Стълбовете на Сътворението

Широко е разпространена заблудата, че при липса на по-смислени занимания Дяволът извършва неморални и противозаконни действия с преките си наследници. Това не отговаря на истината. Когато си няма работа, Лукавият не прави нищо на децата си – той просто събира младеж и девойка, изчаква средно четири месеца и осемнадесет дни и влага в устата на момичето думите: „Скъпи, мисля че е крайно време да те запозная с нашите.”

–          Какво ще кажеш да те представя на родителите ми?

Това е Нона. Прекрасна е. Толкова е красива, че привлекателността й би могла да се изрази чисто математически и пак ще бъде впечатляваща. Ръст 178 сантиметра. Мерки 89-60-91. Коефициент на интелигентност с три пункта под ръста, което я прави малко досадна. А за да се комплексирам напълно, тя притежава и нетно състояние от 63 милиона лири. Притежава и най-великолепния набор от меднозлатисти кичури в историята на червенокосието, както и петдесет и четири неповторими лунички. Знам точно колко са, защото никога няма да ми омръзне да гледам лицето й, докато спи. Никога няма и да спра да се питам какво намира в мен, обаче това е друга тема.

Работата е там, че аз не се откроявам с нищо. Обичам да казвам за себе си, че съм всепризнат експерт по неандерталска филология, а тя се залива от смях. Кой знае, може би си пада по чувството ми за хумор? Така като се замисля, всичко останало при мен е един голям недостатък.   

Мърморенето и противенето е излишно, щом Нона си навие нещо на пръста. Въобще не я интересува, че съм асоциален и, искрено казано, не зная как да се държа в отбрано общество… в каквото и да е общество, на практика. Ако не беше скуошът, нямаше да познавам никого, включително нея.  

–          Оо…ъъ… еми добре.

–          Чудесно, в събота им отиваме на гости. Нали не си зает в събота?

–          Не, този месец Тоби е през почивните дни.

–          Супер.

* * * * * * * *

Събота сутрин е идеалното време да се излежавам в релефния си креват, чийто матрак е за смяна от много отдавна. Вместо това съм полуизлегнат на предната седалка на черно бентли, шофирано внимателно – и доста посредствено – от Нона. Мразя друг да кара, но това е най-малкият ми проблем, отчитайки къде сме се запътили.  

Поне шосето е адски приятно: ненатоварен път в провинцията, от двете страни на който се редят цъфнали дървета. Понякога изпадали листчета от цветовете им се лепят на предното стъкло, вдигнати от мощните струи въздух под колата. Разсейвам се, като ги броя, мислейки че напомнят за луничките на моята шофьорка.

–          Вкиснат ли си? Няма да те изядат, спокойно.

–          Де тоя късмет – промърморвам си аз, а тя се разсмива. Брей да му се не види, това беше тъпа шегичка. Възможно ли е дори тя да й харесва, или просто иска да ме успокои??

Спазваме ограниченията за скоростта, но въпреки това черната фурия яде осовата линия, сякаш е наркоман. А всеки метър ме приближава към агонията да водя разговор със световно известен учен, какъвто е бащата на Нона, и резервирана домакиня, каквато си представям майка й. Е, наистина супер. Но прекалено много я харесвам, за да се огъна пред надвисващата катастрофа.  

Разклонът е толкова скрит между дърветата, че спокойно може да бъде пропуснат. Малка долчинка, и следва частен път с бариера, която Нона отваря с дистанционно. Алеята е нещо, рядко срещано и във филмите: жив плет, подстриган до половината височина на колата, на равни разстояния от двете страни на който има белезникави мраморни статуи. Не разбирам от изкуство, но изпитвам подозрение, че са някакви греховно ценни парчета камък. И едновременно с това се сещам за подаръка, който нося: по инициатива на Нона това е фигурка на Хермес, леко вдигнал единия си крак с крилат сандал и стиснал жезъла със змиите, как се казваше… керикейон… тоест, кадуцей. Боже Господи, чувствам се по-тъп и скован отвсякога, а вече спираме пред вратата.    

Още с натискането на спирачките Нона издънва и клаксона, но това е напразен труд: отнякъде се стрелва малко куче, приличащо на джак ръсел териер, и буквално се захласва от лай. Драска по шофьорската врата с такава енергия, че боята на горкото бентли сигурно трябва да бъде професионално възстановена. 

–       Джеси! Джесика! Шошето ми то!! Бебенце мило… – размазва се Нона. В секундата, в която отваря вратата, дребосъкът влита като изстрелян от прашка и се качва на скута й с вой и скимтене. Не му обръщам повече внимание, тъй като от къщата, обвита в бръшлян, междувременно са излезли домакините.

Някъде дълбоко в мен се пробужда спомен какво трябва да правя в такива ситуации, и аз с целия си акъл заобикалям колата, за да отворя вратата на Нона. Само дето шантавият домашен любимец е на мнение, че застрашавам живота й, и от кавалерството ми произтича едно голямо фиаско.  

–          Здравейте, добре дошли – невъзмутимо казва баща й, докато се опитвам да разкача Джесика от панталона си. – Не се притеснявайте,  много време не е виждала дъщеря ми и сега е леко… не на себе си. Впрочем, това е съпругата ми Бриджит.

–          Здравейте, госпожо, здравейте, доктор Рукър – казвам аз, спазматично клатейки крак, на който по дентален път е прикрепено кутре с безумен поглед. – Радвам се да се запозная с вас… и с Джесика също. Аз съм Фин.  

–          Да не забравиш ето това – подава ми кутията с Хермес моята рижокоса богиня. – Хайде, бебето, остави Фин на мира. Ще трябва да свикнете един с друг, нали така?

Кученцето се смилява над мен и започва да търчи около колата, сякаш е китайска играчка на пружина, а ние влизаме вътре почти в нормално разположение на духа. Честно да си кажа, радвам се, че нападението на Джеси малко разчупи атмосферата. Иначе досега да се бях изложил поне два пъти.

Къщата е стилна, скромна и маниакално подредена. Отвсякъде лъха на пари, ала ненатрапчиво – което говори за големи количества от тях. Трапезарията пък е толкова светла и бяла, че спокойно би могла да бъде объркана с лаборатория. Виж, храната изглежда съвсем по домашному, да не споменаваме, че ухае инквизиторски вкусно.  

–          Сядайте, деца. Една късна закуска на никого не е навредила, и Нона, откази не се приемат. Диетите си остави в Лондон.  

–          Добре, мамо – в синьозелените очи на Нона блясват пламъчета, тотално несъвместими с кроткото й излъчване. – И все пак, само едно яйце за мен.  

Знам какъв е вкусът на яйца от свободни кокошки. Израснал съм във ферма, където всичко беше абсолютно истинско, но през последните десет или петнадесет години от живота си ям храни, способни да убият някой с по-крехък организъм. И заслугата за това в голяма степен е на генетици като доктор Рукър, седящ срещу мен с пълна чиния наденички пред себе си. Готов съм да се хвана на бас, че месото е от черно прасе, „екологично” и струва теглото си в злато. Напълно заслужава всяка цена, която му поискат, установявам след мъничко.      

–          Хапнете си и салата, лично съм я отгледала – усмихва се Бриджит Рукър. Това, плюс още една неясна молба да й бъде подадена солницата, остават единствените й думи през цялата сутрин. За сметка на което докторът не млъква:  

–          Много се радвам, че решихте да дойдете, и още повече съм радостен за Нона. Знаете ли, Фин, тя винаги си е имала проблеми със стеснителността – своята и на мъжете. Вие сте единственият неин приятел, за когото някога е ставало дума, и въпреки това не знаем как сте се запознали. Не ни каза и почти нищо за вас. С какво по-конкретно се занимавате?   

Е, беше неизбежно. Може би е очаквал да му кажа, че съм брокер или племенник на ерцхерцога на Вилдщайн, но аз винаги съм бил искрен:

–          Преподавам скуош, обаче се възприемам като писател. Придава някаква значимост на… недотам интересното ми битие.  

–          Защо пък? – спечелва ме с повдигане на вежди докторът. – Всяко битие е точно толкова интересно, колкото го направиш. Всяка книга – също. А и недейте да скромничите: вече ми бе споделено, че сте световен авторитет по „класически, агонизиращи, мъртви и изкопаеми езици” – той едва не се разхилва при цитата.

–          Запознахме се именно в залата за скуош, татко – Нона, приключила с яденето, се намесва в моя защита. – На Фин му направило впечатление, че идвам и си отивам сама, и просто ме покани на среща.   

Добре, че премълчава как заеквах като болен от синдром на Даун, казвам си. Както и да е, срещата имаше повторение – на което изобщо не се надявах, повторението пък имаше продължение, и ето ни тук, четири  и половина месеца по-късно. Как само се нареждат нещата в този мой недотам интересен живот…

–          Е, има още джентълмени на този свят, за щастие – доктор Рукър очевидно се наслаждава на закуската си. Колкото до мен, знанията ми за етикета диктуват, че сега му е времето да поднеса скромното си подаръче, и именно това правя, под насърчителните погледи на Бриджит и Нона.

–          Чудесна е. Много благодарим – казва докторът и смятам, че наистина го мисли, защото не изпуска статуйката от ръцете си. Кожата им е странно напукана, вероятно заради някакви експерименти. Всеки случай доста контрастира с общия му вид на хищник в разцвета на силите си. А хищникът, макар и сит в момента, не закъснява да се прояви:

–          Сега, ако моите момичета ни извинят, смятам да си поприказваме насаме с Фин. Нонс, ако можеш, укроти Джесика, иначе ще обикаля колата до Второто пришествие.    

Нона смутолевя нещо и най-предателски ме оставя в лапите на врага, а аз навеждам рамене и тръгвам към ешафода… тоест, кабинета. Сценарият оттук насетне ми е ясен като бял ден: „Подаръкът е страхотен, ти също си свестен момчурляк, но моята дъщеря не бива да си губи времето с неуспял писател и даскал по футсал, извинявай, скуош беше, нали? За нейно и твое добро е връзката ви да приключи в седемдневен срок, например, без да я разстройваш особено.” 

Идея си нямам колко греша.

* * * * * * * * * * * * * *

–    Пура?

–    Не, благодаря. Не пуша.

–    Това е добре. Мога да говоря на „ти”, надявам се?

–   Естествено – казвам аз. Имайки предвид какви ще ми ги реди след малко, бих се чувствал още по-кофти, ако запазим официалния тон. Докторът налива две чаши с непознат за мен алкохол – без да пита дали пия, и сяда в анатомично кресло, което някак не се връзва с цялостната старинна атмосфера. За моя милост има  диван, удобен поне колкото седалка на бентли.

Още с влизането разбирам защо Нона искаше да подарим на баща й фигурка на Хермес. Наоколо има поне петдесет от тях, от най-различен материал, във всякакви пози, размери и конфигурации. На моята веднага бива отредено почетно място – току пред една диаграма на ДНК-спиралата, върху малко шкафче, на което няма други пластики. Не зная защо, но подозирам, че когато си тръгна, моментално ще бъде завряна в шкафа без право на обжалване. А уж му допадна.

–           Какво знаеш за генетиката, Фин?

–           Не ми е представлявала особен интерес. Чел съм за Грегор Мендел в училище и за Крейг Вентър от списанията – отговарям. Преди да ме шкартира, решил и да ме изпитва, ама че човек.  

–           Мда, Крейг. Ужасно самонадеяно копеленце беше, но го пипна алцхаймера – докторът вдига чашата си и побутва свободната към мен: – Наздраве, за граха и дрозофилите!    

Пия алкохол толкова, колкото пуша, но отвръщам на тоста. Бездруго няма аз да карам на връщане.    

–           Може да сметнеш, че се перча, но познавах всички големи имена в науката – от тези, които си отидоха, като Франсис, Морис, Джони и Крейг, до тия, които са вече по-стари и от мен, например Найджъл или Джим Кент. Участвах в първия проект за разчитането на човешкия геном – не на Вентър, а общественият. При това от германска страна, защото всъщност фамилията ми е Рюгер. Син съм на Ян-Хенрик Рюгер, но това име едва ли ти говори нещо.   

Премълчавам дребната подробност, че и другите имена са ми неизвестни, и само кимвам. Щом почваме ab ovo, мъчението сигурно ще се проточи.  

–           Ян-Хенрик Рюгер, когото имам правото, но не и желанието да наричам свой баща, е бил един от най-изтъкнатите евгеници на Третия Райх – понастоящем забравен във всички учебници и документи, тъй като германците изпитват обяснимо неудобство от своите луди гении, от Хитлер та до Рюгер. Впрочем, повечето велики немци са австрийци – изсмива се докторът с нещо, което трябва да е чувство за немски хумор. Или австрийска горчивина, не знам. Мъгляво започвам да се питам на колко години всъщност е събеседникът ми. – Както и да е, почти не помня баща си. Но си спомням книгите на Ойген Фишер, Ленц и фон Фершвер, оставени в библиотеката, защото ги четях непрекъснато. На седем-осемгодишна възраст поглъщах всичко, което имаше букви, и се налагаше да ми крият четивото, за да обядвам. Сега, както виждаш, съм поумнял и оценявам удоволствието от хубавата храна. Мда. Впоследствие стигнах и до Галтън, и мога с чиста съвест да твърдя, че е бил прав за така наречената „реверсия към посредствеността”. В момента на планетата има повече от осем милиарда души, деветдесет и девет процента от които са просто гладкомозъчни консуматори. Ако едно време Германия беше победила – в очите му припламва фанатична нордическа искрица – този въпрос щеше да стои малко по-инак. Запознат ли си с мита за Пигмалион?    

Отначало гледам неразбиращо, поради резкия скок в темата, но сега е моментът да му покажа с кого говори:

–           Да, във варианта на Овидий, въпреки че съм гледал и пиесата от Джилберти.    

–          Е, значи можеш да разбереш защо в ранна юношеска възраст, и след изчитането на де що имаше учебник по генетика в Германия, бях обсебен от мисълта да създам жена по свой вкус, образ и подобие – сега вече аз се засмивам преди него, шегата си я бива. – Бяха години, когато смятахме, че всичко е възможно. Колко наивни сме били! Оказа се, че поне що се касае до генетиката, наистина всичко е възможно. И тъкмо за това се налага да говорим с теб, Фин.   

Както се подхилвам, усмивката изстива на лицето ми. Имам леденото усещане, че това, което предстои да чуя, никак няма да ми хареса. Малко прилича на ситуацията, в която са ти ударили един десен прав по муцуната и боязливо опипваш зъбите си с език, за да установиш дали има счупени. Само дето ударът не е нанесен все още, а ако мога да вярвам на интуицията си, няма да ми се размине единствено със зъбите.

–          Дори и тогава, в началото на кариерата си, подлагах всичко на съмнение. Бях лансирал хипотезата, че централната догма на генетиката – „ДНК-РНК-протеин”, неминуемо има и други изключения освен ретровирусите, и по-късно наистина се оказа така. Да не говорим пък за очевадното безсмислие, при което изтъкнати учени и даже Нобелови лауреати – Бог да им прости – поддържаха, че след като 98% от ДНК не кодира протеини, то тя е „баласт”, „калпава” и „боклук”. Успяваш ли да следиш мисълта ми?  

–          Да, макар и трудно. Не зная какво е ретровирус.

–          Веднага ще ти дам пример – СПИН, за който несъмнено си чувал, е ретровирус. При него основната роля играе не ДНК, а рибонуклеиновата киселина: по един възхитителен, бих казал перверзен начин тя обръща хода на няколко милиарда години развитие и прави от кокошката яйце. Това, разбира се, е опростенчески казано. Посредством един ензим вирусната РНК се маскира като ДНК, влиза в състава на генома и тихичко, кротко чака удобния миг да разплаче фамилията на горкия човечец – съвсем буквално.  

Дали няма да ми изтърси, че Нона е болна от СПИН, казвам си аз и усещам как челюстта ми изтръпва. Винаги, когато съм напрегнат, става така.    

–          Нямаше как да не се ядосвам на тези глупости – продължава докторът, – тъй като простата житейска логика сочи, че на клетъчно ниво всичко е енергия. Някои тапири, имащи наглостта да се зоват учени и мои преподаватели, искаха да ме убедят, че безумни количества от нея се разхищава, само за да може почти в сто процента неизползваемата ДНК да продължи да се дели, с всичките си присъщи интрони, повторения на секвенции, подвижни елементи и псевдогени, които формирали нещо като „генетичен Recycle Bin”. Когато за пръв път чух този термин, ми просветна един детски спомен: моят учител по биология, изключителен педагог, казваше следното: „Искаш ли да разрешиш проблем в биологията, гледай назад”. За да гледам обаче, ми трябваше инструментариум… ето защо за малко се престорих на догматик, налегнах си парцалите и взех участие в тъй нареченото „разчитане на генома”. Пълен абсурд! Като си помисля само, че искаха да картират гените и да шкартират останалото, ми става лошо.

На мен пък ми прилошава от водопада думи, който се излива в ушите ми, и от неясната възможност всички те да водят към разкритие за ужасно заболяване в семейството. По дяволите, Нона далеч не говори толкова много… но ако болестта е логорея, съм готов да го понеса.  

–          И какво стана: гледайки назад, и без да съм започнал да прилагам ноу-хауто, което бях усвоил, навсякъде откривах интересни зависимости. Ако вземем за критерий броя на гените, хората не би трябвало да са много по-различни от нематодния червей или дори тревата. А ако имаме предвид качеството им, то ние не сме нищо повече от шимпанзета. Не се връзва, нали?   

–          Ъъ, ами не – отвръщам аз. Не мога да се отърся от мисълта за здравето на моята червенокоска, а той ме занимава с някакви си треви и маймуняци.  

–          Като връх на всичко, без да сме разрешили и една стотна от въпросите, свързани с ДНК, веднага след приключването на проекта през 2003 колегите ми искаха да се хвърлят в дълбините на протеома и транскриптома. Това ми се струваше малко като да виждаш вълната, но да не забелязваш океана след нея.  

„Протеом” и „транскриптом” ми звучат познато, но решавам да не питам за разяснения. Може да откараме и до другия вторник, ако го прекъсна с въпрос.   

–          Малко по малко различни приложения на „некодиращата” ДНК взеха да никнат като гъби, а аз си мълчах, работех по моите хипотези и четях всичко, което излизаше в научните списания по темата. И какво – въпреки че откриваха стотици връзки между видовете РНК и отпадъчната ДНК, както и десетки роли на самата нея: резерв за формиране на гени, регулатор на ензимни комплекси и при генната експресия, според някои и „несъмнено доказателство за еволюцията, резултат от акумулиране на мутации”, в крайна сметка…  

Той бил мълчал?! Боже мили! Е, някъде около средата на изложението му окончателно преставам да слушам, удавен в понятия, които биха затруднили и негов колега. Успявам да разбера, че въпреки самоотвержените усилия на всички генетици по земното кълбо, над 80% от ДНК си оставала тъмна материя. Да, той използва именно тези думи, и това ме връща към монолога, който трябваше да е разговор.

–          По него време свикнах да си представям ДНК-веригите като дълги и мрачни коридори, в които светят само една-две на няколко хиляди лампи. Какво ли би станало, ако обърнехме нещата? И как по-точно  можех да го направя?? Това ме занимаваше цели тридесет и две години, а по-голямата част от този период отиде за набиране на средства. По мои разчети щяха да са ми необходими между 750 000 000 и 1 200 000 000  долара – сума, далеч надхвърляща възможностите на частен спонсор и на половината държавни институции, до които имах достъп. За мое щастие, винаги остават военните. Щатските военни, да уточня.    

Следващите двайсет минути са посветени на историята как успял да ги придума с ясния аргумент, че това, което лежи в монотонните повторения, известни като Alu-секвенции, е истинска златна мина за създаване на войници-мутанти.

–          Интересно е – продължава той – че тогава се появи и първият насърчителен успех, доказващ моите теории. А глупавото беше, че не го постигнах аз.   

Вследствие на това шапкарите пренасочили голяма част от финансирането към конкурента. Но понеже във всяко зло има и добро, точно това дало на доктор Рукър необходимия тласък:

–          Бях много ядосан. Много. И така, четейки един текст от „Омировите химни” – само за да се успокоя, ме връхлетя просветлението. Беше толкова изящно, толкова съвършено, че не можеше да е другояче. Да, аз гледах в миналото, без да виждам. И най-сетне видях океана от мястото на брега, където бях застанал. Нещо такова трябва да е изпитал моя съгражданин Гротефенд при разчитането на царските имена в клинописа. Вкратце, имах отправна точка за цяла поредица от опити.    

–          И я намери у Омир??

–          Намерих я, най-вече защото я търсех. Когато човек мисли върху един проблем, решението може да му се яви и насън, както в случая с Периодичната таблица на елементите. Но ние, съвременните хора, имаме лошата склонност да подценяваме знанията на древните. Само защото не са имали университети, а храмове, и не са били образовани от професори, а от жреци, не означава, че са били диваци. Повярвай ми, те са били наясно поне колкото нас кои са стълбовете на Сътворението.    

Уловил въпросителния ми поглед, Рукър става от креслото и внимателно, почти с любов завърта статуетката на Хермес така, че жезълът със змиите да се разположи под нуклеотидните вериги на ДНК в диаграмата. Сходството на формите, граничещо с еднаквост, просто се набива на очи.   

–          Хермес е бог не само на търговците и литераторите като теб, Фин. Задай си въпроса за скритото познание, така нареченият херметизъм, както и за това, че именно той е посредник между боговете и хората, и всичко ще си дойде на мястото. Така дойде и за мен: вече знаех, че малкото, което ни отличава от маймуните и се крие в секвенциите на „боклучавата” ДНК, е част на многото, което ни отдалечава от Създателя. В една друга книга е казано, че сме направени по негов образ, но в генетичен план това важи за всичко. Код в кода, в кода, в кода и така до безкрайност за онзи, който гледа вълната, без да види цялото великолепие на океана. Нали ти казвам, беше чисто озарение. Който или каквото там ни е сътворило, е оставило достатъчно белези за мощта си у всеки един от нас… само трябва да ги идентифицираме. И тъй като вярвах на учителя си, а не на цялата пасмина от алма матерни тъпоглавци, заключих, че един простичък ретровирус ще е най-добрата рецепта за проблема.    

Вече знам какво ще ми каже. Твърде вероятно е да съм знаел през цялото време, понеже някои неща у Нона ме озадачаваха, но го оставям да довърши.   

–          Alu-повторенията са много интересно нещо: на практика те са подвижни генетични елементи, което означава, че при целенасочено разполагане на определени места биха могли да влияят върху генната експресия, да забавят или ускоряват определени процеси, свързани с белтъчния синтез – и не само, и дори да активират гени, които смятаме за отдавна „консервирани”. Представи си един текст, в който съюзите и другите второстепенни части на речта са около 11%, и нито една от тях не е на мястото си. Текстът е общо взето разбираем, чете се, но в повечето абзаци смисълът му е изкривен, а понякога напълно липсва. Това беше ситуацията при първоначалното картиране на генома, за което моите  колеги толкова се биеха в гърдите. От четенето до писането, редактирането… и преводите, обаче, имаше една не много голяма крачка и аз вече се чувствах готов за нея, докато те се заглавикваха с протеоми и други фантоми. Трябваше ми вирус. Доста особен, модифициран HML2-ретровирус, въпреки че е твърде сложно да обясня защо. Да създадеш биологичен вирус не е много по-трудно, отколкото да напишеш компютърен такъв – но първо трябва да разполагаш с цялата необходима информация, а задачата се усложняваше от факта, че принципно всички вируси, и аминокиселинни, и софтуерни, са насочени към съсипването на една програма, а моят трябваше да я възстанови. Без да съм наясно каква е тази програма и докъде може да се разгърне.

Докторът спира да поеме въздух и отпива малко от чашата си. Ако играехме във филм, щях да кажа, че нагнетява напрежението.  

–          Не бива да си кривя душата: военните много ми помогнаха, резултатите така или иначе щяха да бъдат за тях. Необходимо беше да се обработи ужасяващ обем от данни, и за целта имах на разположение някои от най-добрите криптографи и хакери в света, както и мощни компютри. Разбира се, всички замесени мрънкаха, че нищо няма да стане, или че най-много ще получа горили, родени от жена, но аз си знаех, че съм прав. Нужни ми бяха четирима донори  и девет опита, за да се стигне до Нона.  

–          Затова ли е кръстена така?

–          Не, нарекох я на римската богиня, закриляща бременността и раждането. Стори ми се заредено с подходяща символика… а и името ми харесва.

Кимам, опитвайки се да изглеждам замислено. Не ми се получава кой знае колко.

–          И значи, все пак тя не е твоя дъщеря?

–          В биологичен смисъл – не. Тя няма мой генетичен материал, нито такъв от Бриджит. Но аз бдях над нея още от времето, когато беше две клетки; грижех се вирусът да е активен точно когато трябва и нито секунда, нито микрон повече; наблюдавах как расте, възпитах я и я обожавам… така че, да, Нона е моя дъщеря. Моят шедьовър, при всички случаи.  

Сега вече и двамата мълчим. Какво бих могъл да отговоря на такава прокламация? Челюстта ми е толкова стегната, че на нея могат да се точат ножове.  

–          Защо ми каза всичко това?     

Докторът ме гледа с разширени зеници около две-три секунди, а после прави мимичния еквивалент на „пляскам се по челото от възмущение”:    

–          Защото тя те обича, например. Защото от теб зависи да станеш неин съпруг. И най-вече защото според мен имаш пълното право да знаеш, че един ден децата ви ще бъдат началото на нова човешка раса. Да, тя принадлежи на биологичния вид Homo Sapiens, но не е съвсем… човешко същество като мен и теб. Ако използваме метафората отпреди малко, ДНК-то й сияе като коледни гирлянди, и само тук-таме някоя лампичка е изключена от съображения за сигурност. Alu-елементите, които заради хилядолетни мутации причиняват благини от сорта на рак, хемофилия, диабет или Алцхаймер, при нея са блокирани с троен ключ. Работят обаче всички други, които съм счел за нужно да работят. Може би си забелязал, че тя е непропорционално силна за теглото си … и всъщност няма защо да пази никакви диети. Убеден съм, че е по-издръжлива от теб в залата за скуош – нещо повече, твърдя, че може да изкачи Еверест без кислородна маска или да се гмурне на невероятна дълбочина, стига да поиска. Военните бяха във възторг от показателите й. Генът, отговорен за тях, не е активен при другите хора горе-долу от времето, когато са си помагали с ръце, за да вървят. Само мъничък пример, но от това как преработва кислорода зависи дълголетието на един човек – потрива ръце докторът. – Тя е гъвкава като антилопа, силна като пантера и умна като дявол. За по-„езотеричните” й дарби не бих искал да говоря на този етап, сам ще разбереш.       

–          Да, но въпреки това не може да шофира – отбелязвам аз. Двамата се разхилваме, почти едновременно и абсолютно неудържимо. Когато пристъпът на нервен смях ни отпуска, надигам гръб от дивана и подхващам: 

–          Добре. Супер. Разбирам всичко, без научната терминология и някои части на мотивацията ти. Едно не мога да разбера: мъчил си се четиридесет години да създадеш твоята Галатея. Учил си, потрошил си един милиард долара, вложил си безкрайно много работа, и ето – Нона е тук, пред нас… а ти си женен за госпожа Рукър. Не схващам. Няма да кажа нищо лошо за нея, но Пигмалион…

Докторът ме прекъсва с въздишка. След това отново пийва от чашата си и прави гримаса, равностойна на „вдигам рамене поради липса на изразни средства”.  

–          Ти си човек на изкуството, Фин, и знаеш колко трудно се създава шедьовър. А Бриджит беше непрекъснато до мен, за да ми подава четките.  

Отново замълчавам, от вроденото си чувство за такт може би. Навън ясно се чува пискливият лай на Джесика и тих двуглас смях. Гледайки лицето на домакина в този момент, не мога да помисля друго, освен че доктор Рукър знае по-добре от всички мъдреци кои, мътните да ги вземат, са най-важните стълбове на Сътворението.

Име:

Коментар: