Последният

Свърши се. Да, свършено е. Вече никой не иска безсмъртието, което може да вземе само от моите ръце върху поднос от клонки. Векове наред хората са идвали тук, в свещената дъбрава на Диана край Неми, за да станат безсмъртни – или да бъдат убити, а ето че за няколко десетилетия християните и ежбите за власт в Рим успяха да заличат традиция, спазвана още от времето, когато Истинските Богове са ходели между истинските Хора.  

Според книгите на светилището, които изучавам всеки ден, първият божествен цар в немийските гори е бил Вирбий, възкръсналият син на Тезей и любимец на Артемида. Аз, Арган, син на Киалн от народа на скотите, съм последният. Един друг бог, възкръснал от мъртвите, постепенно изтласква старите култове и за нас, горските царе от Ариция, няма място в неговия свят. Над тридесет лета край езерото не се е явявал кандидат, достоен за моята титла и пост. От шест години в храма не е стъпвал съвсем никой. Това е ужасно много време, особено ако знаеш, че няма да умреш и може да чакаш вечно. Аз, Арган, четиристотин двадесет и осмото въплъщение на Вирбий, се уморих да чакам. Но преди да сложа край, трябва да разкажа за началото и за това как именно аз, посоченият от съдбата, се озовах от каледонските чукари в слънчева Ариция.   

* * * * * * * * * *

Отраснах до едно друго езеро, не по-красиво от Неми, ала по-любимо: Лох Алион, или Лахлан, както му казват епидиите – бащиното ми племе. Бях щастливо дете, въпреки че нямах дори свястна дреха на гърба си. Голяма част от щастието, което хората свързват с младите си години, се дължи на факта, че тогава не знаеш нищо за нищо. Е, аз научих доста за живота още като юноша. Установих колко точно боли рана от легионерско копие в хълбока. Запознах се с чувството да си пленник в армията на Септимий Север, всемогъщият, но смъртен господар на света. Разбрах колко струва млад каледонски роб на Гръцкото тържище в Рим и как се гледат жребци за състезания. Проговорих латински. Свикнах да бягам.    

Не ме разбирайте погрешно – дните в имението не бяха лоши. Работата не ми тежеше, харесвах и конете, за които ми бе отредено да се грижа, но нещо ми подсказваше, че принадлежа другаде. Три пъти се опитах да намеря това другаде и два пъти ме върнаха на господаря ми, патрицият Евсевий. Не мога да го виня, че ми окачи позорен нашийник с изгравирано „TENE ME NE FUGIAM – FUGIO”, който впрочем не носих дълго. Свалих го, заедно с голямо парче от кожата на врата си, и избягах пак. Ако ме бяха хванали и този път, със сигурност щях да разбера каква точно е болката от жигосване по челото.    

Всъщност и аз не знам защо толкова упорствах. Не бих могъл по никакъв начин да се върна до Лох Алион, бидейки беглец. Ако имах малко ум в главата, щях да работя съвестно, да се откупя и да се прибера на север като богаташ, но някаква неведома сила ме караше да тръгвам винаги тъкмо в обратна посока. При първото ми залавяне надзирателят измърмори: „Ти, скот със скота, си само за Неми!”, ала тогава въобще не схванах думите му. Наистина, хората рядко си даваме труд да чуем гласа на съдбата…

Поне в едно имах достатъчно мозък: след успешното си, трето поред измъкване се насочих право към Рим. Бях откраднал малко пари и имах прилично облекло, а засега на челото ми не пишеше нищо. Нека ме намерят сред половин милион мъже на моята възраст, ако могат, рекох си.    

Както предполагате, не ме хванаха. Но и аз не открих в Рим онова, което търсех… каквото и да беше то. Оставаше да тръгна към морето и да постъпя на някоя галера, или да се изгубя в близките планини и да живея съгласно родните си, „варварски” навици. Естествено, натежа вторият избор, и тогава Великата Богиня, която без съмнение бе водила стъпките ми през цялото време, показа колко съм й нужен.

Именно на мене, един престъпник и роб, ми бе съдено да стана неин жрец, съпруг, и следователно – бог. Пътят до това беше само подробност.    

В Рим има много заведения, в които човек може да хапне нещо на крак или, ако му се пие, седнал на недотам чиста маса, понякога на самата улица. Гонен от глад, влязох в една крайпътна popina и си взех питка с месо (която се оказа само питка). Какъв според вас е шансът да чуя точно това, което чух, в мръсно кръчме на пътя за Корфиний? За мен е нулев, ето защо в началото не повярвах на ушите си.

–          Абе ти луд ли си бе? Как ще е светотатство?? Я ми кажи, ако си избягал роб, откъде ще вземеш сърп от злато или кремъчен нож, а? Доколкото съм чувал, някои се катерели направо на дървото и кършели вейки с голи ръце, а други замеряли клоните с камъни. Ами че то и кремъкът си е камък, а важно е клончето да не докосне земята, не с какво го чупиш – палеше се дебел квирит, седнал с още един нехранимайко пред кана вино до входа.   

–          Светотатство е – рече другият с тържествената упоритост, така характерна за пияниците. – Ужасающо богохулство и светотатство. Недей да спориш с мен, Фабий.  

Излишно е да казвам, че думите на дебелия (и особено две от тях) ми направиха силно впечатление. Платих за безмесната си закуска, сврях се под една от опорните колони на помещението и изчаках момента, когато той стана за нова каничка вино. Приближих се към него и учтиво попитах:

–          Извинявай, но долових малко от разговора ви. Защо се карахте с твоя приятел? Би ли ми обяснил какво според него е обида за боговете? Аз съм чужденец и се боя да не наруша обичаите тук, без да искам.   

Мъжът ме изгледа, сякаш му се подигравах, но след това омекна: 

–          Ставаше въпрос за Диана Арицийска, закрилница на храма в Неми. Нейният жрец се наследява само от убиеца си, който на свой ред бива убит. Но за да встъпи в двубой с Царя на Леса, човек трябва да е от царска кръв или да е избягал роб – това първо, и второ, да отчупи клонка от имела, който расте по свещения дъб. Този многоучен търбух – той кимна към сътрапезника си – ми твърди, че това можело да стане само с кремъчен нож или златен сърп, както го правят жреците в Галия. Съгласи се, чужденецо, че един беглец няма отде да ги вземе. Е, ако си потомък на царе, това е друго нещо, ама те няма да седнат да…

По-нататък буквално спрях да го слушам. Сега разбрах какво бе имал предвид моят надзирател, но онова, което ме порази, беше сходството на казаното с една картина от детските ми дни: няколко друиди с бели мантии обикаляха горите след всеки Белтейн, съпроводени от факлоносци, и режеха имел от дъбовете с острие, повтарящо по форма младата луна. После спираха до дърво, ударено от гръм, и принасяха жертви за благодарност към Небето. Баба ми казваше, че в стари времена обезглавявали или горели хора, но аз помня само примирението в очите на жертвения добитък.

От този миг закопнях да отида в светилището, където се спазваха толкова древни ритуали, като че взети направо от земята на скотите. Трябваха ми единствено кремъчен нож[1] и меч – късметът очевидно беше с мен. Повярвах в това, когато ме осведомиха, че Неми е на около ден път на югоизток, но не се разбързах да тръгна.

Работата беше там, че по нашите краища мечът не е оръжие, с което може да борави всеки. Обикновените епидии воюват с лък, копие или боздуган, така че не бях уверен в способностите си, а трябваше да вляза в единоборство с мъж, далеч по-ловък от мен. Колкото до каменния нож, той не беше проблем: като представител на народ от „диваци”, можех и сам да си го направя – умение, отдавна забравено от римляните. При тях само жреците все още ползваха такива.  

Виж, меч и с най-добро желание не бих могъл да изкова, ето защо се принудих да дам всичкото си оставащо сребро за един gladius испанска направа, толкова ръждив, че се боях даже да го измъквам по-рязко от ножницата му. Благодарение на този ход в следващите дни храната ми се състоеше от семена на пинии, ягоди и три гълъба, хванати с клуп, а покрив ми беше милостивото небе.     

Понеже не се разсейвах много с ядене и сън, за кратко време успях да напредна в изкуството на сечта, макар  да си избирах противници главно от безобидните среди на дърветата и храстите. И когато най-сетне можех да държа меча от правилната страна и да не го изпускам, щом замахна, реших, че съм готов за поклонническо пътуване до Неми.     

Никога няма да забравя деня, в който видях разстланото в падината езерце и малкият, почти скрит от зеленина храм на северния му бряг. Лох Алион действително беше мой дом, но още от първата секунда почувствах, че съм роден, за да живея тук, в тази гора. Оставаше да й се представя, да я опозная и да я завладея. Не мислех, че ще имам трудности с това.  

Бях уцелил ден на празник, така наречената Неморалия, която се отбелязва в средата на август. Тогава не го осъзнах, но богинята ме приветстваше, разкривайки ми цялото великолепие на обреда с многото факли. Още от ранния следобед стотици, а може би и хиляди хора се трупаха край езерото, миеха косите си и се кичеха един друг с цветя, а после оставяха при нимфеума на Егерия дарове и палеха кандилца от вечния огън на храма. Да, много мога да говоря за пречистващата сила на трите елемента – Земя, Вода и Огън, но никой вече не се интересува от древните мистерии, затова няма да го правя. А истина е, че в онзи момент аз също не мислех за очистване. Мислех за убийството, което го предхожда и което трябваше да извърша.     

Стъмваше се и над езерото засвети мъглица от свещи и факли. Множество лодки сновяха напред-назад по водата, излъчвайки сиянието на милиони кротки пламъчета, а аз си казвах, че по-красиво нещо не съм виждал, когато зърнах него. Царят на Леса, мъжът с меча и короната от дъбови листа… моят съперник и жертва. Защо, всемогъща Диана, в красотата, с която ни даряваш, винаги има полъх на кръв??    

През цялата вечер бродех из гората, стиснал разжарена факла, и търсех свещеното дъбово дърво. Все още не знаех, че е трябвало да изчакам и самият Цар е щял да ме насочи, ала и така богинята ми направи  услуга. Много по-лесно е да кръстосваш всред феерия от светлини и тълпа хора, отколкото да си единствената мишена на опитен убиец.   

В крайна сметка не намерих дъба, но това слабо ме притесни. По-лошо щеше да е, ако не бях открил меча си в  тясната, издълбана като по поръчка хралупа, където го оставих, преди да стъпя на тревата на Неми. За щастие, оръжието лежеше там недокоснато, а то ми трябваше повече от някаква клонка. Рекох си, че ако се наложи, ще мина и без нея.       

Е, от дистанцията на времето ще кажа само едно: радвам се, че играх по правилата. Защото само така човек може да стигне до безсмъртието.

Два дни изкарах на пост – в който смисъл щете, а когато слънцето изгря за трети път над Албанските планини, тихомълком навлязох в гората. След врявата на Неморалия тишината в светилището ми се струваше почти нереална. Бях в състояние да чуя и най-малкото прошумоляване на листата в обсег от двеста крачки, и веднага си помислих, че същото важи за действащия Rex Nemorensis. Къде ли беше той сега?

Дълго се лутах между дърветата, чиито сенки намаляваха, за да ми подскажат, че идва обед. А после внезапно, без подсказване или намек от съдбата, се озовах на мястото, което събуждаше всичките ми страхове и отхвърляше всички мои въпроси.  

Не беше бойно поле, по-скоро бойна полянка. Малко ограждение, далеч зад което се виждаше фронтонът на храма, а в средата му растеше дъб, изкорубен от мълнии. И днес, когато сам го пазя, нямам отговор за това как е оцелял, но фактът си е факт – дървото е преживяло не една, а поне десет гръмотевици, и стига християнските кучета да не го отсекат, ще зеленее до свършека на дните. Все пак в него живеят душите на четиристотин човека…

Като по чудо в този миг на поляната нямаше никого. Вечният страж на дъба или отсъстваше, или ме дебнеше от гъсталака, но при всички положения не го виждах. Отделих няколко секунди да разгледам дървото и забелязах любопитни детайли – на височина малко повече от човешки ръст стволът му бе грижливо очистен от клонки и филизи, а високата, бухлата корона имаше неправилна форма. На много места личаха следи от драсканици по кората, а имелът, който растеше на дъба почти в еднаква мярка със собствените му листа, изглеждаше още по-зле. Доста хора бяха пробвали тук силата си срещу жреците, и горският великан носеше белег от всяко тяхно посегателство.

Аз обаче не разполагах с време за мъдруване. Трябваше на свой ред да взема клонче от имела, за да предизвикам Царя на Леса по всички изисквания на традицията – а за целта бе необходимо да изкатеря половината дъб. Спомних си думите на Фабий, че роби, озовали се в моята ситуация, замеряли дървото с камъни, но това ми се видя недостойно. Ни в клин, ни в ръкав се сетих и за друго: в родината ми друидите също избираха дъб или ясен, поразен от светкавица, за да правят жертвоприношения под него. Ако това дърво можеше да говори, казах си, легендите на стотици народи биха изглеждали залъгалки за деца.  

Гладкият, почти идеално кръгъл дънер на дъба беше ужасно труден за катерене. Забивах ножа си, за да имам опора, и въпреки това се хлъзгах назад – дори повече, отколкото бях успял да изкача, а пъхтенето ми със сигурност би привлякло не само Царя на дъбравата, но и де що имаше хищник наблизо. С цялата упоритост, на която бях способен, допрях първите клони и въздъхнах изтощено.    

–          Слизай оттам, Червен врат – каза някой под мен.

Не бях изпитвал такъв ужас, дори по време на бой. Трепнах конвулсивно и едва не паднах от височина, съвсем достатъчна да си счупя гръбнака, но в последния момент направих едновременно две неща: изпуснах ножа си на земята и сграбчих най-близкия клон, диво озъртайки се надолу.  

–          Мога да те прикова на ствола с един удар, ама хайде, от мен да мине – рече Царят с дрезгавия си глас. – Отдавна се научих да познавам кой и за какво идва в светилището ми. Видях те още миналата вечер, обаче заради празника не бих могъл да те убия. В нормалния случай изобщо нямаше да припариш тук, но сега ми е нужна битка. Стига си висял като недъгава катерица, откъсни това, което държиш, и ела да срещнеш съдбата си.   

–          Съдбата ми е да те победя – окопитих се аз. Чак сега забелязах, че в изненадата си бях хванал тъкмо клонче, върху което растеше имел.

–          Може би да, може би не – каза той спокойно. Никак не ми пречеше да сляза, при това гърбом към него и в поза, в която можеше да ме забучи като пеперуда върху дънера. Мислейки за неговото поведение днес, го приписвам на божествена воля, ала тогава ми се стори чиста самонадеяност.   

Секунди по-късно се гледахме лице в лице. Беше по-едър от мен, с посивяла коса и яки мишци, но не ми се стори непреодолимо препятствие. Изпитваше твърде голяма увереност в себе си, за да е наистина опасен.   

Атакувах така устремно, че Царят отстъпи смаян. Той имаше две големи преимущества: владееше съвършено меча и се намираше на своя земя, но аз компенсирах с това, че ударите ми бяха непредсказуеми и пълни с енергия. Страхът, който за малко не ме събори от дървото, си бе отишъл, давайки място на някаква хладна, разсъдлива ярост. В онзи миг не можех да се позная.

Независимо от всичко аз получих първата рана. Rex Nemorensis се биеше разумно, без да открива важните части от тялото си, а аз махах като вятърна мелница и съвсем закономерно отнесох дълга рязка на гърдите. Втора такава грешка би значела, че съм мъртъв, ето защо промених тактиката си.

Само можех да се надявам, че ще го вържа с най-брадатия номер в списъка на военните трикове – фалшивото оттегляне, но ако не друго, се налагаше да пробвам. Дръпнах се две крачки назад и встрани, а след това го увлякох към дъба, търсейки прикритие… тоест, пробив. Царят явно не беше толкова хитър, за колкото го взех, тъй като ме последва.    

Докато той връхлиташе, решен да ми покаже с кого се бия, прехвърлих меча от лявата в дясната си ръка, завъртях се и в движение мушнах острието под неговия лакът. Чух изхрущяването на ребро и в устата ми загорча. За първи път щях да убия човек с меч, и усещането не ми харесваше.  

Увеличих натиска и за всеки случай повдигнах десницата му, но тя вече висеше под неестествен ъгъл –  бях разсякъл мускулите й. Не го гледах в очите, затова пък чувах писукането на въздуха, излизащ от срязаните дробове, и тихото клокочене на кръвта, пълнеща гръдния му кош. Беше ми нанесъл втори удар, но много слаб, а той самият издъхваше.    

–          Храмът… влез’ш… в… ложе… – успя да ми каже между глътките въздух и се отпусна кротко на земята.

Целият треперех. Омазан в собствената си и в неговата кръв, забих меча до дървото и облегнах гръб върху ствола, защото краката не ме държаха. И тогава се случи нещо, което още ме кара да настръхвам, щом се сетя.  

Воювал съм до пресита и знам, че човек с огромна дупка в гърдите, легнал насред локва от кървища и вътрешности, не би следвало да се надига, камо ли да стиска меча си – но Царят правеше точно това. Изглеждаше така, сякаш зеещата рана и острите краища на ребрата, които я разширяваха с всяко движение, са несъществена подробност.

„Ето така се полудявало, значи…” – мина ми през ума. А Rex Nemorensis вече беше на крак, без да мога да реагирам както и да било. Ако е имало момент, когато не съм вярвал на очите си, то това беше той.   

–          Никога… няма да влезеш… в храма и да се… съединиш с богинята в… свещеното ложе… – хъхреше онзи, който по всички божии и човешки закони трябваше да е започнал да изстива. – Никога!  

Въпреки шока, можех да мисля логично (и значително по-бързо, отколкото го описвам тук). Имелът   символизираше мен като претендент за жречеството – това беше неоспоримо. А дъбът, на който растяха вечнозелените туфи имел, олицетворяваше самия Горски цар, и също така несъмнено бе безсмъртен, след като повече от десет гръмотевици не бяха съумели да го унищожат. Сега ще кажете, че прекалявам, но над всички мисли в главата ми кънтеше една, която не беше моя. Някой упорито ми повтаряше: „Щом си откъснал имела, трябва да вземеш венеца. Откъснеш ли имела, трябва да се закичиш с венеца.” И аз го послушах. Всъщност, я послушах, за да сме съвсем точни.  

„Венец” беше короната от дъбови листа, украсяваща челото на жреца. Връзката беше от ясна по-ясна, дори за мен – засегнеш ли целостта на свещеното дърво, си длъжен да възстановиш равновесието. А то, ако се съди по крачещия насреща ми жив труп, бе сериозно нарушено.    

–          В името на Небесата, човече – изстенах жаловито, – защо не си мъртъв??!

–          Защото… не мога да умра – с пресекнат глас рече Царят. – За разлика от…теб.

Отстъпвах, тресейки се неконтролируемо. Паниката заплашваше да се върне в главата ми, ето защо се съсредоточих върху това как да сваля неговата глава. По-удачно средство да си набавя венеца не ми хрумваше.

–          Не е… толкова лесно… да убиеш безсмъртен, глупако… – продължаваше да лее злоба той. – Но ти се пробва… горе-долу… добре, затова няма да… те мъча. Прекалено.  

Обзалагам се, че никой (като изключим кандидатите за немийски жреци) не е изпадал в моето положение при единоборство с мечове. След като единият от съперниците най-подло отказваше да умре въпреки всички усилия, положени от другия, то това значеше, че мръсните номера се толерират.   

Нямаше къде повече да бягам. Светкавично се приведох долу и грабнах малко пръст и камъчета с идеята да ги хвърля в очите му – но не уцелих. При все това, мимолетното разсейване и обездвижената му дясна ръка ми помогнаха страшно много. 

Вложих в удара цялата си сила, за сметка на точността. Острието на неговия меч бе запратено настрани, а моят ръждивец се впи в гърлото му, като че влизаше в масло. „Не можеш да пукнеш ли, гадино мръсна?!”- помислих си, „Ха сега да те видя как ще ми се мотаеш наоколо без глава!”

Едно не бях предвидил: чувството на лекота и могъщество, което изпитах. Застанал над потръпващия Цар на дъбравата, вдъхвах с пълни гърди последните му издихания и ми идеше да крещя от напор на сила. А когато вдигнах главата му от земята и си сложих дъбовата тиара, разбрах какво е да се усещаш безсмъртен. Бях станал едно цяло с дървото и земята, която го хранеше, а тя никога не би могла да умре.   

Взех двата меча – неговият и моя, прибрах търкалящата се наблизо имелова клонка и се отправих към храма. Нямах нужда от почивка, но ми се искаше да разгледам дома си и да прибавя скромен дар към Златното ложе на Диана. Сторих всичко, което царицата на езерото искаше от мен, затова днес съм малко разочарован, че тя така и не благоволи да ми се яви, за да консумираме брака си. Вероятно защото е знаела, че на мен е определено да съм последният й съпруг… а даже за една богиня това е тъжно.  

* * *  * * * * * * * * *

Оттогава минаха повече от тридесет години – иначе казано, един живот. Победих седемдесет и петима, които желаеха бремето на зелената корона, и надживях цели тринадесет императори. Когато дойдох в Италия, властваха братята Каракала и Гета, а понастоящем, в хилядната година от основаването на Рим, управлява Марк Юлий Филип, наречен Арабина. Нещо ми казва, че и неговото царуване няма да е дълговечно, ала ме интересува моето… което на практика свърши.      

С годините разбрах всичко, заслужаващо да се научи за култа в Неми. Великият дъб не крие тайни от мен, и сега действително преданията на много народи – в това число християнските – ми изглеждат глупави и безсмислени. Най-вече защото са си такива.   

Ясно ми е и защо моят предшественик бе казал, че се нуждае от битка. Аз, който не съм изпитвал радостта на победата от шест години, забележимо страдам – тъй като не мога да умра от собствена смърт, а не бива да губя волята и умението си. Ще ми се да мисля, че по света има още жреци-богове. Някои от първите страници в летописите на Неми са оставени интригуващо бели, а на други се споменават родствени храмове, пръснати из Кампания, Иберия, в ахейска Трезена и далеч на изток, в древното царство на Тоант. В част от аналите се загатва и че много от свещените царе дезертирали след девет години служба. Именно в този период се родил обичаят за мястото да се борят избягали роби – а и кой освен тях би се поблазнил от такава длъжност, дори с цената на безсмъртие?  

Време е да си тръгна от Ариция. Огънят на храма угасна преди четири години, а немийските селяни пасат конете си в окрайнината на гората – нещо, за което преди не са смеели и да мислят. В началото на есента, след вършитба, аз, Арган МакКиалн, ще благословя за последен път онези, които вече не вярват в мен, и ще хвана стария път, за да меря сили с други безсмъртни… или смъртни, и да побеждавам. Ще изоставя вековния дъб, пазещ спомена от докосването на Еней. Ще струпам върху ложето от имелови клонки тежки камъни, за да запазя покоя на Всемогъщата. Ще напусна извора на Егерия с лековитата му вода и дъхавите поляни на албанските гори, за да се върна някога, когато сянката на кръста вече няма да тегне над моите владения.   

Защото както на небето, така и на земята може да остане само Един.

---

[1] Разбира се, допусках, че Фабий е прав, но що се отнася до божествени работи, сигурното си е сигурно.

Име:

Коментар: