Изповед от скука

Омръзна ми да четкам в куци строфи златните ти къдри.
Омръзна ми заради тебе в празната ми кофа да не идват мисли –
Най – малко пък мъдри.
Омръзна ми да чакам и дори да дишам,
Да мечтая и да пея,
Омръзна ми да се преструвам,
Че обичам и живея.

Омръзна ми, че чувствата и мислите
На моите герои
Са ми единствен пътепоказател.
Страхувам се от туй, че все по-малко съм поет,
А повече и повече – писател.

Омръзна ми да озаптявам в мене
Толкова чудовища
Със думи в изречения – синджири,
Омръзна ми да трупам в себе си
Безброй съкровища,
Които никой не желае да подири …

Омръзна ми това, което съм – или ще бъда.
Омръзва и желанието да съм друг.
Омръзна ми да пиша дивотии
И затова ще свърша точно тук.