Сватбата на Фигерод

– Ама…
– Няма „ама”!
– Ама…
– Слушай бе, какво пелтечиш като селски бард? Пребори ли се с Великата мечка?
– Емии…
– Закла ли Змея Морянин?
– Заклах го.
– Хвана ли Златния глиган на Фрейр?
– Да.
– Ето, значи си готов за семеен живот.
– Ама…
– Няма „ама”! Намерил съм ти и годеница, всичко е уредено. Голям си вече, саги пеят за тебе, а седиш тука, мънкаш и се стискаш в коленете – насмешливо рече Оле-Гунар Бекярсон и изгледа сина си под вежди. Фигерод Гунарсон действително седеше като на тръни, с колене, опрени плътно едно до друго. Думите „намерил” и „годеница”, изречени от баща му, ги караха лекичко да вибрират, та се налагаше. А не си спомняше да е имал такива проблеми нито пред лицето на Майката на Всички Мечки, нито сред вълните, сграбчил Морянина за отровните зъби, да не говорим пък при гонитбата на Божия глиган.
– И коя е твоята избраница, тате? – запита несмело Фигерод, от когото по принцип трепереха всички воини по брега на Северно море и една трета от тези, живеещи из островите му (другите две трети не бяха чували за него, иначе немедленно биха започнали да треперят).
– Маци Червенокоскинен от Дългото езеро, дъщерята на Рис Червенокоскинен – обяви Оле-Гунар, сякаш казваше „…можеш да целунеш булката”. – Вече ви строят дворец.
– Ама…
– Пак ли започваш??
– Добре де, тате, защо трябва да се женя през девет земи в десета?
– Не знаеш ли какво се казва в „Пространна сага за дните и нощите на Нидур Нечестивия”? – попита старият Бекярсон. – „Онзи, що се има за воин, трябва дълго да ходи, много да броди, подвизи да ниже, рани да ближе и да завладее всичко през девет планини в десета, преди да си открие късмета”.
– Е то… хубаво, ама моя късмет ти вече си го определил – изсъска Фигерод Гунарсон, от когото по принцип трепереха… (вж. по-горе).
– Какво искаш да кажеш?
– Нищо, тате. Нищо извън това, че ако въобще трябва да се женя за някоя… или нещо – поправи се Фигерод, спомняйки си един-два епизода от сагите, – не бих избрал друга освен Снефрид Дългия бедър от Залезно.
По-добре да не го беше казвал. Оле-Гунар се задъха, почервеня, след това смени два-три ярки цвята, виждани из тези ширини само в нишките на северното сияние, преди да успее да изхъхри:
– Ккаккво? Да се сродя с тоя човекоядец и кучеебец Кетил от Залезно?? Ннникога! Ето защо се смущаваше толкоз! А Маци е прекрасно момиче, да не бях вече осъден, сам щях да я взема!! Ти как мислиш, че като ти уреждам сватба, ще те харижа на някоя рядкозъба пача ли?
– Не мисля, татко, а чувствам – призна си Фигерод без желание. – Със Снефрид ми е добре, погаждаме се.
– Кога успя бе, кога успя да се погодиш с щерката на най-големия катил и омраз в околността? Неслучайно името му е Кетил Омразсон… – беснееше Оле-Гунар. – Значи освен да се биеш с гадини, си станал вече мъж?
– Епа…
– Не знаеш ли ти, диване такова, за стародавната традиция на нашия род да даваме честни младоженци?
– Епа…
– Ясно, не знаеш – Оле-Гунар дръгнеше металносивата си брада и разсеяно поглаждаше дръжката на меча си с другата ръка. – Добре, че има и не по-млада традиция да послъгваме в това отношение, иначе всичко щеше да оцапаш. Надявам се, все още не са налице доказателства, ама бива ли да си такъв калпазанин, Фиги?
Фигерод Гунарсон мълчеше. Ако му се умираше млад и неженен, би отвърнал „На тебе съм се метнал, татко”, но случаят не беше такъв. Живееше му се. И то със Снефрид Кетилсдотир, наречена по обясними причини Дългия бедър.
– И да взема Маци – започна отдалеко той – не разбирам защо трябва да живея край гората Хис, в земята на Хилядата езера. Достойно ли е за сина ти да бъде приведен зет?
– Не разбираш – вдигна пръст Оле-Гунар, – щото не ставаш за вожд, затова. Нямаш си и хабер от политика, синко. И саги не слушаш внимателно, знам аз, дългите крака разсейват човека. Какво казах преди малко за земите и завладяването? Сватбената ти дружина, Фигерод, е моята бойна орда. Така сме правили още от времето на пра-пра-дядо ти Егелулф Ергенсеншонсон, така ще правим – ако внуците ми са по-послушни от тебе – и занапред. Точно затова станахме първа сила по крайбрежието, а преди сто години родът ни е имал само един продънен кораб! Ред е на вътрешността да усети здравата ръка на Бекярсонови. А Рис държи бойци почти колкото нашите, с тях можем…
– Ясно, искаш да съм втори Нидур Нечестивия. Или Магнус Двойнобрадви – въздъхна Фигерод. – Ама аз чужди войни не ща да водя. Щастлив съм със Снефрид, хубаво ми е в планината, а и морето няма тайни от мене. Като ти се ще политика, използвай сестрите ми.
– Най-голямата от които е на девет години – подигравателно рече Оле-Гунар. – Да имах други синове, момчето ми, вярвай, нямаше да водим този разговор. Ти си ми надеждата да владея Севера. Недей да пилееш късмета си в единични геройства, Фигерод.
– Да, но това е мойто бъдеще – упорито натърти Гунарсон. – И моята сага. Ти ми определяш живот по твой вкус и земи, които не искам.
– С една дума, казваш „не”?
– Да.
– Чакай сега да се разберем, „не” или „да”?
– Не. Не. И ако трябва, още веднъж „не” – Фигерод беше добил смелостта на звяр, притиснат в ъгъла. Фактически, точно така си и беше. Защото Оле, изчерпил всички средства на благото убеждение, произнесе фраза, от която и двамата се страхуваха еднакво.
– Офф. Хубаво. Не исках да стигаме дотук, но щом се налага, ще повикам майка ти.
В същия миг коленете на Фигерод, спокойни от началото на разговора насам, се разтрепериха неподправено, енергично и танцувателно, сякаш в момента Гунарсон се забавляваше, а не се гърчеше от страховитите вълни на най-чист ужас. Изглеждаше като чирак на някой шаман, объркал заклинанието за транс с това за танц.
– Сссъгласен ссъм. Ссссъгласссен ссссъм – зъботракащо рече той. – Ще сссе пппокоря на нннеизбежното, ссссамо не викай мммама…
– Тя горещо одобрява Маци – извади последния си коз Оле-Гунар, като с това казваше достатъчно. Даже повече от достатъчно. Фигерод се изправи с олюляване, пое въздух на няколко глътки и с наведена глава излезе от стаята.
– Уха – каза на глас Бекярсон, останал сам. – Инат момче, брей! Ти му даваш света, то си иска Дългия бедър. Добре, че е старата вещогерница, иначе не знам как щях да се оправя… Хмм. Я чакай малко…
Оле-Гунар Бекярсон едва сега осъзна, че Фиги бе напуснал помещението със свити рамене и лице, сведено към гърдите, но и със здраво стиснати юмруци. А това, доколкото Оле познаваше единствения си син, значеше само, че малкият може да избяга през десет земи в единайсета, но няма да се подчини.
– Стражааа! – изрева Бекярсон, търсейки ловния рог на колана си. – Хванете ми Фиги незабавнооо!

Сагата продължаваше.

Напиши първия коментар за тази публикация

 
Изпрати коментар