Дъждът, или за самотата

Момичето изтри нервно очи, въпреки че в тях отдавна нямаше сълзи. Шестте години пленничество ги бяха изсушили без остатък. Тя се дръпна от наточения бронзов перваз на високия прозорец – остър като нож, за да не се повдига на него и да гледа навън, и седна до стената. Само ако можеше да плаче…

Беше късна пролет. С времето се бе научила да разпознава безпогрешно течението на сезоните, и дори неизменния ход на месеците. Покривът на кулата, облицована с медни листове, вече осезаемо се нагряваше през деня, а от градините долиташе все по-силен аромат на цветя. Нощем около прозореца пищяха кукумявки, а по това как се чуваше звукът и откъде идваше, девойката правеше заключението, че на тавана на затвора й са се излюпили малки и родителите им ги хранят. Имаше много време за такива  наблюдения.

Не беше виждала никого – и никой не я беше виждал – от шест години и шест месеца. Нито царската кръв, нито фактът, че всъщност бе първата от цял куп принцеси, които щяха да останат в легендите като затворнички, можеха да я утешат. Не би могла да го стори и външността й, защото в килията нямаше огледала. Само боговете знаеха колко зашеметяващо красива е Даная, седемнадесетгодишната наследница на трона в Аргос.

„Царства, престоли, глупости!” – каза си тя. Намираше се тук по волята на баща си, а майка й даже не направи опит да я спаси. Толкова за родителската обич в управляващите фамилии. Дребните грабливи квартиранти над нея, открили подслон между скърцащите греди, бяха в пъти по-грижовни към поколението си.   

Детството й съвсем не вещаеше такъв живот, и тя се замисли върху промяната у Акризий, настъпила след едно пътуване до Епир. Той вече не я вземаше на колене, не милваше пищната й, тъмна коса, както винаги бе правил, и дори избягваше да я гледа. Докато един ден – малко след като бе навършила десет години, без предупреждение, без какъвто и да било повод, я въдвори в северната кула на палата. Отначало тя смяташе, че е за нейна безопасност: та нали старата й дойка, Агате, й носеше храна и я развличаше,  колкото може да се постигне това отвъд преградата на две дъбови врати. Но времето си минаваше, Агате разреди идванията и тонът й ставаше все по-фалшив, колчем се опиташе да каже нещо весело.

–          Кажи ми, дойке – попита Даная веднъж, – защо съм тук и кога ще изляза?  

Зад непроницаемите дъски жената изхлипа, едва-едва, сякаш се боеше да не я чуят стражите.  

–          Детенцето ми – прошепна тя, – питай оракула в Додона дали ще излезеш, защото той е казал на царя: „Когато съзрее, затворете я в тъмница, да не докосва земята и да не вижда слънцето!”. Друго не зная. Друго не зная – задави се Агате в ридания.

Може би все пак копиеносците бяха чули, защото от следващия ден храната започна да носи жена, която не обелваше и дума. За шестте последвали години и Даная се научи на същото. Ако трябваше да се мие, просто отваряше квадратната дупка в основата на вратата и буташе навън хидрията, за да я напълнят. Щом имаше нужда от дреха, късаше парче от старата и го хвърляше през същата дупка. Чистеше си сама: явно бе заповядано никой да не влиза при нея, за нищо на света.

Мъката не е трайно чувство – тя я напусна още в края на първата година. Замести я гневът, но изтля също толкова бързо. Останаха само горчилката, самотата, и някъде дълбоко в бездната на черните Данаини ириси – жаждата за отмъщение. Щеше да дойде и нейния миг. Ако и да беше напълно изоставена от хората, можеше поне да се надява на онези загадъчни и могъщи създания, чийто дом бе Олимп.     

Дълго бе мислила върху повелята на оракула. Както казахме, имаше време за това. Преди няколко месеца най-сетне израсна толкова, че да хване основата на решетестия прозорец на кулата – и веднага махна пръстите си, срязани почти до костта. Същият извратен ум, който беше поставил бойницата така, че през нея никога да не се вижда дневното светило, беше се застраховал и с перваз – меч. Оттогава много пъти си бе мислила да свърши тази агония, като прокара китки върху бронзовия ръб, но знаеше, че не бива да доставя на татко си подобно удоволствие.   

Да, беше късна пролет, и всичко извън кулата – само на три крачки, но крачки в камък – буквално се задъхваше от живот. Пролетта бе взела своето и в самата кула: Даная си представи ситните, неугледни пухчета над главата си, които бързо растяха и в края на лятото щяха вече да са страшилище за мишките, щъкащи из двореца; представи си котките, устройващи засади на плъхове в житницата, и кучетата, които пък дебнеха тях; после мисълта й отлетя към ливадите около града, където вече растяха малките жребчета – гордостта и славата на Аргос, и към най-далечните селца, подвластни на баща й, чиито жители сигурно въобще не знаеха какво е причинил той на дъщеря си.   

Нямаше право да унива. Щеше да издържи още шест зими в кулата, или още колкото бъдеше необходимо, но трябваше да му отмъсти за това, че я е погребал жива. И вече се досещаше как.

Тя се изправи рязко, сякаш искаше да провери колко е гъвкава, и отново доближи прозореца. Вдигна се на пръсти, гледайки мрачно, а после в изблик на внезапна решителност заметна цялата великолепна и тъмна маса на косите си пред лицето, стисна ги с две ръце и ги затърка оꞌ ръба. Малко по-късно в прегръдките й падна цял сноп кичури, дълги около три лакътя. Не беше подрязвала косата си повече от седем години, затова, когато мръдна глава, я усети направо въздушно лека. Раздвижи стъпала, за да прогони „мравките” от кръвта си, и измърмори: 

–          Нямам какво да ви дам, освен това.

Гласът й прозвуча дрезгав и гърлен, като чужд. Беше си изненада, че не е загубила способността да говори.

Даная седна отново, свила крака настрани, и търпеливо започна да подрежда косите си в стегнати, еднакво дълги влакна. Беше проявила завидно търпение и в друга област: месеци наред, може би година, бе цедила и най-малката утайка от всеки съд, пълен с недотам чистата аргоска вода, който й носеха – голямата хидрия, ниската кана за миене и дори чашата си, а веднъж – о, чудо! – успя да прибере цяла бучка пръст, залепнала на дъното на бронзовото легенче. Наградата за всички тези усилия бе скромна шепичка сивкава кал, скромна, но напълно достатъчна за целта й.

Девойката извади кърпата, в която криеше събраното, и я изсипа под прозореца. След това избра два особено плътни кичура от доскорошното си неповторимо украшение, опъна ги, за да паднат малките косъмчета, и ги намота около дланите си. Въпреки натиска, на който щеше да ги подложи, в момента не би могла да мисли за по-добра защита.    

–          Ето, докосвам земята – каза тя и стъпи върху тънкия слой кал. Хвана здраво перваза и се надигна на мускули, оставяйки цялата тежест на тялото й да падне върху ръцете… и по-точно, върху косата, която ги обвиваше.

За пръв път от години можеше да гледа двореца, градините и близкия хълм, ала сега те не я интересуваха. Панически вдигна очи, тъй като ръцете й отмаляваха, и подири в небето онова, което й бе забранено да вижда – онова, което щеше да я спаси. Зениците й се свиха, опарени от светлината, но за част от секундата тя го видя.

–          Ето, зърнах слънцето – потвърди на себе си и мигом се строполи долу. Ръцете й вероятно кървяха, усещаше го като гъдел върху меката повърхност на косата, но беше доволна. Даде му да разбере на тоя оракул. Сега беше ред на баща й.

От същия тайник в стената, където бе пазила кърпичката с пръстта, тя извади кокоши ядец и го отърка в дланите си, за да се напои с кръв. После го счупи, вдигна двете части над главата си и занарежда:

–          Когато тази кръв се върне в тялото ми; когато тази коса се върне на темето ми; когато тази кост зарасне, тогава ще простя на Акризий, син на Абант, син на Линкей, син на Египт, син на Бел, син на Посейдон, за злото, което съм принудена да търпя. О, всемогъщи жители на небето, вижте ме! Шест години и половина, една трета от живота си, съм затворена тук! Достатъчно мълчах, достатъчно страдах!

Гласът й отекна в стените и иззвънтя по медната облицовка на кулата, но Даная не се боеше. Нека я чуят, нека кажат на баща й, че тя е още там и омразата й не е укротена, а се е засилила във времето. Той, а не тя трябваше да се страхува!   

–          Посейдоне, първи от моите предци, ти, Зевсе Гръмотворецо, и ти, свещени Хадес, не отвръщайте очи от мен! Дайте ми знак, че клетвата ми е стигнала до вас! – момичето хвърли сцепения ядец върху косите, които бе наредила на пода, и се ослуша. Дълго, много по-дълго, отколкото можеше да изтрае, не се чу нищо, а после няколко мълнии, една след друга, буквално разтресоха кулата.

Гръм от ясно небе, помисли си Даная. Горе определено ги бива в знаците.

Ако обаче жертваше още малко от кръвта си (и последната чувствителност на пръстите си), тя щеше да установи, че небето съвсем не е толкова чисто. От север бяха долетели бухлати черни облаци, а мълниите в тях така напираха към земята, че въздухът пукаше ядно. В уединението на кулата, сляпа за небесния гняв, правнучката на Посейдон редеше молитвата си:

–           Властелини на трите простора, аз съм слаба девойка и единственото, което имам, е благородната си кръв и косата, черна като съдбата ми. Дайте ми син, който да отмъсти за мен, и ще му изплета повой от коси, толкова хубав, че и Атина да се възхити! Дарете ме с дете, което да убие баща ми!! Накажете Акризий!!!

Изтощена до краен предел, Даная се отпусна на пода и захълца без сълзи. Скрила лице в шепите си, тя не виждаше облачето, което се промъкна като фина мъглица през решетките на ужасния прозорец, но усети как по шията й се стичат топли капки дъжд.  

Небето плачеше вместо нея. А колкото и да е странно, молбата й вече беше изпълнена, при това в подробности.

Навън тресна още една гръмотевица.

Име:

Коментар: