Важно е да имаш хоби

Отначало го правеше спорадично, когато имаше време и настроение. След няколко години стана така, че си намери нова работа (по-точно работата го намери, чрез един познат), и това му осигури много повече възможности да се разтакава сред природата – дори в различни държави, днес да бъде тук, утре – на съвсем друго място, да пътува, изучава и да се възползва от това, което виждаше. Обичаше чувството, когато дръпваше спусъка и милисекунди след това плячката напрягаше цялото си тяло, а после, в зависимост от характера на попадението, или идваше Безкрайното успокоение, или започваха доста неприятни предсмъртни гърчове.

Преди време беше прочел някъде, че есенцията на нинджуцу се състояла в това да умееш да чакаш. Без оглед на умора, глад, жажда, емоционално и физическо изтощение или раняване – да чакаш идеалния миг за атака и да нанесеш удара си точно тогава. Той можеше да чака. Беше израснал в Източна Европа, където висенето по опашки за щяло и нещяло е част от начина на живот, и с времето бе довел способностите си в тази област до съвършенство. Всеки чирак в изкуството от клановете Ига и Кога би извадил бележника си, ако той решеше да заговори за чакането.

Принципно не говореше много. Харесваше тишината, като тази в момента, въпреки че тя го издаваше. От дългата практика в областта на хобито си знаеше, че не бива мястото на засадата да е напълно безшумно, иначе плячката ще се усъмни и цялото начинание може да иде на вятъра. Но харесваше тишината, в която практически можеше да усети как расте тревата, и обожаваше чувството, че се е слял с всемира до степен наистина да го постигне. Въздъхна едва чуто и пусна специално подготвения запис с птиче чуруликане – номер, използван от финландските снайперисти през Зимната война. Ако искаш да си добър, казваше  учителят му по стрелба, вземай от най-добрите.  

Екипировката му също я биваше: MSG90A2 с пълнител от двадесет патрона, най-новата душегубка на Heckler&Koch. Беше леко, стабилно и много точно оръжие, с блестяща поръчкова оптика. А като си помислеше само, че в детството си ги смяташе за сладкарска фирма…

Намираше се в покрайнините на гора, чието местонахождение трябва да запазим в тайна. От осемнадесет часа висеше зад естествен земен насип между две дървета без да мърда, без да задрямва и почти без да диша, като от време на време превърташе записа с птичи песни. Това подлъгваше истинските птици да дойдат за малко, но бързо отлитаха, разбрали измамата. Не го интересуваха особено, понеже не чакаше тях.

Това, което всъщност чакаше, дойде с недоловимо раздвижване в далечината. Насочи мерника в тази посока и видя глутницата – нито голяма, нито малка – шест вълка, изтеглящи се на запад в розовосивата светлина на утрото. Смятаха, че като потънат в гората, ще са по-трудна мишена, и бяха прави, поне до известна степен. От тях го деляха осемстотин и петдесет метра. От предмета на очакванията му – може би километър и половина, които намаляваха с всяка минута. Знаеше накъде да гледа и какво чака, затова когато Моментът дойде, на лицето му беше изписана по-скоро досада, отколкото радост.

Девет души – също ловна хайка, средна по размери, вървяха по следата с цялата бързина, позволявана от шишкавите им тела. Само един от тях беше атлетичен, но това се дължеше на факта, че още нямаше тридесет години. Останалите бяха на възраст около и над петдесетте, със скъпи пушки и с мазните физиономии, характерни за представителите на банковия елит от всички страни и народи.

Вълци срещу хора. Homo homini lupus est, така ли беше? Не, не беше, но да го духа Плавт, каза си той. В уравнението на смъртта имаше още една променлива, и предстоеше да се види дали неговата бракониерска тактика няма да е по-резултатна даже от тази на финските стрелци в четирийсета година… точно четири десетилетия преди той да се роди.

Хора срещу вълци. Не можеше да се сети за по-голям контраст от това, което виждаше: изпосталелите след зимния глад животни и преситените гадове, облечени в шуби от дишаща тъкан, с пушки, които струваха дори повече от неговата собствена, и с чувство за феърплей, което нищо не струваше. Вълците имаха само ноктите, зъбите и интелекта си срещу оръжия, поразяващи от над километър. Не беше за чудене, че бягаха. Той обаче нямаше да ходи никъде.

За да е сигурен изстрелът, трябваше да съобрази няколко фактора – светлина, вятър, разстояние, изместване, както и собственото си не особено добро зрение. Предпочиташе плячката да е възможно най-близо, но не прекалено. А тя идваше към него с неочаквана скорост.  

Долепи око до мерника и се усмихна. Познаваше двама от тези, беше вечерял с тях преди месец и половина в XXXXX. Сега му изглеждаха като Лоръл и Харди, или дори нещо по-лошо – Лоръл и Харди с пушки. По-възрастният обичаше пурите и лова, беше го споменал на вечерята. По-младият, който на практика беше с три години по-млад, не харесваше нито пурите, нито самата идея за лов, но пушеше и се мъкнеше с шефа си, за да имат общи теми на разговор. Е, скоро и роднините им ще имат обща тема, помисли си той.

Маркерът отбеляза шестотин метра. Нелошо, но все още беше рано. При двадесет патрона и два грешни изстрела, които си отпускаше, това означаваше единадесет дърпания на спусъка за малко повече от минута. Беше уверен в себе си, но беше необходимо да вземе всичко предвид – и, разбира се, да изчака точния миг.

Вълците се виждаха, ту тук, ту там, в рехавите храсталаци на старо сечище. Бяха изтощени и като че ли отчаяни. Можеха да ги видят и ловците през своите оптики, а мъжът с елегантното телосложение, който по разбираеми причини се движеше най-отпред, явно реши да рискува и вдигна пушката си.  

Нямаше как да осъзнае, че самият той се е превърнал в плячка. В най-добрия случай никой от деветимата нямаше да успее да го схване. Но трябваше да се изравнят везните на Хадес, дяволите да го вземат. Трябваше някой да вдигне оръжие и от името на тварите, разполагащи само с нокти, челюст и достойнство.

Той се прицели и усмивката му отстъпи място на хищническо зъбене. След това тихо, но ясно каза:

–          Aut deus…

В студения утринен въздух изстрелите прозвучаха почти едновременно.