Четири крила

– Майсторе, научи ме да летя – каза момчето.
Ковачът остави внимателно клещите и чука, изтри ръце в престилката си и попита, наблягайки на всяка дума:
– Такаа. Кой ти каза за летенето?
– Ами… то… всички говорят – смотолеви хлапакът.
– Много добре ми е известно, че всички говорят. И тъкмо затова те питам кой именно от всичките, дето говорят, ти каза?
– …..
– По-високо, не чух.
– Терон въглищарят – неохотно повтори чирачето. Изражението на майстора, не особено благо даже когато биваше в настроение, вече го притесняваше.
– Да, доста приказва Терон от Егина. Доста приказва и това ще му струва скъпо. Да речем, три или четири безплатни доставки на въглища. И като се е раздрънкал, какво още ти е казал?
Момчето едва сега усети размерите на бездната, над която се намираше, и колко тънко е въженцето, по което стъпваше, образно казано. Но не беше страхливо, в никакъв случай. Просто му се искаше да щади чувствата на учителя си, макар и това да не беше възможно с оглед зададения въпрос. Ето защо облиза устни и рече:
– Каза ми за сина ти… и за племенника ти. За Крит и за Лабиринта. За бика и дървената крава. Въобще, каза ми всичко, което знаеше. Дали е вярно, майсторе, не зная.
– Глупак! – изплю тлъста храчка върху наковалнята Дедал, а желязото изсъска сърдито като ехо. – Бива ли да говори за бика и царицата на момчурляк, по-малък от сина му! Пет доставки. Зареди огнището, Япикс, смъкни духалото по-близо и докато чакаме, ще ти обясня това-онова. Големи тъпаци се раждат в Егина, мътните го взели…
Жаравата от ясенови въглени припукваше тихо, и известно време това беше единственият шум в работилницата, заедно с леките стонове на духалото. Япикс сложи още няколко буци въглища и се облегна върху дръжките на един готов плуг, все така мълчаливо. Майсторът донесе кофа вода, в която щеше да потопи формования елемент на най-новата си машина, изтри ръка, този път в брадата си, и подзе:
– Каквото и да ти е казал Терон, аз не съм убиец. Не аз убих племенника си, и не съм желал да убия сина си… въпреки че го направих. Тежко е да си спомням, но може би е и време някой все пак да разбере истината.
Талос, синът на сестра ми, беше момче като теб – е, малко по-голямо и по-схватливо, без да се обиждаш. Всъщност, много по-схватливо. Имаше дарба това дете. Изобрети триона и пергела, преди да е навършил тринайсет години, представяш ли си?!
Япикс не си представяше. От висотата на своите единайсет той не беше изобретил още дори чекията.
– Няма много да те стъписам, ако кажа, че идеята за летенето беше негова. Възрастните едва ли могат да се одързостят чак дотам – аз например не можех, а той започна да ми развива темата съвсем сериозно. Крилата трябвало да се направят от подшити пера, скрепени с восък, пера на грабливи птици при това. Измислил го беше, щуракът му щурав – Дедал въздъхна, – на практика го беше сънувал. Ти сънувал ли си как летиш?
– Хиляди пъти.
– В големия ден отидохме на Акропола, цял град да гледа – атинянинът сякаш не го чу. – Хитреци са боговете, няма що – ловко ни подмамват да се сринем, когато мислим, че най-накрая ще постигнем нещо, достойно само за тях. Талос беше нагласил горе-долу хвърчалото си, освен една подробност. Птиците имат кости, тоест опора за перата. Крилата му нямаха. Сигурно е смятал, че така ще са прекалено тежки.
Япикс с изненада видя нарастваща влага в очите на майстора. Никога не бе допускал, че този човек, по-железен от сечивата, които обработваше, е способен да плаче.
– Трябваше да ги прегледам и оправя, но той беше толкова радостен… за малко беше дете, а не някакво чудо на откривателството. Поддадох се на ликуването му, и в този смисъл аз го убих, да. Крилата се прекършиха заради силния вятър и Талос грохна долу. Утехата ми е една: след падане от четвърт стадий върху скали и дървета е загинал веднага, по-бързо, отколкото тичах към него, за да помогна.
Дедал замълча и без нужда стъкна огъня няколко пъти.
– След това за мен нямаше повече живот в Атина, въпреки че никой не ме обвини. Така де, никой освен сестра ми, която до последно не искаше да ме види, а когато се разделяхме, каза само „Дано дойде ден и разбереш какво ми е, змийско семе! Проклет да си, проклети да са всичките ти изобретения и изкуства!!”. Запомни, Япикс: майчина и сестрина клетва хващат единайсет пъти от десет. Оттогава минаха триж колкото твоите години, а Поликаста ми е пред очите непрекъснато. И това е така, главно защото следващите ми дела не носеха щастие на никого – нито за мен, нито за хората, дето ги поръчваха, нещата излязоха на добър край.
Вече знаеш за критския бик и дървената крава… въпреки че си много малък, според мен, и Терон трябваше да ти спести тази случка. Девет месеца след нея се роди Астерий, горкото изчадие, и закономерно ми възложиха да му построя Лабиринт – на техния език това означава „Дом на двойната брадва”. Имаше, разбира се, хубави дни, даже хубави месеци: докато той и Лабиринта растяха заедно, всички се бяхме примирили със съдбата и времето течеше като лятна река. На Крит човек действително може да усети олимпийското блаженство, там е отраснал Зевс…
Чиракът слушаше напрегнато, понеже историята отиваше към епизода, който го интересуваше най-дълбоко. Ала за майстора това представляваше особено мъчителна част, ето защо той не бързаше да стигне до нея.
– Няма ли да ме питаш как изглеждаше Астерий… тоест, Минотавър?
– Човек, едър и жилест, с шия на бик и рога на главата – издекламира момчето. – Терон ми го описа.
– Описал бил, грънци – гневно заяви Дедал. – Няма и сянка от дар слово тоя глупак. Не, не. Представи си тяло на атлет, победител във всички дисциплини на Олимпиадата. Със съвсем нормална шия, впрочем. След това си представи великолепна, почти божествено красива глава на бик, с каквато вероятно е мучал Гръмовержецът, отвличайки Европа. На челото си Астерий имаше – има – почти правилна тривърха звезда, поради което и го нарекоха така. Минотавър стана чак след като го въдворихме в Дома на двойната брадва. Та, сега съедини двете части и ще получиш бегла представа как изглеждаше хлапето, преди да му отнемем свободата. Използвам тази дума, понеже беше хлапе като всяко друго, само че неимоверно по-силен. И досега ми е жал за него. Жал ми беше и тогава, още повече защото Минос – дали от параноя, или от чиста злоба, ме затвори в една от стражевите кули на Лабиринта седмица-две след Астерий, за да си останат изходите тайна. Подозирам също, че някой се беше разприказвал относно моето участие в сагата с дървената крава. Сега разбираш откъде идва неприязънта ми към бърборковците, нали?
Япикс кимна. Той също не ги обичаше много-много, освен когато говореха за летене.
– Приготви ведрото, след мъничко пещта ще свирне през клапана. Виж обаче какво се казва цар: Минос ме използва, за да вдигна Лабиринта, криейки чувствата си през цялото време, а след това, при вече готов затвор, ме пъхна вътре и така го превърна в енигма. Не мога да отрека, че е много умен. Почти колкото мен, хъхъхъ.
Дедал продължи разказа си, но с кратки паузи, в които извади готовия детайл от огъня, нанесе му серия от прецизни удари с чук и длето и го бутна във ведрото, за да се закали. Изпаренията веднага образуваха фина мъгла в цялата ковачница.
– Прекарах в кулата близо осем години, без да виждам почти никого, въпреки че достъпът до мен не беше изцяло забранен. Сегиз-тогиз… внимавай, че пари!…. Сегиз-тогиз при мен идваха някои от дворцовите занаятчии за съвет, и аз на драго сърце им го давах. Честно казано, умирах си от скука, но Минос, без да ще, ми помогна. Работата е там, че от прозорчето си имах великолепна гледка към залива и по цял ден можех да наблюдавам морските лястовици, чайките и гларусите. В главата ми, дори без да го осъзнавам, зрееше план. А след това, леко неочаквано за мен, смениха киселия дъртак, който ми носеше храна, с една тъмноока робиня от моите родни земи, Навкрата. Старецът може и да е умрял, ала тринайсет месеца по-късно се роди Икар.
Докато беше малък, често му правех играчки, чиито части можеха да се движат, кончета, войници и лодки, но никога птици и хвърчила. Не забравих за миг нито смъртта на Талос, нито проклятията на сестра ми. А ти не бива да забравяш, че след като зъбчатката е минала първо каляване и формоване, следва второто, и като така трябва да поддържаш огъня.
Чиракът послушно домъкна наръч дърва, а Дедал по обичая си отупа ръце, пи вода и отново захвана:
– Икар вече беше голямо момче, наближаваше осемнайсетата си година, когато се разбра, че ще идва третата смяна от „жертви” на Минотавър. Понеже не сме в Атина, нито на Крит, мога да ти заявя най-отговорно, че Рогатия не е убил и муха през целия си живот. Убиваха жреците, а много от пуснатите в Лабиринта просто измираха от глад или жажда, преди да намерят изход. Не съм виновен аз. Минос искаше да е такъв…
Както и да е, всички предсказания сочеха, че атинския кораб носи убиеца на Астерий в търбуха си. Това не биваше да се допуска, а след поредната ми намеса Икар и аз едва ли щяхме да оцелеем. Време за размотаване липсваше – имах да правя цели четири крила.
Япикс, който се преструваше, че наглежда огъня, се въздържа да попита защо крилата не са шест. Навкрата очевидно нямаше да бъде предмет на по-нататъшния разговор.
– Което е вярно, вярно е – Ариадна, а още повече Федра, много ми помогнаха. Федра достави цялата печена на слънце тръстика, ленен конец и калимноски восък, които поисках, а голямата, като жрица на Артемида, набави перата. Бях ги молил поотделно, и двете явно са много добри в пазенето на тайна: никоя от тях, тоест и никой друг, до края не знаеше за какво са ми нещата, които поръчах.
Летенето, Япикс, е основано на прости правила. Колкото по-големи са крилете, толкова по-лесно е, след като веднъж си набрал височина. За да успееш обаче, е необходимо това, което аз наричам подемна сила – майсторът изпъна пръстите на лявата си ръка, сви тези на дясната и допря връхчетата им. – Тази извивка задържа въздуха и при движение вдига крилото заедно с товара му нагоре, с много малко усилие. А когато вече си в небето, би могъл просто да се оставиш на вятъра. Естествено, далеч съм от мисълта, че изобщо наподобих съвършенството на птичите крила, ама и моите вършеха работа. Осигурих им скелет от леки, но здрави тръстикови пръчици, свързани с нит и движещи се като… като пергел. Мисля, че го дължах на племенника си. После идваше ред на големите махови пера от орел, малките от каня, най-фините от чайка и гларус… Пипкава работа. Тропосвай, подлепвай, доправяй… Отгоре на всичко ме притискаше и времето, но в края на краищата всичко беше готово по план. И когато Тезей нахлу в Лабиринта, го завари празен.
– ??
– Нали ти казах – не сме на Крит, не сме в Атина и си говорим като мъже. Е, като мъж с момче. Цялата тая глупост за геройствата на сина Егеев е съшита с бели конци. А със същите бели конци двете принцеси измъкнаха брат си от затвора и го пратиха в Египет, където на бърза ръка бе обожествен. Което ме подсеща, че сигурно орачите, овчарите и рибарите по пътя ни с Икар също са гледали на нас като на богове…
Рекох му тогава, казвам и на теб – летиш ли, трябва да се придържаш към средна височина, защото влагата над морето е също толкова опасна, колкото слънчевите лъчи. Само рибоядите, с техните красиви истински крила, могат да се потапят във вълните и да летят нависоко без последствия. Да, но Икар сякаш имаше восък в ушите, не по ръцете си.
Дедал млъкна и яростно замушка огъня с ръжен, като че искаше да убие пламъците.
– Отначало летеше близо до мен и според моите препоръки – около една трета стадий над морето, понякога докъм половин, ако вятърът ни вдигнеше толкова. Идилията продължи много кратко, едва бяхме отминали Делос, когато започна да си играе с крилата и да губи височина, след което се стрелкаше нагоре като морска лястовица. Имах чувството, че дори птиците не го правеха така бързо и изящно. Бях се потрудил върху здравината на крилете, и все пак всяко излишно натоварване заплашваше да… извинявай.
За втори път през този ден очите на майстора овлажняха. Чиракът тактично мълчеше.
– Та, казвах, че той ми създаваше главоболия, а бяхме загърбили вече Лебинт и Калимна, до хоризонта не се виждаше и късче земя, в случай че се наложи да кацнем. Пак му повторих „Икаре, крилато магаре, не си играй с огъня!!”, но имам чувството, че самите богове го тикаха към това, което направи. Издигна се тъй високо, че заради лъчите на слънцето не виждах къде е. Много пъти съм се питал какво ли си е мислел, и след толкова време като че ли знам отговора: понякога насъщното е по-желано от необходимото. Икар единствен усети какво е наистина да имаш крила.
Така или иначе, всеки смъртен, тръгнал към висините, не пътува дълго – без съмнение знаеш какво се е случило с Фаетон и Белерофонт. Непрекъснатото редуване на влага и зной размекна восъка, подшивката от пера вече нямаше основа и синът ми падна. Никога не е можел да плува, а и нямаше суша, до която да се добере… освен един малък остров, където Херакъл го погреба.
Ако трябва да видиш това, което аз гледах в онези мигове, Япикс, най-искрено ти пожелавам да не създадеш наследници. Вярваш или не, първата ми мисъл, когато той спря да се бори с вълните, беше за Поликаста и онзи ветровит ден в Атина преди тридесет години. Можеш да си доволна, сестро, казах си, и моето дете умря. При това също като Талос, мътните да ме вземат…
Дедал стисна зъби и грижливо подреди ръжена, длетото и чука на рафтчето за инструменти, въпреки че гореше от желание да ги запрати в стената. Япикс си намираше занимания около духалото, обърнат с лявата си страна към майстора.
– Кацнах за малко на Икария – кръстихме лобното му място на него – а после прелетях до Закинтос и оттам до тази благословена земя, управлявана от цар Кокал, нека Зевс му даде щастливи старини. Крилата посветих като дар в храма на Аполон и оттогава не съм ги виждал. Боговете много-много не заслужават такива подаръци, но ми беше жал да ги изхвърля. Е… ами, това е, общо взето – поклати глава атинянинът. – Историята от първо лице, без глупави украшения и без измислиците на Терон. Какво ще кажеш?
– Научи ме да летя – каза момчето.

Коментари: 3

Име:

Коментар: