Повтарачът
(част първа)
Мъжът погледна към гаснещите лампи край шосето и се усмихна. В светлината на утрото – коктейл от розово, златисто и сиво, усмивката му би могла да се нарече ослепителна. Той потри ръце, сякаш ги миеше, зазяпа се в ниските облаци и измърмори:
– А никога не съм бил в Рим… Хъ-хъ. Да видим какво може да се направи.
Беше двадесетия ден от месец декември две хиляди и дванайсета година.
* * * * * * * * *
Градът беше огромен, много по-голям от тези, които мъжът бе виждал, по-голям дори от Рим, където, както стана ясно, той не беше ходил. От хълма се разкриваше яркото му празнично осветление – смайваща гледка, особено като се има предвид, че за мъжа новост бяха и елегантните стълбове с енергоспестяващи крушки до пътя. Той изчака слънцето да се покаже изцяло и тръгна по банкета, леко и уверено, с маниер на опитен пешеходец. Сегиз-тогиз поглеждаше небесното светило и се усмихваше на нещо свое.
Разполагаше с много време. Бързането оставяше на колите и автобусите, които возеха жителите от предградията към центъра на столицата.
* * * * * * * * *
Има нещо адски привлекателно в това да се мотаеш из непознат град. Никой не ти обръща и капка внимание, а ти забелязваш детайлите, разбира се, един по един: за цялата картина не ти достига размах. Сградите, колоните, светещите реклами, облеклото на хората, израженията им – всичко това теглеше окото на мъжа и той, направо казано, се чудеше къде по-напред да гледа. Гражданите на всеки мегаполис обаче са нервна порода, да не говорим какви стават по празниците, и туристът през две-три минути биваше блъскан от някого. Част от минувачите се извиняваха, други изръмжаваха под носа си и го фиксираха за миг – единственият интерес, проявен към него до момента. Градът му харесваше. А и хората не бяха по-различни от тези, с които беше свикнал… но по едно време мъжът спря толкова рязко, че отнесе здраво мушване в гърба и няколко реплики.
Беше забравил да следи слънцето.
Отгоре на всичко бе и прегладнял, никаква изненада с оглед на факта, че не беше хапвал и залък от… не помнеше откога. Ако съдеше по дължината на сенките (сградите наоколо бяха толкова високи, че не можеше да открие слънцето), денят бавно се търкаляше към третия час на следобеда.
Като по поръчка на отсрещния тротоар имаше две каравани за бързи закуски, едната от които предлагаше хот-дог, а другата – риба с пържени картофки. Работещите в близките офиси вече бяха обядвали, при караваните нямаше никого. Мъжът се спря пред втората. Щеше да е много изненадващо, ако бе предпочел хот-дога.
– Добър ден, дайте ми две порции и една вода, моля.
– Добър ден, господине, нека ви запозная с нашето коледно предложение – вместо водата си поръчайте сок, без значение какъв вид, ще ви струва всичко осем и деветдесет и девет.
– А ако си остана на вода?
– Девет и деветдесет и девет, сър.
– Странно. Водата е по-скъпа от сок, така ли??
Момчето зад опънатия ламаринен капак на караваната май не се беше замисляло за офертата, която предлагаше от сутринта. То изгримасничи в смисъл „Абе, пакистанец въшлив, вземай и бягай, какво си седнал да разпитваш?” и отвърна:
– Шефовете ги решават тия работи, господине. Последно, вода или сок?
– Вода.
– Девет и деветдесет и девет, сър.
Човекът порови в гънките на дрехата си и измъкна монета. Върху лъскавия тезгях среброто й изглеждаше неугледно и потъмняло, като че не тя, а плотът беше сребърен. Момчето по инерция взе парите, загледа ги, преди да ги сложи в улея за звонк на касата и поклати глава:
– Съжалявам, господине, но не приемаме чужда валута. Бъдете така добър да смените тези пари за лири. В краен случай може да платите и с евро, няма проблем.
Мъжът явно за пръв път се сблъскваше с неохота на човек да вземе пари. Той придърпа металното кръгче към себе си, врътна го с пръсти и каза:
– Това е много рядка монета, сребърен шекел от Тир. Доколкото ми е известно, точно от тези има само още двадесет и няколко в света.
– И вие плащате с нея двойни картофки? Господине, не се сърдете, но мисля, че монетата или е фалшива, или не е толкова ценна. Съжалявам, продайте я и елате пак. Така или иначе с нея не може да платите никъде. Весели празници ви желая.
Неуспелият клиент, чиито ноздри се разширяваха от уханието на рибата, се обърна и си тръгна, без да отговори на пожеланието. За три изречения два пъти чух „съжалявам”, помисли си той. Не съм доволен. Не съм доволен. Едно време повече уважаваха хората. И царете, били те само ликове върху монети. И боговете.
От пресечката, където не бе смогнал да се нахрани, той излезе на малък квадратен площад с църква. На пейките до нея имаше само двама-трима старци, но незнайно как и откъде пред него изскочи пълничко момиче и бутна в ръката му някакъв лист:
– Заповядайте, господине, това е покана за благотворителен концерт в нашето училище. Събираме пари за децата на Африка.
С изражение, което казваше много – но не и за момичето, странникът извади великолепната сребърна монета и й я подаде.
– О, не, господине, вие явно не ме разбрахте. Елате на концерта, там ще има специална урна за дарения. Ние пеем безплатно.
– Така ли? Какво ще пеете всъщност?
Малката се обърка:
– Ъъ, коледни и религиозни песни… като всяка година.
– Правите това всяка година? Интересно – мъжът действително изглеждаше впечатлен. – А знаете ли дали събраното от вас наистина отива за децата в … Сомалия, или не го присвоява някой по трасето? Училищното настоятелство, да кажем, или пък хората, които би трябвало да отговарят за това в Африка?
– Не зная, и искрено казано не съм се замисляла. Организираме вечерта, защото искаме, събираме парите съвсем честно и ги даваме на когото трябва. Оттам нататък не бихме могли да следим какво става с тях, не мислите ли?? За Бога, по-добре не идвайте да ни слушате. Ще развалите настроението на всички.
Мъжът се усмихна. В светлината на деня усмивката му би могла да се определи като ехидна, и въпреки това ученичето се почувства засрамено.
– А ти вярваш ли в Бог?
– Мисля, че това не е ваша работа.
– И така да е – рече мъжът. – И така да е, лесно ще го установим. Няма да идвам на концерта, не се безпокой.
Детето изобщо не разбра какво искаше да каже мургавият особняк срещу него. А когато няколко минути по-късно все пак видя в една витрина, то буквално изпадна в истерия.
Макар че си ходеше както преди, между подметките на гумените му ботуши и тротоара имаше разстояние от около един инч.
На триста и петдесет крачки по-надолу мъжът също разглеждаше витрините и фучеше мислено: „Изгони ги от Храма, и те веднага си правят техен, още по-хубав. Поправка: не един, стотици храмове, в които празникът няма никакво значение. А не е като да е обикновен празник. Украсата вътре е смесена с… даже е изместена от лепенки с цифри и проценти. Защо ли се учудвам?? Магазините са претъпкани, а при църквата бяха останали само старци и деца. Онези, които вече не вярват в нищо, и чистите души, които пък на всичко се връзват. Дарения за Африка, да бе! Но отнякъде трябва да се започне. Отнякъде трябва да се започне…”
Човекът беше чужд елемент в този град и с всяка изминала минута го схващаше все по-ясно. Не беше облечен подходящо, нямаше четиринайсет торби в ръцете си и не изглеждаше да е обхванат от коледен дух, тъкмо напротив. В общия случай това не е повод да ангажираш вниманието на полицията, но при него имаше и два-три други фактора: размайваше се безцелно, носеше дълга дреха, под която би могъл да крие оръжия или експлозив, имаше пищна брада… накратко, изглеждаше като предозирало мюсюлманско камикадзе.
Споменахме вече, че жителите на големите градове са раздразнителна пасмина. Един от най-сприхавите й компоненти обаче са силите на реда, и празниците нямат (почти) нищо общо с това.
– Добър ден, сър. Полицай Уилкокс и полицай Грифит – Ем Пи Си, седми район. Документите, моля.
– Ъъ,ъъ – не беше очаквал такъв развой на нещата. Или поне не в първия ден, дяволите да го вземат. – Забравил съм ги.
– Къде пребивава господинът? Хотел, хостел, студентски общежития, у приятели? Име, фамилия и гражданство на господина?
– Ъъъм, Салваторе Тадео Тедески. Италианец съм. По принцип идвам на гости при брат си, но мислех да го изненадам, още не съм отседнал никъде.
– В такъв случай сте загубили документите в някакъв вид транспорт, вероятно? Извинете, но ще се наложи да ви претърсим, сър. Съжалявам.
„Счупват се да съжаляват тия хора, просто не е реално” – каза си мъжът. Отделиха много внимание на кръста и краката му, може би очаквайки да намерят там колан с взривове. Въпреки неуспеха на това начинание, в крайна сметка той се озова в полицейския Vauxhall, за щастие – без белезници.
– Не се притеснявайте, не сте арестуван. В участъка ще направим една малка справка, ще се обадим на брат ви и толкова. По документалния въпрос обаче ще трябва да занимаете посолството си.
– Не се притеснявам – излъга Салваторе.
Като връх на всичко, отново не можеше да види слънцето.
– Боя се, че не съществува нищо, което да потвърди думите ви, господин Тедески. Не сте пристигнали по въздух от Италия тази сутрин, защото в нито един от деветте възможни полета не фигурира вашето име; паспортът, чийто номер ми издиктувахте, принадлежи на възрастна дама от Катания, и последно, но не по важност – и според базата данни, и според личния секретар на господин Тулу той никога не е имал брат. Вашата самоличност, синьор, е една голяма загадка.
Мъжът помълча малко. Не го биваше в хитруването.
– Както разбирам, не сте говорили с Фабиан, а с негов служител. Намерете самия него и ви гарантирам, че ще се сети за мен, въпреки данните, с които разполагате – тоест, не разполагате. Аз съм му природеꞌн брат.
– Добре, господин Тедески, ще опитаме – намръщи се инспекторът.
– А междувременно мога ли да помоля за някаква храна? Не съм ял от векове.
– Разбира се, момчетата ще ви донесат сандвич, сега ще им кажа. Извинете ме – инспектор Дейвис се вдигна тежко от стола и отиде при компютърджиите си. Не ги понасяше, но без експертната им, ухаеща на кафе и ментови дражета помощ напоследък не беше в състояние да разреши и най-елементарните случаи. Като този, да речем.
Търсенето на координатите на „брата” не отне много време. Мобилните телефони на Фабиан Конрад, граф Тулу, бяха изключени до един, а и опитният инспектор не се беше надявал да работят. Свързването с такива хора е по-проблематично, отколкото с кралското семейство, каза си той. Мамка му, днес може да е краят на света, а аз се занимавам с гонене на Михаля заради един космат и побъркан жабар. Далеч по-хубаво беше на старата служба.
– Имам една лоша новина, синьор – оповести Дейвис при завръщането си. – Никой не отговаря на номерата, които се водят на господин Тулу. Следователно никой не може да установи самоличността ви, даже италианското посолство и Интерпол. Пробвахме ги. Ще трябва да останете тук, докато въпросът се разреши – но тъй като това е полицейски участък, а не Claridge’s, ще спите в ареста. Подчертавам, не сте заподозрян и не можем да ви обвиним в каквото и да било… на този етап.
– О, Боже… – измънка Салваторе под нос.
– Моля?
– Нищо, нищо, говорех на себе си – усмихна се италианецът. С оглед на обстоятелствата усмивката му беше доста измъчена.
Поне сандвичите бяха хубави. А и да спиш на арестантско легло не е по-ужасна трагедия от това въобще да нямаш легло, самоуспокои се той.
Салваторе се надяваше, че поне ще има привилегията да нощува сам, но още с влизането разбра, че се е излъгал. Нарът в ареста беше двоен, а на долното от леглата се разполагаше кльощав негър, толкова черен, че той едва не седна върху него в полумрака.
– Кротко бе, охлюв! Да не си си забравил цайсите??
– Извинявай.
– Кво „извинявай”, ще внимаваш.
– Да, то нали от внимаване дотук стигнах – озъби се Тедески, качвайки се на горното легло. – Аз съм Салваторе, впрочем.
– Е, та? Да не си капо ди тути пикапи я? Аз съм Надийм.
„Опитва се да ми вземе страха. Гигантска глупост направих, като цяло…”
Двамата помълчаха известно време. Никой от тях не смяташе за уместно да каже „Радвам се да се запознаем” или друго от сорта. Накрая все пак Салваторе зададе въпроса с главно „В”:
– Защо си тук?
Съкилийникът му като че не го чу, и едва след двайсетина секунди благоволи да каже:
– Пребих един.
– Какво ти направи, че да го пребиеш? И то по празниците?
Ново дълго мълчание. На цветнокожия или не му се говореше, или имаше проблеми с осмислянето на въпросите. А може и просто да не му харесваха.
– Много досаждаше, като тебе.
Този път Салваторе си затрая. Познанията му относно човешкото общуване сочеха, че историята няма да остане неразказана.
– Аз съм таксиметров шофьор, нали. И днеска към два часъꞌ качвам някакъв охлюв от „Панкрас” за „Редхил” седемнайсе – добър курс иначе, ама като стигаме дотам оня вика, е няма да ти платя. Думам, що бре, пиле, а той – днеска е двайсти декември, и без тва няма да доживееш да ги изхарчиш. Аз му рекох, че нали е двайсти декември бе, астролог хахав, ти за кога ще ги спестяваш… и той се накокошини да ме бие. Е не удържах и го млатнах стабилно. Та така. Все още е двайсти, пък гледам сме си живи и здрави. Няма да има Апокалипсис май.
– Не разчитай на това – чу се неясно отгоре. – Според мен вече е настъпил, но никой не си дава труд да го забележи.
– Бухаха, настъпил бил – изхили се Надийм. – Това италианчетата сте големи чекии. Ами ти защо си тук?
– За нищо.
– Нали? Всички освен мен така разправят. На мене ми е за първи път, ма явно не и за последен. Сега обаче ми отиде тапията…
– Отиде ти кое?
– Остави. Кажи де, аз как ти разправих всичко. Не се ебавай.
– За нищо, сериозно. Нямам документи и според властите не съществувам – обясни Салваторе. – И преди да си попитал, не съм имигрант. Само… абе, планът се осра.
– Нямаше да питам. Ти с това име да не ме мислиш за кореняк, а? Знам кое как става, вече девет години съм на улицата.
Салваторе не отвърна. Минута-две по-късно Надийм смотолеви „Лека нощ” и заспа.
Да, все още е двадесети декември, помисли си италианецът. И дано намерят Фабиан по график, защото в противен случай работата наистина ще се вмирише.
Напиши първия коментар за тази публикация