Кутретата, или за бъдещето

–          Виж го само! Не е ли хубавец?

Кученцето беше дундесто, непохватно, с уши, чиито връхчета се извиваха навътре, и онзи дълбокомислен, съсредоточен в една точка поглед, характерен за малките животни и големите мъдреци. С една дума, беше неустоимо. И най-вероятно твърде скоро нито един дивеч нямаше да може да му устои.

–          Бива, бива – каза кентавърът. – Откъде го взе, сине Аристеев?

–          Даде ми го Еврипос, пастирът оттатък хълма. Всъщност то е за теб, задето си излекувал две от овцете му, но смятам, че няма да си против и аз да имам ученик – ухили се момчето.

–          Вече имаш доста, Актеон. Как ще го кръстиш?

–          Той си дойде с името. Казва се Хилактор – юношата взе палето на ръце и подухна в ухото му. То не промени изражението си, а само тръсна глава.

–          Хм. Много е мълчалив за такова име.

–          На ново място е и се притеснява, затова. Еврипос каза, че иначе по цял ден лаел и скимучел. Майка му Пеменида – ти си я виждал, една кафява с петно на хълбока – съвсем наскоро го била отбила и…

Кентавърът скръсти могъщите си ръце пред гърдите и замърда с челюсти, така че брадата му започна да се движи като тревите по склона на Пелион, когато извиеше вятър. После се наклони над възпитаника си и каза:

–          Знам накъде биеш, детенце. Също така ми е ясно и какво ще последва. Хилактор ще се окопити, ще почне да лае и цвърчи за майка си – по цял ден, разбира се, иначе не е интересно, ти ще хукнеш до кошарите и ще доведеш и нея. Имаш тридесет кучета, колко повече ти трябват?  

–          Още седемдесетина и спирам – разсмя се Актеон. Беше му омръзнало да държи кутрето, затова го остави внимателно на земята и седна до него. В очите му светеха онези искрици, които така бяха допаднали на Хирон, и които надделяха при решението да вземе сина на Аристей и да го обучи в лова. Защото истински ловец подобава да бъде единствено човек, който обича тварите божии и няма да отнема излишно живота им, а когато го прави, ще е бързо и умело, без да им причинява много болка. Младежът имаше всички предпоставки да стане Голям в това занятие.

–          Ще ти изядат главата някой ден тия хрътове, помни ми думата – заяви Хирон. Без да се впечатлява кой знае колко, момчето галеше Хилактор и го успокои дотам, че палето легна по гръб и откри коремчето си. След минута-две вече пъхтеше и се глезеше като жива играчка.  

–          Учителю, знам, че си вещ и в благородните прорицателски изкуства, освен в лова и лечителството. Би ли могъл да кажеш какво ще излезе от този пухчо?

–          Този пухчо – както и ти самият, впрочем – сте празна дъска за обучаващия. На нея ще се напише четливо текстът, който е предмет на урока, и в края на цялото упражнение ти трябва да боравиш с лъка и копието толкова естествено, колкото той със зъбите и ноктите си. И също…

–          Зная, така ми напомняш да съм по-съвестен ученик, но питах друго: можеш ли да видиш какво куче ще е той, когато отрасне?

Мога и още как, помисли си Хирон, но ти наистина не би искал да знаеш, потомъко Агеноров. А на глас каза:

–          Добър гонач. Добър и верен до смърт, като всичките ти кучета.

–          Ха! Чудесно е тогава, че съм го взел, нали? И като спомена всичките ми кучета, мисля че е време да го запозная с тайфата – грейна Актеон. – Ехейй, къде потънахте? Лакон, Аело! Фиуууут!! Тигрида! Орибас? Къде сте, бълхарници?

Той пое надолу по едва видимата пътечка между камъните, редувайки подсвирквания с имена и прякори, а след него заситни и най-новото попълнение в глутницата. Хирон ги сподири с очи и се усмихна, без да ще.

След това погледна нагоре към Олимп и надясно – към Китерон, и усмивката му помръкна.

Предупреждавам го както мога, рече си старият кентавър. Но когато си имаш работа с боговете, всичко е напразно. Става каквото трябва. Да правиш каквото щеш, пак става каквото трябва…