Хорото на елфите

Висок и накъсан лай на хрътки пропука кристалната зимна тишина. Луната висеше над хълмовете, синьозелена и бледа като бронзово огледало, а измамната й светлина очерта сенките на четирима конници, следващи внимателно кучетата между дърветата. Снегът хрупаше под конските копита, някъде наблизо вятърът засвири в издълбаната хралупа на дърво. Не се чуваше нищо друго.
– Спрете!
Първият от ездачите наблюдаваше кучетата, които бяха престанали да лаят, въртяха се и се суетяха около нещо, което от височината на седлото наподобяваше възголяма кравешка торта, покрита със сняг. Той вдигна ръка нагоре и добави:
– Ето защо животните се объркаха. Не бива да оставаме тук… Някога, не много отдавна, на това място са танцували елфи.
– Наистина ли вярваш в тия глупости? – попита един от другите. – Кучетата просто са некадърни, изгубиха следата.
– Ти си некадърен, Етан. Виждаш ли двойната посока на тази спирала? Никой с ума си не би начертал такова нещо вдън горите. Ще се разделим. Ние двамата отиваме наляво, вие – надясно, обаче тук не можем да останем дълго. Опасно е.
Другарят му направи красноречива гримаса, но не каза нито дума и обърна коня. Хрътките, сякаш разбрали какво се случва, тръгнаха след господарите си в две стройни и почти равни по брой колони.
Известно време нищо не нарушаваше спокойствието на гората. После внезапен порив на вятъра като че пренареди сенките и лъжовните лъчи на месечината дадоха да се разбере, че онова, което е изглеждало като крив възлест корен, сивкав камък и младо дръвче, всъщност са били свити на кълбо или изпънати като статуи женски фигури, маскирани с клонки и мъх. Бяха тринадесет.
Конникът беше прав за едно: едва загатнатото очертание под снега беше наистина двупосочна спирала, а жените и момичетата, подреждащи се в нея, спокойно можеха да минат за елфски принцеси. И при всички положения знаеха много добре за какво служи древното хороигрище. Шест от тях застанаха с лице към луната, шест – с гръб, а едно тънко девойче с дълга почти до кръста коса уверено се изправи в центъра на кръга. Всеки човек с нормално зрение би го определил като зашеметяващо красиво – а ако това изобщо беше възможно, луната го правеше още по-привлекателно. Очите му бяха тъмни, имаше изящно очертани скули и плътни устни, а сребристата светлина закичваше в косата му отблясъци с цвят на мед. То изчака другарките му да заемат местата си и каза високо:

– Ти си светлината в мрака,
Що е мрак сред светлината
Ти си мостът между трите свята:
Духът, плътта и душата.
Триединна, трилика и вездесъща,
Ти си…

Накрая прошепна едно име, римуващо се с казаното дотук, и като че потръпна от самото му звучене.
– Почитаме видимия образ на Богинята! Почитаме небето, което чува, земята, която дава, и светилото, което ги съединява! Почитаме силата в себе си и силите извън нас!
Жените загукаха нещо, което не се разбираше, но очевидно беше част от необходимия ритуал, а девойката го повтаряше под нос. После изведнъж настъпи тишина и някъде отдалеч ясно се чу воят на хрътките.
– Тя ни благослови, сестри. Да започваме…
Дванадесетте дами в кръга се раздвижиха бавно. В ръцете им като по магия се появиха къси пръчици от ясеново дърво с прикачени отгоре бръшлянови клонки. Наблюдавани отвисоко, стъпките им бяха равномерни, но всяка от тях следваше собствен ритъм и скоро се озова на различно място в намотките на спиралата. С лека въздишка момичето напусна мястото си и тръгна в обратна на останалите посока. Устните й се отваряха нечуто, а това, което тя не смееше или не трябваше да каже, го изричаха другите, в точно определен момент. В мига, когато девойката се размина и с последната от жените, ясеновите факли пламнаха сами.
Въздухът затрептя осезаемо, и това не се дължеше на огъня. Снегът се топеше, земята се променяше, а тринадесетте жени продължаваха стъпките на обреда, като че нищо не би могло да ги спре. Думите им, ту прошепнати, ту наблегнати, звучаха като капките на пролетен дъжд и сякаш падаха върху земята в кръга… а тя се раззеленяваше. Да, тревата зеленееше посред зима, а снежните капчици блещукаха върху нея като роса. Без да осъзнава, момичето се усмихна. Усмивката му би могла да разтопи и ледник.
Все така бавно и в синхрон жените започнаха да стесняват кръга. Светлината се промени, в рамките на спиралата беше ярка като слънце, и едва ли дванадесетте факли имаха общо с това. Думите на заклинанията вече не капеха като дъжд – напомняха жуженето на скакалци, а точно в центъра, откъдето беше тръгнала девойката, бе изникнало глухарче. Докато тъмнооката красавица направи пълна обиколка, глухарчето набъбна от семенца.
Факлите гаснеха една по една, дамите забавяха хода си почти до невъзможност, а човек с нормално зрение би осъзнал, че те са се въртяли и около оста си, също толкова леко и тържествено, както и в браздите на спиралата. Сега вече всички шепнеха, и звукът бе такъв, като че изсъхнали листа танцуваха в маранята на кръга и постепенно покриваха земята.
– Благодарим на Богинята за това, което е зад нас, за това, което носим със себе си и за нещата, които ни предстоят. Което не е победа, то е урок, всяко нещо има своето време и нищо не е случайно – каза девойката. – Благодарете и благоговейте!
Отново бе застанала в средата на кръга, тъкмо над цветето, и изпитателно оглеждаше дали всички са на първоначалните си места. После се наведе, нежно откъсна глухарчето и духна семенцата му нагоре. В ясната нощ цялото небе побеля, а когато се спуснаха обратно към земята, това вече не бяха семена от глухарче. Бяха снежинки.
Под покривалото им двойната спирала примигваше в червено и оранжево, сякаш отдолу гаснеше жарава.

Момчето, което всъщност издирваха конниците и което щеше да стане прочуто под името Мерлин, беше човек със съвсем нормално, клонящо към остро зрение, но не можеше да повярва и на секунда от видяното. Бе избягало от близкия манастир, защото инстинктивно усещаше, че има сили, далеч по-могъщи и древни от тези в Псалтира и Евангелието, надяваше се да види елфи в нощта на слънцестоенето, а беше станало свидетел на нещо, което предопредели живота му. То се сгуши в мантията си от глиганска кожа, надеждно скрито в клоните на един огромен бор, и процеди:
– Дяволите да ме вземат… Щом те могат, ще го мога и аз, нищо че съм мъж.
След това помисли кратко и се ухили:
– Ще мога дори повече, точно защото съм мъж. И ще я спечеля!

Високо над хълма видимият образ на Богинята го изучаваше невъзмутимо с бледосиньото си око. В края на краищата, тя единствена знаеше как ще свърши тази история.

Напиши първия коментар за тази публикация