Денят, в който загубих половината от себе си

Всъщност беше хубав ден, особено като се има предвид датата. Не валеше и дори не беше студено. По-точно е да се каже, че беше хладно, но температурата по никой начин не би могла да се сравнява с онзи мраз, който навяваше упорити преспи в гръдния ми кош, отляво между ребрата.          

Гробищният парк беше пуст. Тоест, пуст откъм хора, и то засега, иначе – странно – кипеше от живот. По обичая си се съсредоточих върху птиците, макар че в началото на алеята щъкаха и две-три кученца, една котка боязливо надничаше зад мраморен паметник, стресната от тях, а от близката до гробищата циганска махала (защо винаги трябва да има римляни наоколо, и в скръб, и в радост, докато смъртта ни отърве?) се чуваше пронизително цвилене на кон. Ето, голям синигер. Parus major. Чудно, къде изчезнаха сините синигери? От години не съм виждал, останаха само „големи”, но и те вече са рядкост. Ето и врана. Corvus cornix. Винаги съм ги харесвал. Невзрачни, чудовищно интелигентни за същества, чийто мозък е с големината на един мой нокът, и доста… уместни на вид за случая. Ама че е силен клюнът на тази, като от желязо. За нищо го няма тоя орех. Хъ, неизбежните, красиви и кресливи Pica pica. Обикалят като същински господари, явно са в свои води тук. По-нататък в клоните дочувам и сойка, познава се по цвърченето. Никога не запомних латинското й наименование, а толкова обичам тия твари… Дявол да го вземе, сякаш съм на родова сбирка на семейство Вранови.        

Така. Точно така. Мисли за глупости. Пробвай да се сетиш за латинското име на сойките. Опитай да преброиш плочките пред обредния дом, само и само не се фиксирай върху това, което ще се случи след малко. Неизбежно е. Непоправимо е. И нищо не можеш да сториш по въпроса.    

Господи, защо тогава боли така?!    

Докато се щурах насам-натам и гледах прилетелите изведнъж гарвани (Corvus corax, лесна таксономия. Популярно название: гарван гробар. В митовете на северноамериканските индианци – посредник между света на хората и Отвъдния. Сходна картина, запазена в съзнанието ми – автор А.Саврасов.), докараха тялото. В ковчег с отворен капак. Дебилите от погребалната агенция бяха минали така през половината град, а всеки знае, че катафалките обикновено не карат буркани с туршия. Избеснях, но в момента не можех да им кажа и дума, най-малко пък думите, които заслужаваха. Поне стъклата да бяха матирани, а то…

Внесоха ковчега вътре. Нарочно или случайно, залата не беше отоплена, ето защо можех да видя дъха си. Виждаше се как дишат всички присъстващи. Всички, с едно изключение.    

Изчаках останалите – като че бяха много – да си вземат сбогом, исках да имаме две-три минути насаме. Хубаво намерение, но не ми се получи: дойдоха и закъснели, а опелото трябваше да започне след малко, тъй че почти крадешком спуснах под покривалото една монета за Лодкаря. Трябваше да стигне, въпреки инфлацията за две хилядолетия и половина: на оня свят едва ли са алчни като тук. Имам се за рационален тип, но поставих в ковчега и още нещо, което ще запазя в тайна. Може да не си го признаваме, ала смъртта прави всички нас езичници, не по-различни от косматите ни пещерни деди.       

Отчето дойде сравнително рано – беше избързал от друго погребение. Раздаде свещи, запалихме ги от неговата и притихнахме. Абсурд е да се каже, че и самият свещеник бе опечален, но или беше много свестен човек, или добър професионалист, защото имаше нещо в тона му, което издигаше заупокойното слово далеч над трудно разбираемите църковнославянски формули. Слушах този невисок, добре модулиран глас, гледах пламъчето на тънката свещица в шепите си и ни в клин, ни в ръкав за първи път в живота си забелязах, че капките восък са топли и бистри като сълзи. Разревах се, чисто рефлекторно, а после вече нямаше спиране.    

Друг би употребил изрази като „заплаках горчиво”, „разридах се” и прочие, но моето си беше кански, звучен рев, накъсан от хълцане и подсмърчане. Досрамя ме, че прекъсвам ритуала, и възможно най-бързо излязох навън – още със свещта в ръце, колкото и неуважително да беше. Да мучиш като бик по средата на опело едва ли се явяваше по-прилично поведение.   

Всяка градинарска лейка в Mr. Bricolage би завидяла на дебита, който разгърнах. Не съм предполагал, че го мога, но човек никога не знае, докато не му се наложи да разбере от собствен опит. Едва когато запасите ми от въздух и солена вода се изчерпиха, осъзнах две важни промени в околната действителност. Опелото бе свършило, а кучетата при входа на парка бяха започнали да вият.

Гробът не беше далече от обредния дом: някакви си двеста крачки, които и досега не знам как изминах. Вече не мислех за псетата, виещи почти като в известния стих, а за това, че ми предстои да се разделя с петдесет процента от себе си. В тази минута. Сега. И, доколкото ни е дадено да знаем, завинаги.  

Наредихме се в кръг около изкопа, който вдигаше паꞌра, с отеца начело. Той прочете отново кратка молитва със спокойния си, тих глас, от който вече не ми олекваше. Ментално увредените работници от погребалното бюро спуснаха ковчега – най-накрая затворен, и всеки от нас хвърли по буца пръст в гроба. Единствен аз метнах и бяла лилия, която пазех за целта. Свещеникът преля с малко олио, вода и вино – не съм сигурен в реда им, даде ми визитка (въобще не мога да разбера къде съм я дянал, ето защо не споменавам името му) и тръгна към следващия ритуал. Помня, че си казах „Ако сега трябва да кръщава дете, какво ли му е?”

Малко по-късно хората се разотидоха – първо онези, които бездруго закъсняха – и паркът опустя отново. Опустя и светът… конкретно моя свят. Животът може и да продължаваше, според онзи тъп израз, но нищо не беше и не можеше да бъде както преди. Знаете ли обаче кое ми дава някаква утеха? И за миг не помислих за червеите. Мислех за птиците, които ги ядат.     

Рано или късно, татко, по един или друг начин, всички ние отиваме на небето. Всички, без изключение.

Трябваше ли да бързаш?    

В ПАМЕТ НА МЛАДЕН СТИЛИЯНОВ МИНКОВ

22.10.1951 – 23.11.2012