Ловът на Еднорога

В полутъмната гора, обикновено тиха като църква, сякаш се бяха изсипали всички демони на Ада. Два пръстена гончии с хлопки и кречетала – общо около деветдесет души, стотина хрътки с шипове върху нашийниците и пяна на уста, осемнадесет рицари, двайсет и седем оръженосци и още толкова слуги – грубо над двеста човека и кучета вдигаха врява до небесата. Няколко девици, намерени с голям труд в близките села, служеха за примамка, а косматото и зъбато население на пущинаците беше твърде изненадано, че го вдигат от леговищата му, без да го тормозят повече. И действително, целта на хайката не бяха разните там глигани и кошути, а нещо много по-рядко, нещо, което в каледонските гори се мяркаше веднъж на поколение: Еднорогът.
Трима местни овчари се кълняха, че са видели едър млечносив кон – по-голям от лос, с дълга грива и прав рог на челото – да бяга в най-гъстата дъбрава, разпръсквайки сияние около себе си. Бяха отишли там не от любопитство, а за да търсят изгубени овце (известно е, че заради тъпотата си овцете често създават грижи, а добрия пастир от своя страна е готов на какви ли не подвизи, дори за едно шугаво агне).
Опитните люде на графството се вслушаха в техния разказ, защото гората покриваше изискванията: беше уединена, достатъчно голяма за цяло семейство ликорни и с кристално чисти поточета – а където има еднорози, няма блата, това знае всяко дете. Новината се разчу, вестоносци слязоха и до далечния юг и всички благородни мързеливци от кралствата на Белия остров, които не бяха заети с война или разврат, се включиха в лова. Тук бяха рицарят Тристан, син на Талух, героят Передур, син на Еврауг, вече успял да си спечели име като унищожител на змейове и убиец на Еднорог; кавалер Кормак, наречен Рицарят на Деветте Бокала; Соломон от Бретан, гордостта на континенталното въоръжено братство, Паломид, чиято кожа беше толкова черна, колкото душата му беше светла, и десетина други именити разбойници. Ако в тези гори наистина имаше Еднорог, лошо му се пишеше.
Овчарите, възвестили появата на легендарния звяр, също бяха с хайката като водачи, и уверено вървяха към онези именно скалисти долчинки, където бяха зърнали животното. Трудно беше да сметне човек, че са излъгали, дотолкова мястото изглеждаше като типичен дом на Еднорог.
– Самотна гора – посочи един беловлас старец, яздещ непосредствено зад водачите, като че всички около него бяха слепи или неизлечими идиоти.
– Зелена трева – обади се като ехо дългобрад човек, който имаше вид на учен. Забележката му не беше толкова неуместна, тъй като вече беше късна есен. Вярваше се, че Еднорогът винаги пасе прясна трева и цветчета, дори през зимата.
– Чиста вода – наблегна на очевидното и един младеж, когато кавалкадата прецапа през широк ручей. Водата, от която Еднорог си направеше труда да отпие само веднъж, никога вече не подлежеше на заблатяване, а в тъмен и влажен лес като този тресавищата би трябвало да изобилстват.
– Ето го! Ето го! Натам, глупаци!! – изведнъж посочи кавалер Кормак и препусна така, че бокалът, винаги висящ на пояса му, задрънча като камбана, удряйки се в меча. Неколцина от оръженосците и двама-трима слуги го последваха, но тревогата излезе фалшива: едно муле, което на фона на скалите изглеждаше почти като кон, бавно дъвчеше от сухите тръни, растящи край сипея, като че свежата трева малко по-долу беше чиста отрова. Кормак се ядоса, викна му „Шуу, краста такава!” и обърна засрамен коня, решен да не се обажда повече. Другите рицари обаче бяха толкова съсредоточени, че даже не им хрумваше да го подиграят. Напрежението беше голямо, на всекиго би могло да се случи.
– Тука водим овцете, след като ги намерихме. Такава трева не е за изпущане, те зарад нея са дошли – отбеляза единият овчар. Разбира се, стадата сега бяха в окрайнините на гората – шумът от лова направо би ги подлудил.
– Това вече е той!! – изрева внезапно Передур, пришпорвайки жребеца си с темпо, което големият кон намери за неразумно предвид терена, защото намали след двайсетина крачки. Рицарят изпсува, скочи от гърба му и хукна през гората, без да се страхува от бодилите и леските. Все пак носеше броня.
– Какво му стана на якия, но не непременно интелигентен наш събрат? – тихо се засмя Соломон от Бретан. – Та това беше елен…
– Ти не знаеш, нали си от континента, но Передур е прочут, че много-много не различава животните. Като бил малък, сметнал две млади кошути за безроги кози, настигнал ги и ги запрял в майчината си кошара. Виж как бяга с целите доспехи – едновременно се заяде и възхити Паломид.
– Различава или не, той е единственият помежду ви, убивал Еднорог – справедливо изтъкна мъжът с дългата брада. В това време Передур се връщаше, дишайки тежко, и проклинаше всичко рогато под слънцето, както и собствената си приумица да тръгне пак на лов, след като дори един Еднорог беше нечувано постижение.
– Мерлин, знам, че те е яд на нас, но по-добре кажи повече за Еднорога, вместо да се мусиш. Иначе има да обикаляме гората до скончанието на вековете… – помоли Тристан. Дворцовият вълшебник кимна към Передур и рече:
– Питайте него.
– Че да ви кажа, що да не ви кажа – озъби се от умора синът на Еврауг и удари коня си с ножницата на меча, за да го научи на дисциплина. – Този, когото аз убих, беше баш като елен, голям, бял, с раздвоени копита и малка козя брадичка. Дамата ми думаше, че бил свиреп и често трепел животните от нейната гора, че пасъл върхарите на дърветата и опустошавал водоизточниците, но тук няма такива следи. То не че там имаше, де… Те, жените, така си дрънкат…
– Ако не са жените, може и да не го видим – заяви Соломон, проявявайки свойствената за съименника си мъдрост и уважение към нежния пол. – Разправят, че Еднорогът се явявал само на твърде чисти по душа хора и че можел да става невидим.
– Ако е така, първи ще го забележи Паломид – изхили се Передур.
– Аз пък знам, че се хващал на женската клопка само ако жените били много красиви.
– Чувал съм, че си променя вида – намеси се в разговора млад рицар с герб от сплетени дъбови листа.
– Може би това с девствените момичета е метафора. Може би значи, че наистина само добрите хора, независимо от пола, са в състояние да го видят… – замисли се на глас Соломон.
– Значи аз съм ужасно добър човек, значи! – отново се засмя Передур. – А какво е „метафора”?
– На континента така казват на нафората – подигра се Паломид, за да си върне за горната реплика.
В този момент един от оръженосците изврещя: „Ей го там, мамка му и Еднорог!!”, и цялото ляво крило на хайката, пеш или на коне, се втурна като хала по следата. Едно на друго, поне стъпките от копитата й бяха раздвоени, точно по думите на Передур, син на Еврауг. Мерлин препускаше с тях, усмихвайки се в брадата си, доволен от развитието на нещата.
Ако не бяха толкова заети с надприказване и алчност, помисли си той, сигурно биха обърнали внимание на мулето, което и сега кротко ги гледаше от канарата, дъвчейки любимите си бодили. И вероятно биха забелязали, че очите му са сини, а в тях, въпреки дневната светлина, се оглеждат звезди…