Коледата на Томас Карпентър

Томи Карпентър беше извънредно интелигентен за шестте си и половина години. Това е особена възраст, в която нощното гърне е още ярък спомен, а мутирането на гласа – дори не и далечна заплаха, но всеки ще се съгласи, че днешните деца на шест и половина вече имат поведение на възрастни хора. Томи притежаваше и ум на двадесетгодишен, с една сериозна пробойна: вярваше в дядо Коледа.

Някои се кълнат в глобалното затопляне, Йети или еврейския заговор, но така, по принцип, колкото да се преструват на ексцентрични и да имат тема за вечерното дърдорене. Тъкмо напротив, вярата на Томас в белобрадия старец беше изгаряща като чили-сос, непоколебима като войнишка ерекция и всеобхватна като мрежа за океански риболов. Въпреки фамилията си, семейство Карпентър не бяха никак религиозни (нито суеверни), но със зле прикрито отегчение спазваха всяка година древните и традиционални обреди в чест на соларните божества, защото знаеха, че иначе най-младия Карпентър ще ги подлуди до умопобъркване.

Въпросът изобщо не беше за подаръците: видеха ли блясъчето в очите на наследника си, мама Дариана и татко Стивън безропотно изваждаха пластмасовата елха от килера[1], натруфяха я с най-кичозните китайски лампички, предлагани в магазините, и окачваха три различни по големина чорапа върху климатика, по липса на камина.    

Хората от цялата улица бяха наясно, че на Бъдни вечер Томас не спи… или поне се опитва да не го прави. Малкият дебнеше като котка появяването на стареца и нищо, никой, никога не би го принудило да изневери на стоенето в засада. Когато беше на четири, баща му се помъчи да обясни, че има много малко общо между Свети Николай от Мира и придобилия гражданственост червенобуз символ на Coca-Cola… но погледът на Томас го накара да отложи разясненията за след, да кажем, петдесетина години.

Единственото нещо, по-изнервящо от това да открият Томи свит в коридора и заспал от изтощение, бе спектакълът, който се разиграваше при събуждането му. Малкият започваше да души като хрътка наоколо и да фабрикува доказателства, че дядо Коледа наистина е посетил дома през нощта, късаше си пижамите от яд, че го е изпуснал за пореден път, и въобще се отдаваше на съвсем нехарактерни за такова умно дете капризи, своеволия и безобразия. Успокоителното в случая бе, че към обед му минаваше – заради глада и безсънието, а следващата подобна криза на непослушание щеше да дойде след една календарна година. Томас Ноел Карпентър беше много кротко хлапе.   

Приготовленията за Коледа 2011 започнаха още на деветнадесети декември с купуването на пуйка – елемент от празника, срещу който никой в семейството не възразяваше. На двадесет и трети къщата вече представляваше безвкусна феерия от светлини, неистово дразнеща Стивън: едно, защото той бе натоварен със слагането на лампичките (и естествено, с демонтирането им), второ, защото сметката за ток растеше като гръцкия външен дълг, и трето, но не последно – тъй като екологичната му съвест се бунтуваше против такова разхищение. Дариана само вдигаше рамене (на които, говорейки за Гърция, би завидяла всяка статуя от класическия период) и кимваше с любов и досада към тихия, прокрадващ се детектив Томи, твърдо убеден, че тази година Дядото няма да му избяга.   

Най-накрая украсяваха елхата, истинска ветеранка и връстница на Томас, висока два пъти колкото него и – трябва да се признае на анонимния дръпнатоок майстор – доста сполучливо направена. Стивън настройваше светлинките на най-редкия възможен интервал за мигане, тъй като бързото присветване го караше да хапе декоративните възглавници на канапето, а Дариана за петнайсти път инвентаризираше съдържанието на хладилника, където всичко беше подредено за тържествената вечеря. Можеше да се разчита на Томи, че няма да опита тортата или да накърни кафеникавата цялост на печената пуйка: в предстоящите ден и половина-два той по навик не мислеше за нищо друго, освен как да спипа Дядо Коледа в крачка. Неслучайно бе кръстен на най-скептичния от апостолите, както веднъж отбеляза баба му. Но тя бъркаше: Томас би бил абсолютно спокоен и ако не зърнеше никога Главния бос на елфите. Той мечтаеше да убеди другите в правотата си.  

След бурните приготовления на 23-ти, в деня преди Рождество всичко течеше по план, а вечерята не се отличаваше с нищо извън обичайната фамилна програма: дядото на Томи заспа още преди десерта, чичо му Джейк се насмука, а двама от братовчедите се сбиха до кръв, както е свойствено за тийнейджърите. После цялата къща – с едно малко изключение – натежа от сън.

–          Няма го. Никъде го няма – трепереше гласът на Дариана, надвиснала над Стивън и очевидно имаща предвид, че той е виновен за ситуацията. – Проверих в мазето, на тавана, у съседите…

–          Спокойно, мила. Най-вече не тревожи баба му и дядо му прибързано. Ще го намерим. И, апропо, честита Коледа.

–          Как може да си такъв непукист?? – завайка се тя, като несъмнено искаше да каже, че Стивън е безотговорен, инфантилен и не заслужава да бъде баща на такова съкровище, въпреки тенденцията съкровището да прави бели около двадесет и пето число на всеки последен месец в годината. – Да се обадим на 911, веднага!

Стивън се изправи, обгърна раменете й (вече уточнихме техните характеристики, така че в момента двамата представляваха идеален модел за скулптура на митологическа тема) и прошепна:

–          Той е като Маколи Кълкин, а и тази къща е голяма почти колкото оная във филма. Убеден съм, че с него всичко е наред. Да не си пропуснала някое кътче? Провери ли в гаража?  

–          Проверих, разбира се – кимна Дариана, като да намекваше, че е отишла първо там.

–          Нека повторим упражнението – рече Стивън, а жена му въздъхна… без това да се нуждае от преводи и разяснения.  

Братовчедите Лорис и Шон бяха вдигнати по тревога – с пръст на устните, и четиримата захванаха претърсването на двора, като тихо подвикваха „Томи! Томи? Томи??”, сякаш бяха някакви много тъпоумни папагали. След десетина минути обаче нервите на Дариана не издържаха и тя изпищя с висок, сопранов крясък:

–          Томиии!! Къде сии?  

–          Тук съм, мамо – чу се глас някъде отгоре. – На покрива.   

Карпентър-баща и благоверната му тутакси размениха погледи, в които се четеше искрено недоумение (Стивън) и твърда убеденост, че мъжът й е неспособен за нищо ахмак, след като не му е дошло в ума, че на детето може да му хрумне да се качи именно на покрива (Дариана). Лорис вдигна глава към керемидите и зададе напълно резонния въпрос:

–          Кво правиш там, дребен?  

Малко забавяне, и иззад десния фотоволтаичен панел[2] на основната сграда се показа Томи – доволно намърлян, но греещ по-силно от празничните лампички. В ръка стискаше нещо, което не можеше да бъде различено отдолу, и триумфално заяви:

–          Пипнах го! Струваше си катеренето, да знаете!!

–          Какво си пипнал, далекопровода ли? – заяде се Шон. – Ей сега ще те смъкна… а после най-вероятно ще ти подарят един здрав коледен бой.    

Вече долу, свален с помощта на стълбата, която баща му донесе, след като Дариана мълчаливо подсказа, че би могъл да свърши поне това, Томи се озова в прегръдките последователно на майка си, баща си, Шон (който го тупна по врата, ей така, за респект) и Лорис, без да пусне загадъчния предмет от ръката си.

–          Как се качи там, Томас? – строго попита Дариана.

–          Ами през капандурата, от тавана на пристройката и после по олука – гордо обясни Томи. – Искам да…  

–          Дай една бонбона бе, скръндзо! – прекъсна го Лорис, по-малкият от братовчедите, комуто се стори, че шумолящото в юмрука на Томи е пликче бонбони.  

–          Точно това исках да ви покажа – невъзмутимо рече Карпентър-младши. – Събрах ги от една чупка на керемидите, зад електрическия панел. Ха после смейте да ми кажете, че нямало дядо Коледа!

Родителите му – а малко след това и братовчедите – любопитно се наведоха да видят за какво иде реч. Пликчето на първо четене наистина беше пълно с дражета, но по-внимателния оглед сочеше, че става дума за тор от някакво преживно животно. Всеки уважаващ себе си зоолог, или дори алкохолизиран еленовъд, на мига би разпознал екскрементите на обикновения северен елен (Rangifer tarandus)[3] – но понеже Карпентърови не бяха уважавани еленовъди, нито алкохолизирани зоолози, изводът им отне време.

–          Ъъъ…

–          Я! Аз за малко да лапна някоя!

–          Стивън! Сигурен ли си, че това, което държи детето ти, са пресни еленови дръдонки? И ако да, защо веднага не му ги вземеш?

Разбира се, един логично мислещ човек би сметнал, че еленовия тор се е озовал горе по обратния път, тоест Томи го е качил в стремежа си да докаже своята теза; друг, още по-разумен, би предположил, че дръдонките въобще не принадлежат на вида Rangifer tarandus, а да кажем на Ovis aries или Capra hircus, но всички тези ментални гимнастики се натъкваха на едно много, много сериозно препятствие. И именно то караше Шон и Лорис да гледат опулено, Стивън да се почесва, а Дариана да нервничи зад гърба му.

Екскрементите действително бяха от северен елен.   

А домът на семейство Карпентър се намираше в сърцето на град Финикс, Аризона.       

---

[1] Семейство Карпентър бяха много „зелени” в мисленето и с основание смятаха рязането на истински елхи за лудост. Е, имаше и още една причина елхата да е изкуствена, но за нея – по-сетне.

[2] Споменахме, че семейство Карпентър приемаха тези неща много сериозно, нали? Въпросът, че фотоволтаиците едва стигаха за захранването на климатика и струваха колкото чисто новата им Toyota Prius, явно не ги тревожеше.

[3] Най-малко по отчетливите влакънца от мъх (Cladonia rangiferina), които личаха тук-там.

Име:

Коментар: