Щитът, или за красотата

Не можеше да откъсне поглед от нея. Беше толкова деликатна, толкова невинна и… а, да, думата е „красива”, спомни си той, буквално омагьосан от това, което виждаше. Необходима бе специална външност, за да разбудиш похотта и завистта на боговете, и тя я имаше. За свой лош късмет.

В момента спеше, обърната на една страна, ползвайки лявото си крило за завивка, а дясното – като много особен, пухкав чаршаф. Надминаваше средния човешки ръст с повече от една глава, а силуетът й, едва загатнат под златистите, трепкащи на вятъра перца на крилото, изглеждаше доста удължен. Той предполагаше, че фината й телесна структура има общо с летенето, или може би с размитата кръв на титаните, запазена до някаква степен в жилите й. От позицията си гърбом към нея различаваше само крилото, стъпалата й и три четвърти профил, но беше готов да се закълне, че е най-прекрасното създание на света.  

А трябваше да я убие.

Беше си мислил за това по целия път дотук: и когато пребъркваше Граите, и докато флиртуваше със стигийските нимфи, и най-вече когато фучеше като вихър над пустинята, носен от талариите си. Беше мечтал за мига, в който ще се изправи срещу нея и ще я срази, покривайки се с безсмъртна слава, виждаше схватката почти на живо, опиваше се и се самонавиваше – отново и отново, чак до кацането си на остров Керна, където установи, че има малък проблем.

Никой не му бе споменал как изглежда тя.

Реално погледнато, в нейния случай нямаше възможност да разчита на сведения от очевидци. Налице бяха колкото щеш такива, но те я зърваха съвсем за кратко, преди кръвта им да се превърне в ситен червеникав пясък, а очите – в безизразни лъскави топчета. Интересно тогава, помисли си той, откъде се е появила тази глупост за косите й, които не били коси, а отровни змии? Собствените му очи ясно виждаха, че тя носи плитки, омотани над челото две по две, също такива, каквито си правеха всички серифски девойки. При никоя от тях обаче цветът не беше така наситен: пламтяща мед в ковачницата на Хефест или пролетен изгрев над морето, в зависимост от това как светлината падаше върху щита-огледало. Съвършена, златокоса, невинна…

А трябваше да я убие.

Персей не беше сантиментален. Летейки насам, вместо да се наслаждава на непознатото за човек усещане да се носиш над вълните и дюните (отвисоко изглеждаха почти еднакво), той си повтаряше, че съдбата му зависи от това да я обезглави. Като истински древен грък, беше се допитал до оракулите в Серифос и Додона, и те единодушно твърдяха, че животът му ще се дели на „преди” и „след” този подвиг. Само дето не разбираше що за геройство е хладнокръвно да заколиш една жена, поразяващо красива даже по стандартите на Олимп. Мислеше си, че ще се бие с чудовище. Сега, надвесен над щита си, сложил черния шлем на Хадес и стиснал в ръка меч, нямаше нужда да пита кое е изчадието в картинката. Вдигаше острието за двадесети път… и  не намираше сили да го стовари върху шията й.

Все пак тя беше опасна, той добре съзнаваше това. Видът й парализираше сетивата, а ако се събудеше и отвореше очи, той би бил превърнат в камък на секундата, дори под защитата на вълшебния шлем и на факта, че не я гледаше пряко, а в огледалната повърхност на щита. Ала не страхът беше убивал хората от Крит до Тритонида: те се бяха вкаменили от нетърпимото въздействие на красотата й, заключи Персей. Той се улови, че любопитства какъв е цветът на очите й, и ужасно му се иска да го узнае, та ако ще да са последното нещо, което види. Изкушението да я погледне, а още по-добре – да я събуди, направо  извиваше врата му към нея.   

Под слънцето на други богове  би я целунал, тя може би щеше да стане, освободена от магията, и двамата щяха да живеят честито до края на дните си, но тук нещата стояха просто и ясно: трябваше да я погуби. Той беше син на Зевс, а тя – потомка на титани. Между двете поколения божества войната никога не бе спирала и не беше възможно да спре. Персей си спомни, че я е изнасилил Посейдон, а той самият беше плод на Зевсовите капризи и неустоимия чар на майка си. Е, ако се вземеше предвид участта на Даная и Медуза, излизаше, че за една жена е много по-добре да бъде грозна като жаба.

Атина, истеричната девица, беше наказала младите горгони да сеят смърт с външността си – външност, с която Форкидите имаха всички основания да се гордеят. Преди мъжете ги бяха желали, сега направо си умираха за тях, изсмя се наум Персей. Той така и не откриваше друга причина за проклятието, освен завистта на госпожица Партенос, въплъщението на небесната мъдрост. Донякъде бе проявила интелект, да – предупреди го, че Стено и Евриала са истински титаниди, следователно безсмъртни, и е излишно да им посяга. Медуза, родена смъртна поради загадъчните пътища на кръвта, подлежеше на унищожение. В едно-единствено нещо боговете на Олимп винаги бяха съмишленици: не пропускаха да ликвидират семето на титаните, когато имаха възможност.   

Той беше син на Зевс и държеше меч. Но изобщо не му се щеше да я нарани, обратно – започваше да се влюбва. И като връх на всичко, част от тялото му решително окаменяваше.   

Нали Посейдон е виновен, ядосано свали меча Персей и въздъхна за двадесет и първи път. Къде се е чуло и видяло да бъде наказвана жертвата вместо престъпника?? Не биваше да го прави. Той, Персей Абантиад, нямаше да остане в историята като палач на жени, били те и крилати. Не искаше да го стори и не можеха да го заставят, мамицата им!

Свали щита от изтръпналата си ръка, повдигна леко шлема и се загледа в морето, царството на чичо му-насилник. Как щеше да отиде на Серифос без главата й … и без самоуважението си? Боговете лъстиво го бяха подпомогнали, уж от любов към майка му. Сега трябваше да връща оръжието и сандалите на Хермес, шлема – при нимфите, щита – на Атина, совооката завистница, и един вид да поднесе Даная в ръцете на онова говедо, царят.

Опря се на меча си, който потъна в пясъка, и застина така, сякаш вече го беше омагьосала. Маша за горещи въглени, това съм аз, каза си и плю. Малоумен глупак, оставил се няколко бога да го измамят.  

Пареща болка в крака го изтръгна от вцепенението. Той погледна надолу и се ококори: на два пръста над наколенника му се беше прилепила конска муха и лакомо смучеше кръв. Виж ти… Какво търсеше на пуст остров, където нямаше никакви четириноги, и как се беше излюпила толкова рано през пролетта? Персей опита да я забере с шепа, но движението не беше достатъчно рязко и дребната нахалница отлетя встрани.

О, не!!! Значи продължаваха да лъготят, осъзна той и панически хвана щита.

Точно както си мислеше: насекомото кръжеше над лицето на Медуза, пеейки досадния си, а в случая – и смъртоносен рефрен „бззз-жжжт-зззт”. Със садистично удоволствие, като че ли нарочно, то се снижаваше и после литваше нагоре, усилвайки до неимоверност басовото „жжжт”. Въпрос на мигове беше най-малката Форкида да трепне с клепачи, да отвори очи и да го окове в сиянието им. Въпрос на …

–          Бззз! Жжжжт! Ззззт!

–          Уф, добре де – процеди той. – Ама не е справедливо!

 Озъби се на отражението си и на наглата щръклица едновременно, прихлупи шлема и за двадесет и втори път вдигна закривения меч, дар от Хермес. Явно можеха да го принудят каквото си искат, и то съвсем лесно.

Напълно неспособен да схване правилата на Играта, която превръщаше героите в убийци, а красивите жени – в чудовища, отказал вече да се съпротивлява, но не и да се примири, младежът стисна очи и замахна. Единственият звук, който чу, бе подигравателно жужене.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Нататък историята е добре известна…

Коментари: 7

Име:

Коментар: