Един момент

Винаги съм бил на мнение, че един кратък момент е достатъчен, за да се оголи денят от своята обикновеност и да се превърне в нещо вълшебно. А в самия този настоящ момент това се случва посредством срещането на две сини и две зелени очи. Трае секунда, но променя абсолютно всичко, понеже мигът се разтяга във времето и пространството и става вододел, след който нищо не се е променило, но и нищо не е същото. Най-малкото, докато погледите деликатно се докосват, човек си мисли как само преди осем хиляди години това не би било възможно, тъй като може и да е имало хора, градове, улици, привличане, срещане и разминаване, но не е имало светлооки хора, не го е имало конкретния град и тъкмо това усещане, а знаейки, че и досега само около два процента от населението има зелени очи, това си е нещо уникално, и е уникално най-вече защото никой няма точно такива зелени очи, иконописно ситуирани до изящно носле и под бретон с отблясък на нощно море, а после вече става страшно,
зъщоту
синевата на небето се разтваря в зелените клонки по върховете на дърветата – последен спомен за току-що отминалото лято, отблясъците на скорошния дъжд по паважа сякаш допълват леките искри, танцуващи по косата й, докато отминава, и ти става безпощадно ясно че ето, този миг тук и сега е Алфа Ромео и Опел Омега и Никола Тесла с цялото му електричество, волтови дъги и жичество, и когато тя се усмихва, си мислиш брей да му се не види, точно сега милиони хора се влюбват, разделят, мразят, обичат, смеят, умират и въобще се опитват да направят рязка във времето, бидейки просто незначителни молекули върху едно синьозелено петънце насред пустия му космос с цвят на нощно море, из който танцуват малките безнадеждни светлинки на отдавна угаснали звезди, но някак нищо от това няма значение, въпреки че определено има смисъл, защото точно тук и сега светът се върти и цялото мироздание хармонично трепти с вибрацията на
две сини
и две зелени
очи.