На Човека – с обич и омерзение

Човекът е…

Човекът е въпрос със седем милиарда отговори – до един

Различни.

Човекът, колкото и да изглежда  Прост,

Накрая се оказва  

Плашеща енигма.

Човекът е това, което е – частичка от Вселената,

Но носеща в душата си искра от Божия прахан…

Човекът е Вселена сам по себе си,

Приела във нищожно тяло дух – титан.

Човекът сметна, че се е родил със мисия

Да сътвори Нов свят, по – хубав от света на Бога,

Който го създаде – и този първи негов грях

Запрати го довека

От ябълковата градина

В геената смрадна…

Човекът, прочее, оказа се боклук,

От който раснат неядливи гъби

И бодливи рози…

Човекът – предопределен да е поет,

Във ежедневието си  написа

Само лоша проза…

(Човекът, смятам, е добър в това

да бъде много, много лош

и затова той оценява

слънчевия ден

единствено когато е изкарал тежка нощ)

Човекът е и странна птица – нещо като феникс,

Сам себе си изгарящ

Върху ритуална клада

И също тъй е алфа и омега на Безкрая,

Защото вечно би могъл

Във бездните на своята душа да пада.

Човекът – тази мила avis rara,

Осъден е, почуквайки на райските врата,

Да се намери неизбежно във Девети кръг на ада…

Човекът не е Бог.

Уви , не е и Сатана.

Ала бедата му е там, че сложи ли си ореол, като напук

Изникват му рога…

Човекът е и гадно копеле, защото Бог

Отрече се от него и изхвърли го от небесата,

Изпращайки го с пот на чело и със кървави ръце

Да отвоюва хляба си и да мърси земята…

Човекът – затова, защото е Човек,

От богове създаден, боговото

 им въздава –

Преставайки в олтарите да се жертвопринася,

Осъжда ги да тлеят във забрава.

Човекът – не ли затова отново,

Винаги е давал само

Капчица любов на тон омраза.

Не затова ли пак,

ако е външно съвършен,

Отвътре непременно го яде проказа??

Човекът е и звяр – и то какъв!

Ала това за нищо го не оправдава,

Защото той единствено сред зверовете претендира

Ум да притежава…

Човекът, с тази негова имагинерна (уж) свободна воля,

 почувствал се е най – свободен да руши,

Да беси и да коли…

Човекът – мярката на всичките неща ,

Без мярка люлката си – майката Земя

Осра,

С което, ако друго не, доказа,

Че за планетата си е микроб,

От Бога пусната (Той знае що) зараза.

Човекът – с малка крачка, станала

Гигантски скок,

Намърля бързо – бързо и Луната.

Повярвал в Себе си, забравил, че го гледа Бог,

Свали си дрехите и вдигна си главата.

Човекът е … какво?

Гадина горда – и по – точно, горделива.

Двукрака твар с голямо самомнение,

Която свикнала е да излиза суха

Дори от най – потопното положение.

Човекът е нахална молекулна структура –

Маймуна, наместо банан захапала

Цигара,

Играчката на Демиурга, която дръзко го

Изгони от олтара…

Човекът – нека да съм справедлив – е ангел

(в уикендите, когато не е демон).

А също тъй явява се певец

И автор на легендите, в които път

Извън реалността

(от него скапана)

Поема…

Човекът – затова, защото е Човек,

А не е феникс,

Изгаряйки единствено крилете си

Като Икар,

Осъдил се е сам да страда,

Разпънат кръстно между Рая

В своята душа

И тялото, повлякло го към Ада…

Коментари: 2

PL (2012-08-07 21:38:06)

Към Човека, който би взел със себе си огниво, книга и нож…
Нямам думи!
Щастливи сме от това, че мърдате… перото си!

admin (2012-08-08 18:12:41)

Хъм. ЧетЕхте ли Вий тезоименния разказ в секцията „Фънтастика и фйентъзи“, а? А? :Р

 
Изпрати коментар