На Шипка всичко е спокойно

Близо век и половина по-късно Европа трябва отново да погледне
с внимание този връх. Защото паметниците неслучайно
се казват така.

Неотдавна завърших планински преход от връх Ком до Шипка – едно от най-хубавите неща, които съм правил за себе си въобще. И докато на Ком ходя напоследък всяко лято, с известен срам ще призная, че не бях стъпвал на връх Шипка близо тридесет години, тоест от детството си. В късния следобед на седмия ден от прехода, съвсем по план, бяхме в подножието на върха – същият, какъвто го помнех от малък, увенчан с кулата-монумент и сякаш сам излъчващ мека предвечерна светлина, най-любимата ми наслада в края на слънчев ден. Със спътника ми не се бяхме изморили толкова, че да не изкачим няколкото стотици стъпала, които ни деляха от паметника, и дори спорехме за числото им: струваха ни се по-малко от обявеното (макар че излязоха точно осемстотин деветдесет и четири). А веднъж стъпили горе, като по дадена команда се увихме в якетата си и всеки тръгна да си припомня училищните екскурзии, водили го тук преди… кажи-речи цял живот. Той потъна в музея, а аз, верен на себе си, реших да отида до Черния кръст – мястото, откъдето започват фактическите бойни позиции.
Ако сте ходили до върха, без съмнение знаете, че има две къси пътечки, по които може да се стигне до кръста. Избрах по-ниската, може би за да се заслоня от вятъра, който ненавиждам точно толкова, колкото обичам вермееровата светлина привечер. Както се оказа, и този избор, и поривите на въздуха не са били просто въпрос на шанс. По принцип ходя като крадец, но ако не беше шумът на листата и последвалото му утихване, сега нямаше да четете това.
Работата е там, че до Черния кръст вече бе застанал някой и аз му се озовах в гръб, без да ме усети. Виждах само раницата му и изгорелия от слънцето врат под шапката, но от размера на товара заключих, че е ком-еминеец. Очуканата щека в лявата му ръка като че потвърждаваше предположението ми. Точно в този момент вятърът беше стихнал и тъкмо мислех да се прокашлям деликатно, когато човекът направи изненадващ ход: с тренирано движение хвана бутилка „Девин“ от страничния джоб на раницата си, отви капачката и изля около една трета от съдържанието върху скалите. После се опря на щеката и каза тихо – нещо средно между шепот и хлипване:
– Пийнете, момчета… Знам, че не сте имали вода.
Малко е да се каже, че бях разтърсен. От една страна, присъствах на строго личен, съкровен момент; от друга, моментът беше толкова силен, че не изпитвам никакви угризения да го споделя. А над всичко изброено беше страха ми човекът да не ме забележи, тъй като и двамата бихме се почувствали адски неудобно.
За мое щастие в така създалата се напрегната атмосфера отново подухна вятър. Възползвайки се от това, група деца при паметника опитаха да вдигнат подготвено от по-рано хвърчило, а всеки знае, че такива жизненоважни дейности се съпровождат с вой до небесата. С други думи, изтеглянето ми беше като по ноти. Минах на завет под кулата, стегнах качулката си и загледах ветрогенераторите на отсрещните хълмове, които бавно и тържествено правеха оборот след оборот. В ума ми се блъскаха факти и емоции, пробудени от този толкова глупав, сантиментален и – нека му го признаем – съвършен жест на човека с раницата.
Мислех за войниците, които първо са гинели от жажда през онзи черен август, а след това – от студ в окопите си по време на „стоенето на Шипка“, междувременно биейки се по омировски, с камъни и клони: боеприпасите също са били кът, както свидетелства дядо Вазов. Сещах се за цивилните от близките колиби, мъкнали вода нагоре и сваляли стотиците ранени под картеча; мислех си дори за азиатците, тези потурковци в сини униформи, неуморимо пъплещи към смъртта, ръчкани от командирите си като добитък. Ала най-ясно в кашата на съзнанието ми пулсираше – стои и в момента – безукорно озаглавената картина от Верешчагин „На Шипка всичко е спокойно“: малък, загубен за света триптих, който добре обобщава цената на всяка война. Заглавието, дадено му от самия художник, е „В окопите на Шипка“, но цяла Европа започва да го нарича „На Шипка всичко е спокойно“, по кратката щабна телеграма на Радецки. Никой в Русия не казва нито дума за войниците, издъхващи от студ на върха, след като едва са оцелели от лятното клане. Западът, както обикновено, е съсредоточен в политически исихазъм.

Всъщност това е, което може да се каже по въпроса, помислих си, дори в светлината на днешните събития на континента. Сто тридесет и девет години по-късно на Шипка всичко е спокойно. Туристите правят снимки или купуват сувенири, децата гонят хвърчило и пищят – там, където хиляди хора от десет народа са страдали и умирали…

За да могат децата да пускат хвърчила.

Коментари: 1

Име:

Коментар: