Нож, огниво и книга, или за ползата от корабокрушенията

Времето е старо и уморено до изнемога. Ето защо то предпочита да върви по утъпканите си пътеки, известни още и като Континуумни Спирали, вместо да проправя нови пъртини в черния лед на Вечността.    

Така си мислех аз, Робин Круизнър, професионален пътешественик и наследствен карък, докато се измъквах от аварийната капсула, току-що шибнала се в повърхността на непозната планета – без идея какво да правя, без ясна перспектива за оцеляване и само с нож, огниво и книга в задължителния пакет „Вещи от първа необходимост”.

Как стигнах дотук ли? Ами с непогрешимата комбинация от генетично предразположение и персонален кретенизъм, толкова свойствена за нашия род още от времето на пра-пра-пра[1]– дядо ми. Може би трябва да започна с това, че той е съвсем реална личност: да, независимо какво си мислите, поне в една от безбройното множество вселени, които са ми познати, съм имал пра-пра-и така двайсетина пъти дядо, носещ името Робинсон Кройцнер, но обезсмъртен като Робинзон Крузо. От него ми е останал този сърбеж към далечните пътувания (още по-хубаво, ако са с мъгляв изход), както и единствено него трябва да виня за това, че континуумната спирала на всички мъже от семейство Круизнър се върти неумолимо около стожера на Серийните Катастрофи. Разбира се, цялата тази фамилна трагедия в десетки глави си има и розова страна. Сигурно сте се запитали кой е този малоумен собственик, дето ще повери струващ трилиони УСЕ[2] интергалактически кръстосвач в ръцете на младеж, потомък на цели генерации прокълнати капитани. Досетихте ли се? Ние, Круизнър, сме тези науклероси. Забравете Онасис, Лацис и всички китайски фанатици от Преходния Период с трудните за изговаряне имена. Склонността да поемаме обречени курсове и закалката ни на всякакви несгоди по море, въздух, в открития космос и където ви хрумне, са направили от клана Круизнър най-богатата корабовладелска династия в света. Убеден съм,  че амбициозният ни предтеча би се гордял с чедата си, изстискали от лимоните на съдбата такава цитронада… но това не променяше настоящата ми кофти ситуация.   

А какво общо имат ножа, огнивото и книгата със споменатата ситуация, ще попитате вие. Там е работата, че според правилника на Cruisner Starship Company (сигурно прекопиран в тази част от детски лексикон), всеки един астронавт трябва да отговори на въпроса: „Кои три предмета бихте взели със себе си, ако претърпите крушение в Неизучения Космос?”. Е, ето моите: нож, за да убивам плячка без презареждане, да си отварям път и за защита. Огниво, понеже съм традиционалист и не вярвам много на горелките Zippster, които отгоре на всичко се нуждаят от редовна поддръжка. И книга, тъй като не мога без писано слово… да не засягаме и възможната й тройна употреба.   

Звучи хубаво, но ако чекийката е с дължина 14 сантиметра, огнивото не хваща и книгата се казва „Голямата радост от малката градина” на Л.Затко и Е.Драшкоци, тираж с меки корици от 1983г., положението започва да нагарча.   

–          Мамка ти и автоматичен разпределител! – изпсувах под нос. Все пак трябваше да проверя съдържанието на тази част от капсулата, ето защо думите „персонален кретенизъм” са използвани на място по-горе.  – Мамицата ти гнусна!!

Обективно погледнато, ако само вещите в пакета не бяха наред, щях да съм неизразимо щастлив. Но не, безполезното ножче, скапаното огниво и тъпата книга бяха, така да се каже, черешката на фъшкиената торта, в която бавно и славно затъвах от половин светлинна седмица насам.   

Първо отказаха всички таймери на кораба, включително и моят ръчен TAG Heuer. След това се бъгна гравитомерът, последван много скоро и от навигацията – която от тържествени съобщения с рус гласец премина към истерични викове „Шефе, тук навсякъде има нови звезди! Само нови звезди, дето не са на нито една карта!”. За капак преджапахме и някакъв астероиден пояс (който също не беше картографиран и съответно не можеше да бъде избегнат), свалил цялата обшивка на кръстосвача горе-долу с такъв финес, с какъвто трипръст чирак бели картофите в селска кръчма. И ето ни сега, два дни по-късно, на тази грижливо забутана планетка, която – не вярвам да сте изненадани – също не фигурираше в звездните атласи. Просто капсулата е така програмирана, че да избере най-близкото небесно тяло с удобни за поддържане на живота данни. Дали го има или не в корабната памет, това не я касае, тъй като тя винаги се намира в автономен режим.  

–              Хм – оповестих аз на безлюдната пустош около себе си. – Да ви се не види и планетата.

Всъщност не беше зле. Благодарение на появата ми не беше и съвсем безлюдно, а индикаторите на ръкава ми казваха, че дори може да се диша без шлем, но засега предпочитах да остана с него, било то и като предохранителна мярка. Наоколо имаше буйна растителност, оцветена в пурпурно и сиво – а опитът ме е научил, че на всички планети, където има високи растения, неизменно се срещат и достатъчно големи живини, които се хранят с тях. И не само.  

Заради избора ми на вещи в раницата на скафандъра имаше премного място, затова сложих боклучетата си там и търтих напосоки през храстите. Не че ако бях избрал някоя посока, нямаше да е същото.

Подтичвайки бавно[3], имах време да размисля върху евентуалния изход от тази каша и той не ми хареса. Бях задрейфил кораба в Неизучения Космос, тъй като след мелето с астероидите беше в състояние да се приземи, но не и да се издигне отново. Нямаше как да бъде поправен, а SOS-ът, който бе изпратила капсулата, щеше да пътува до най-близкия звездолет поне няколко месеца. Докато екипажът му реагира, намери ме и се придвижи до мен, можеха да минат и две-три години. Години, в които да оцелея на планета, изглеждаща по-неприветливо и от еврейски дюкян в събота сутрин. Фасулска работа за един Круизнър, нали така?   

С малката подробност, че пет минути след кацането вече си говорех сам. Не ща да стоя тук, мислех вероятно на глас, не искам и толкоз. Какво ме интересува проклятието на Крузо, или жилавостта на Кройцнер, или алчността на Круизнър?? Аз съм си отделно човешко същество, и едно от нещата, които мразя…

… е да пропускам детайли. Скафандърът беше така регулиран, че при натоварване увеличаваше притока на въздух към дробовете, а знайно е, че мозъкът изпада в странни агресивно-параноични състояния, когато предруса с кислород. Намалих дихателния обмен и се опитах да разсъждавам трезво.

След още пет минути на трезви разсъждения единственото, което исках, беше да се напия до безпаметство. А главният ми проблем бе, че нямаше с какво.  

Храна и вода. Това са приоритетите на всеки човек от раждането почти до смъртта му, а вземайки предвид обстоятелствата, в които се гърчех, кльопачката и водата никога не бяха представлявали по-голяма важност за мен. Естествено, имах богат запас от храна в тубички – към половин раница, но с насъщното Н2О работата стоеше по-иначе. Разполагах само с двулитрова бутилка с вграден сребърен филтър, и още двадесет и два литра в „килера” на капсулата. На планетата със сигурност имаше реки и/или езера, детекторите засичаха първо това, но трябваше да стигна до тях жив и по възможност цял. Още един проблем…

Вървях вече доста дълго (колко точно, можете да питате застопорилия се TAG на ръката ми), когато в далечината пред мен блесна светлина. После изчезна, само за да светне отново на мъничко разстояние. Можеше да е знак за гибел или символ на спасението, но при всички положения щеше да сложи край на безцелното ми щуране, затова тръгнах към нея.

Поради особеностите на релефа, или тези на атмосферата – въздухът пречупваше лъчите на тукашното светило по много интригуващ начин – не ми бе станало ясно, че се налага да изкача две хълмчета, преди да стигна до мястото. А щом го направих, спокойно можеше да се ощипя и въпреки това да не вярвам на очите си.

Бош трябва да бе видял това, незнайно как. В падината, която се разстилаше пред мен, вреше и кипеше мозайка от фигурални композиции, толкова сходна с „Градината на земните наслади”, че тръпки да те побият. Фактически, след като свикнах с натруфеността на ландшафта, успях да открия една съществена разлика между него и платното на брабантския гений: макар да изобилстваше от всякакви форми на живот – някои от които изглеждаха полумеханични, а други – изцяло демонични, в гледката отсъстваше даже и намек за хуманоиди.

Вода обаче имаше колкото щеш. От средата на местността чак до забуления в синкава мъглица хоризонт се простираше езеро, а в него се вливаха четири буйни потока, край всеки от които се тълпяха стада от животни с неадекватен вид. Междувпрочем, видът им може да беше съвсем обичаен, но на мен ми изглеждаха отнесени. Чувствах се като първият изследовател, натъкнал се на жирафи в Африка: природата явно си правеше майтап с мен, такива твари не би трябвало да съществуват.

Тварите, дето не би трябвало да съществуват, си съществуваха много успешно наоколо, дори нещо повече, не ми обръщаха грам внимание. Одързостих се дотам, че да сваля шлема си, и внезапно се разсмях. С шарения скафандър, обшит с датчици, и подвижната „черупка” на главата си май бях съвсем на място в тази галерия на ужаса. Кого очаквах да впечатля?   

Като начало, източникът на загадъчната светлинка отпреди малко, който така и не успях да разконспирирам. Нито една от страхотиите около мен нямаше даденостите да блещука или да се движи с подобни темпове. Действително, много от създанията притежаваха брони от рогови пластини или хитин, но те не святкаха по начин, който дори мъничко да наподобява онова, видяно от мен. Ако не бях твърдо убеден в липсата на същества с развито мислене на планетата, щях да сметна, че съм забелязал факла или нещо от сорта.

Както и да е, умуването винаги ме е карало да изпитвам жажда. А и след като бях толкова близо до цели пет водоизточника, би било грехота да не се възползвам.   

Минавах между обитателите на долчинката като през шпалир от сънливи караконджоли, и още не можех да повярвам на късмета си. Струваше ми се, че при остър глад (който все някога щеше да дойде, раницата не беше бездънна) някое от тези мащабни недоразумения би могло да бъде повалено дори и с ножчето ми, дълго по-малко от педя. Само трябваше да внимавам да не го изтъпя.  

Край езерния бряг имаше широка пясъчна ивица, на която почиваше семейство от десетина триоки …ъъ, неща. Макар и бавно, те разбраха накъде съм се запътил и с неудоволствие се отместиха встрани,  единствено за да ме принудят да спра като гръмнат.   

Всред пъзела от хиляди следи на лапи, крачета и ноктенца, смесени с обичайните за пясъка малки ями, личеше човешка стъпка. Босо ходило с големината на възглавница и с пет пръста, единият от които – по-голям, тоест палец. Зачесах настървено брадата си, и като не можах да измисля логична причина за наличието на стъпката точно тук и точно в един брой, за всеки случай си сложих шлема. Ама че…

Пристъпих напред, оглеждайки се боязливо, и се наведох над водата. Вода като вода, леко застояла, но съответния датчик показваше, че е напълно годна за пиене, нещо повече – доста богата на минерали, микроелементи и всякаква друга гнилоч. И тъкмо отвъртах капачето на сребърния филтър, за да си допълня бутилката, когато изненадващо шляпане ме накара да вдигна очи и почти да изтърва скъпоценната тапа.    

Върху самата повърхност на езерото крачеше висок тип, черен като африканец в траур, и си дуднеше под мустак. Всяка от стъпките му – познахте, ходилата бяха с размерите на половин калъфка – пляскаше звучно, и мътните да ме вземат, но ехото сякаш не следваше, а предшестваше отделните крачки.

И досега не мога да си обясня защо се панирах толкова. В крайна сметка идвам от планета, където на този номер са способни дори някои гущери, ала като се замисля, ходенето по водата беше само подсказка. Не е като да съм запознат из основи с Библията, обаче целият мизансцен – животните, пищната растителност, четирите потока и всичко останало, ме навеждаше на някои съмнения. А това, което буквално ме събори, бяха нещата, които исполинът носеше в ръце.

Да подсказвам ли? Незапален фенер, меч и свитък.    

Бас държа, че одеве бях видял отблясъците на местното слънце по острието на меча, но в момента това не ме успокояваше. Оръжието искреше с аура на трийсет и две каратова заплаха, почти като зъбите на седемфутовия бодибилдинг-маниак, който го стискаше. А насреща му стоях аз, с ръст от сто седемдесет и девет сантиметра (разрошен), люлеещ се от изтощение и въоръжен с нещо, което трудно би срязало ябълка.

С две думи казано, не беше време да си ги мерим.  

Каякът приближаваше, и подобно на животинките зад нас изглеждаше самовглъбен до степен на медитация. Въпреки това реших да загладя лошото впечатление, което явно бях създал с посегателството над водните му ресурси, изпъчих се и боднах с пръст гърдите си.   

–             Аз – Робин. Ро-бин – представих се през говорителите на шлема. – Ти? – и го посочих недвусмислено. Очаквах някакви ръмжащи звуци, но за моя най-голяма изненада той се взря в мен с отсъстващия си поглед и каза:

–              Петък. Мдаа, петък. Не сега, имам работа. 

На лицето ми, надлежно прикрито от визьора, се изписа желание да се пречкам само в минималния допустим размер. Отстъпих назад, а той излезе на мястото, заемано допреди секунда от моя милост, и се отръска като куче. После заби меча в пясъка, окачи фенера на дръжката му и разгърна пергамента си, сякаш въобще не бях там.   

–             И рече *** ***: да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини, и земни зверове според рода им. Тъй и стана … – продължи да си мъмре туземецът, след което се самопрекъсна: – То хубаво стана, ама ми отиде целият предиобед, да му се не знае… И видя *** ***, че това е добро. Аха, добро е, само че още гледат като изтървани, всичките до едно.

„??” – помислих си аз. Въпреки че спокойно можеше така, както си срича, да грабне меча и да ми отреже кратуната, бях толкова уморен и вече дотам ми беше все едно, че махнах шлема и седнах край езерото. Дробовете – а и вените на краката ми – на секундата започнаха да аплодират това решение.  

–              След това рече *** ***: да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици…такаа… и над всички гадини, що пълзят по земята. Я гледай ти. Идваш тъкмо навреме, дребосък – уведоми ме той.  

Както споменах, не съм завършил богословие, но така или иначе всеки знае, че ако попадне в такава ситуация, му предстои да се лиши поне от едно ребро. Затова вдигнах очи към него и му рекох:

–              Виж сега, не те знам кой и какъв си, но аз съм корабокрушенец, прекарах ужасна седмица и не искам да ме тормозиш, а само да си почина. Капиш?  

–              ТОЙ бил прекарал ужасна седмица!! – разсмя се черньото и сгъна свитъка с чегъртащ звук. – Ще ти кажа какво е ужасна седмица, драги: в понеделник – условно наречен „понеделник”, тъй като преди него нямаше неделя – с ей тия две ръце сътворих небето и земята, да им *** *** в берекета, да им *** ***, и ги разделих с тоя меч. Във вторник вече имах що-годе някакъв план на действие: усъвършенствувах моретата, доизкусурявах тревите и храсталаците според Ръководството, садих дървета. Общо взето, беше натоварен ден. Сряда, да го *** ***: слънцето, луните, звездите, всичко от нулата.

В този момент просто неволево в ушите ми зазвуча врещенето на навигацията: „Шефе, тук навсякъде има нови звезди! Само нови звезди, дето не са на нито една карта!”. Не е чудно, че се беше побъркала, горката. А като цяло, причините за катастрофата вече ми ставаха ясни донемайкъде.   

–              В четвъртък, вместо да си почина, тоя *** *** наръчник казва – прави рибите, гущерите, птиците, трябва да се населят водата, небесната, земната твърд, *** *** си ебало. И тия вместо да се плодят и множат, както пише по книгите, висят и гледат като молепсани. А за десерт – човекът. Мислех да спазя буквата на предписанията, ама размислих. Няма аз да създавам мъжа, да го *** ***. Каквото дошло, такова ще е – завърши той, очевидно имайки предвид мен.

–             Моята дума може да не значи нищо, ама не си давам кокалите!!! – воплирах се аз.   

–             То няма и нужда… така де, малко се пообърках – призна Петък. – Искам да кажа, досега я въртях и суках. Айде излизай ма! Ше ти се *** *** и къпането, и чудото!  

Това беше в областта на Ботичели. Ни повече, ни по-малко, само че в негатив. Любов от пръв поглед? Не, не точно, но с положителност сексапил до последната мигла. Тъмна вълниста коса. Кожа с матов загар, блестяща от водата. Очи с котешки разрез. Гърди, впечатляващи по обем. И, както установих, нежен музикален глас:

–              Здравей, казвам се Фрея.  

–              Ъъ, аз, аз съм Робин – смотолевих в отговор.

–              И бяха двамата голи, *** *** и жена му, и не се срамуваха – намекна Петък отстрани. –  Какво, не си измислям!!

►►►►►►◄◄◄◄◄◄

Бях започнал да свиквам без скафандър. Вече трети ден с Фрея бяхме голи и … не се срамувахме[4], а в промеждутъците се чудех на странните пътища на Времето. Не че е грях да бъдеш първи за една жена, не  че е лошо и почти дословно да повториш най-известното корабокрушение в историята или да прекараш години наред в Рая, чакайки спасителен екип, но в дадени отношения Времето наистина прекаляваше с тия Континуумни Спирали.    

–             Ей, ситен! Изобщо някога разгръщал ли си твойта книга? Тук пише, че растенията трябва да са подредени в лехи, добре наторени, и да са ЗЕЛЕНИ!! ****** му майката, май ще почваме всичко отначало!

Фрея ме изгледа с усмивка над ветрилото си от листа. „Да почнем отначало” за нея имаше съвсем друг смисъл.     

–              Петък, дай ми един час, окей?

–              Имаш половин час и нито секунда повече – с шефски тон рече демиургът, втренчен в циферблата на стария ми TAG. – И не се казвам Петък!! 

Мой ред беше да се усмихна. Понякога – само понякога – да започнеш всичко от нулата не е лоша идея…         

---

[1] И така двайсетина пъти.  

[2] Универсален Стоков Еквивалент. Знам, че е тъпо име за парична единица, обаче в един момент от историята – когато сме започнали да търгуваме с кентаврианците и ни е бил нужен действително универсален еквивалент, се е наложило.  

[3] Глупаво е да препускаш в район, който ти е абсолютно непознат.

[4] Даже неколкократно.

Име:

Коментар: