реалния свят.

Това не отговаря на въпроса ми от по-горе, само го изостря.

Там някъде, в отминалия миг,
където времето почти е спряло,
във някой недовършен стих
ще се огледам като в огледало.
Оставила съм думите сами.
И нека се дописват, ако могат.
Ненужните си спомени изтрих,
но пак боли. И помня много.
Усещам нещо недовършено.
И някой друг ми е повярвал.
И знам, че пак ще ме потърси.
И няма да е просто театър.
Ще бъде нещо непривично.
Навярно като сняг през лятото.
И този път ще е различно.
И с думите ще сме приятели.
Защото думите са огледало.
Защото някой ми е близък.
Стихът е всеки път началото.
А краят… Пак не го написах.

🙂 Напишем ли края, не ни търси повече като А.В.Тори и автори. Докато сме живи, край няма.

И когато стигнем до края
на поредната приказка,
всеки иска да бъде добрият герой.
А добрият край някак си
все стои недописан.
Като глуха улица.
Като обратен завой.
Подминаваме знаците
и не стигаме никъде.
Всеки носи на рамо
непростени вини.
Уж обичаме ближния,
а сме заклети скитници.
Даже в точките на пресичане
сме сами.

Аз съм мизантроп, темерут и заклет самотник. Обичам хора, които са далеч от мен в пространството и/или времето. Останалите просто търпя.

Благодаря за това откровение.

Е, не е като да съм ти pазкpил световна новост 🙂

Не си. И се радвам, че съм далече от теб в пространството.

А аз добавям и едни шест века времева разлика 😉
Още съм в началото на петнайсети по поведение и светоусещане…

Паяк заплита
мрежа от нощни мисли.
Съмна ли вече?

Не е, но пък всеки знае – най-тъмно е, преди да съмне…

Дъждът напръска тъмното,
проби звънливо тишината.
И миг преди навън да съмне,
се сгуши във ръката ми.

Сама, разрошена и мокра,
нощта се скри в тополите.
Съблече звездната си рокля,
заспа и засънува пролет.

Уау…

А ти усмихнат ме погали,
разплете русите ми плитки.
Дъждът си тръгна. Не видя ли
нощта, в зениците ми скрита?

Разплитане на плитки – това е друга дума за светотатство! #никога