Безсъние и мушитрънчета
Казвам се Леохарес, син на Тразил от Кария. Роден съм в малко селце на няколко десетки стадия от Халикарнас и се препитавам от морето. Горе-долу това е всичко, което си заслужава да се каже за мен, тъй като в тази история съм само глас. Глас, който ще говори основно за една велика жена, за ненавременна смърт и за мушитрънчета. Мушитрънчетата са важни.
Когато я срещнах, оставаха няколко месеца до тридесет и третия ми рожден ден. Осемнадесет години бях плавал, не без премеждия, из целия свят на хората – от Кипър до Масалия и от колониите в Понта до Египет, но за настоящото си пътуване можех да бъда спокоен: жреците на Амон ми бяха казали, че ще оцелея в девет корабокрушения. До момента бях потопил само шест кораба, в бури или заради пирати, така че имах още три живота, също като голямата котка, чието име носех.
Нещата се завъртяха така, че пътувахме от Аргинуси до възможно… най-далеч на запад, но трябваше да спрем в Сиракуза – за малко почивка, търговия и по още една (незначителна) причина. В началото на курса, на цъфтящия остров Лесбос, бяхме допълнили трюма с местни вина, а докато корабът стоеше закотвен в митиленското пристанище, към мен се приближи невисок младеж и усмихнато рече:
– Здравей, Леохарес. Аз съм Ларикус, син на Скамандроним, и имам една молба.
Не беше нито първият, нито последният, вече знаех и молбата, затова се усмихнах в отговор:
– Кому какво, уважаеми? Пътят ни, както може би са те осведомили, ще мине през Крит, Сицилия и Корсика, а би могло да стигнем и до Масалия, но това зависи от количеството вино, което ще продам на корсиканците.
– Няма да те обременявам много – Ларикус явно беше весел и открит юноша, тъй като леката усмивка не напускаше устните му. – Само с едно писмо и картина за сестра ми, която е в Сиракуза. Не тежат почти нищо и са малоценни, освен за нас двамата. Ще ти платя колкото кажеш.
– Казвам „нищо”. Хубаво е, че мога да свържа роднини, разделени от водата, и да създавам приятелства навред. Това ми стига.
Бях искрен. Естествено, за мореплавателя е твърде полезно да има хора, които му дължат услуги – макар и дребни – във всеки пристан по маршрута си, но не това ме караше да вземам пратки. Харесвах чувството, че корабът ми е като един от крилатите сандали на Хермес, че с него плета невидими нишки между островите и някак… опитомявам морето. А не беше за подценяване и гледката, при която треперещите пръсти на родител, син или любима разтваряха отдавна чакано съобщение. Е, понякога носех и лоши вести, неизбежно е, но в болшинството случаи се радвах заедно с четящия.
– Само че, Ларикус, кажи ми името на сестра си, за да знам кого да търся.
– Чувал си го, достойни Леохарес – без помен от хвалба каза момчето. – Нарича се Сафо, дъщеря на Скамандроним.
* * * * * * * * * * * * * * *
Разбира се, знаех коя е Сафо… но не и чия дъщеря е. Името й, достатъчно самоꞌ за себе си, се ползваше с еднаква слава и почит навсякъде, където бях ходил. Дори в Египет превеждаха нейни стихове и казваха, че не са чели нищо по-разтърсващо, извисяващо и божествено от тях – а Египет е родина на небесните химни. Аз не съм книжен плъх, най-малкото не твърдя, че поезията ми е силна страна, но обикнах както строфите й, така и самата нея. Човек трябва да е напълно побъркан, за да мрази Сафо.
Сега виждам по лицата ви гримаса: „Ама това не е ли онази, прочутата лесбийка, дето спеше с жени?”. Не казвам, че сте виновни, просто ние, обикновените люде, не сме в състояние да разберем душата на поета. Ние спим с жените. Сафо, дъщерята на Скамандроним, се любеше с тях. А и в крайна сметка, това ли е най-важното?? Ще ви кажа как аз, Леохарес, запомних Сафо.
От Лесбос нататък пътувахме гладко, сякаш благословени от Посейдон. Принесох жертва, за да се задържи върху нас доброто разположение на най-капризния измежду боговете, и много скоро достигнахме Крит, след обичайните спирки в Самос и Наксос.
На кея в Кносос стояхме кратко, само да налеем вода и да приема по опис товар писани грънци, след което се разбързахме към Китера. Беше важно да изпреварим обръщането на вятъра, а за него видялите и патили критски моряци ни казаха, че предстои до ден-два. За толкова все щяхме да стигнем Закинтос, а оттам до Сиракуза вече беше (почти) лесна работа.
Грижите покрай кораба не ме оставяха нито да седна, нито да хапна, обаче през целия път мислех за Сафо. Наближавахме Сицилия, а аз все повече се притеснявах, докато не ме налегна безсъние от нерви: плаването вървеше отлично, и въпреки това не можех да спя. Как един слабограмотен кормчия като мен щеше да се изправи пред най-голямата поетеса на Елада? Вече съжалявах, че съм взел писмото, но бях дал дума и трябваше да го предам лично. Хубаво де, казвах си от време на време, чакат ме най-малко още три крушения, значи ще мина и през това.
Доколкото бях чувал, Сафо се замесила в разни партийни игри, повече от солидарност към приятеля си Алкей, и била включена в черния списък на тирана, поради което напуснала бързешком Лесбос – както казваха, за да твори на спокойствие. Когато пристигнала в Сиракуза, местните били толкова горди, задето е избрала техния град, че й издигнали статуя насред агората.
Статуята беше едно от първите неща, които видях след пристанището. Докато бях плавал насам-натам, Сиракуза бе пораснала видимо и бе заприличала на истински, хубав гръцки полис, а не някаква си далечна колония. Сафо, по думите на брат й, живееше уединено в крайградска вила, така че попитах един минувач за посоката и след половин водна мярка време се отправих натам. Щяхме да стоим на острова три или четири дни, но чисто и просто исках писмото да ми се махне от главата.
Не беше прието – а и не желаех – да ходя при нея с празни ръце. Затова избрах най-красивата амфора от товара, напълних я с вино от родния й Лесбос и я запечатах с моя личен печат, на който бе изобразен делфин. Получи се добро съчетание и се надявах да я зарадвам, ала още повече се надявах картината, писъмцето и амфората да отвлекат успешно вниманието й от приносителя.
* * * * * * * * * * * *
Не знам какво очаквах да видя. Не, знам: студена, висока и бледа богиня, каквото бе изваянието на площада. Лаврите на Скамандронимовата дъщеря предполагаха външност на нимфа или осанката на някоя от музите, а пред мен седеше… едно дете.
Беше мъничка. Мъничка и изящна. Имаше си всичко, което украсява жената, но то стоеше някак не на място, щом човек погледнеше деликатната извивка на брадичката й, трапчинките под скулите и леко вирнатото носле. После обаче идваше ред на очите и човекът разбираше, че пред него не се е изправило дете. Няма думи, които да опишат както трябва този поглед. Поне аз нямам. Стори ми се, че е плакала, и това само засилваше нетърпимото сияние на очите й. А разрошената коса, колкото и да е странно, правеше Сафо още по-хубава.
– Поздрави от Ларикус ти носи Леохарес, син на Тразил – казах аз, за своя изненада без запъване. – Това ми заръча да ти дам, а в амфората има лесбоско вино, което те моля да приемеш като подарък.
– Добре дошъл, Леохарес – отвърна тя. Гласът й звучеше сипкаво, не както си го представях. И май наистина под клепките й се раждаха сълзи. – Благодаря ти за всичко, и от своя страна те каня да ми бъдеш гост за вечеря – а защо не и докато си в Сиракуза?
Малко е да се каже, че стоях като треснат.
– Ъъ, аз… аз отговарям за кораба си и не следва да се отделям от…
– Корабът ще е добре, а товарът му няма да се разпилее. На три стадия сме от пристанището, така че можеш да ходиш дотам по няколко пъти на ден, ако искаш. Хайде, не се стеснявай. Къщата е просторна, две от стаите стоят празни, пък и бих искала да науча какво става по широкия свят – Сафо ме погледна от упор и аз разбрах, че няма да имам сили да откажа.
– Ъ,ъ…
– Събираме се по залез. Таз вечер виното е от теб, Леохарес – рече тя.
– Ъ, да, ще донеса още…
Едва когато си бях тръгнал и се намирах на двайсетина крачки от дома й, осъзнах, че съм чул на живо неин стих.
В компанията на Сафо бързо можеха да се оценят предимствата на аристократическото възпитание и нейния собствен подход към събеседника. Благодарение само и единствено на нея аз, простоватият корабоводител, нито за миг не се почувствах по-долу от хората, които бяха на пира – а те съставляваха истинския елит на Сиракуза. Философите спориха, хетерите пяха, Сафо изпълни една своя поема – сега гласът й беше по-мелодичен дори от струните на китарата, и най-накрая се стигна до обсъждане на лесбоския пейзаж, пратен й от Ларикус. Всички изложиха своите мнения (повечето от които не схванах, да си призная), а домакинята обърна блестящите си очи към мен и запита:
– Кажи ни, Леохарес, има ли нещо в картината, което не ти допада? И да гледаме морето всеки ден, ние не можем да го видим, както го виждат моряците.
От коментарите не си бях изяснил дали брат й е авторът, ето защо внимателно рекох:
– Живописецът е умел, но е рисувал небето и вълните в два различни дни. При този цвят на облаците пяната по-скоро жълтее, а не е със сив оттенък като изобразената. Светлината идва другояче, когато се готви да вали…
Всички се разсмяха, а Сафо удари един акорд на китарата и се облегна в ложето си:
– Ето, бях права. Алкимах рисува чудесно, но не и съвършено. Ако Леохарес – или някой, който цял живот е плавал, можеше да живописва, картините му биха притежавали душа.
– За Леохарес! – вдигна чашата си един от мъжете.
– За Леохарес и морето!! – хорово викнаха останалите. Сафо отпи в моя чест, но забелязах, че по лицето й премина сянка.
Угощението свърши късно и гостите се разотидоха на групи, а робините на Сафо ме настаниха в по-голямата от свободните стаи. Не бях пил много – от безпокойство за обноските си, които съвсем се губеха след втората чаша – а отново, за кой ли път, не можех да спя.
Въртях се в леглото, като че беше бъкано от дървеници, и с мъка дочаках предутринното изсветляване на хоризонта, за да отида в градината. Сгуших се между някакви храсти, подрязани във формата на беседка, и се замислих под какъв благовиден предлог мога да се измъкна, за да нощувам утре вечер на кораба. Усещах главата си доста по-празна от обикновено.
И така, както опитвах да се съсредоточа, долових нечии леки стъпки. Кукленската фигура, приближаваща терасата, не подлежеше на объркване. Беше моята домакиня.
Боях се да не я изплаша, ето защо се прокашлях насила – с такова старание, че ме обзе истински пристъп на кашлица. Дори да се беше стреснала, Сафо не го показа. Дойде при мен тихичко, като котка, и прошепна:
– Защо не спиш, моряко? Болен ли си?
– Не, не. Свикнал съм палубата да се люлее под мен, на твърда земя само предремвам – излъгах аз. – И ти си оставила постелята…
– Трябва да сложа храна за птиците – опита да ме хързулне тя. В шепата й действително имаше семенца и хлебни трохи, но никой не става от сън, за да угажда на твари, които още спят. Очите на Сафо бяха мътни, и даже в полумрака бих могъл да се обзаложа, че не е спирала да плаче, откак е влязла в стаята си.
Би било ужасно грубо да питам направо какво й тежи, затова хванах обиколния път:
– Що за птици гнездят в Сицилия? Винаги съм се интересувал от тях, но нямам възможност да се заселя на едно място и да ги изучавам.
– О, всякакви. Наистина всякакви – от врабчета и лястовици до горски гълъби, сойки, врани и папуняци. Много са забавни… – гладко отвърна Сафо. Отдалеч си личеше, че умът й въобще не е в пернаꞌтите.
– Любимата ми птичка е земеродното рибарче – заявих аз. – А твоята?
Сафо помълча дълго. Притеснително дълго, а после въздъхна и каза:
– Мушитрънчето.
– Царят на птиците! – одобрих аз. – И в Кария ги има, там им викаме орехчета.
– Когато с братята ми бяхме малки, моят баща – дано пръстта на гроба му е лека, ни беше дал смешни и мили прякори. На Ларикус, когото познаваш, казваше „Биче”, защото от дете си беше набит; на Еригий -„Ежко”, заради твърдата коса, а първородния, Хараксос, бе кръстил „Сокола”. Възлагаше му големи надежди. Аз, както се досещаш, бях „Мушитрънче”…
Представих си една невръстна Сафо – още по-дребничка от сега, но весела, с любопитни кафяви очи, чуруликаща по цял ден песни и стихове. Не беше трудно да се разбере защо покойният й баща я бе нарекъл така.
– Сълзите лекуват… според майка ми. А мъката е по-лесна за понасяне от двама. Не се бой, че ще кажа нещо на някого, Сафо. Пък и кому бих могъл да издам тайна – на чайките и скалите?
Тя не отговори. Пръстите й ласкаво разпределяха върху мраморния плот на терасата дажби за крилатите гладници, а изтокът вече розовееше. Мълчах и чаках.
– Татко почина, когато бях на шест години. Угасих кладата му със сълзи – простичко каза Сафо. – Но вчера при мен дойде човек с бели коси, който току-що беше погребал сина си, удавил се на риболов. Помоли ме да му съчиня надгробие. Оказа се, че знам това момче – виждала съм го и с лодка в залива, и на празници в града… а не ми хрумва нищо, достойно да уталожи скръбта на бащата. За пръв път трябва да пиша епитафия, Леохарес.
Нека боговете и музите ми простят, но отначало не разбрах кое я натъжава по-силно: дали смъртта на младежа, или избягалото вдъхновение. Както бе казано, ние, обикновените хора, не можем да проумеем какво става в душата на един поет – още повече когато поетът има крехкото тяло на жена. Затова само поклатих глава:
– Отиде ли на гроба му? Ако това ще ти дойде много, просто се разходи край морето утре… тоест, днес. Морето ни дава всичко. Лошото е, че понякога, от някои, си го иска с лихвите.
– Бях на гроба, да – кимна Сафо. Явно това, което беше видяла, до такава степен я бе покъртило, че заплака, без да се крие. – Мениск, баща му… беше забил…
Гласът й угасна в ридание.
Да, тя беше благородна дама и велика поетеса. Ала си оставаше жена – а никоя жена не би отхвърлила прегръдка в момент като този.
* * * * * * * * * * * * * * * * *
Слънцето над брега прежуряше обедно. Сега аз отивах при нея, малко след като бях наминал да видя кораба и да установя, че е още на място, а товарът си е цял-целеничък. Сафо бе седнала на плажа и гледаше еднообразното движение на вълните, сякаш хипнотизирана.
– Как си? Написа ли нещичко?
– По-добре – отново пробва да ме излъже тя. – Готово е, обаче няма да го дам на бащата, преди да го чуеш ти.
Отпуснах ръце в знак, че слушам внимателно. Слушах и още как – декламираше ми Сафо, несравнимата.
На гроба на рибаря Пелагон
бащата Мениск сложи две неща:
ракитов кош
и туй весло за спомен,
че беше груб животът на рибаря…
Не съм критик, но и това надгробие не беше предназначено за фините уши на снощните хетери. В двайсетина думи дъщерята на Скамандроним бе вплела морето, живота и смъртта по начин, който направо те хващаше за гърлото. Стихът беше толкова… съвършен, че с една-две леки промени би могъл да увенчае и собствения ми паметник.
Казах й го, а тя махна с ръка:
– Искам това да си остане единствения ми опит с епитафиите, добър или лош. Благодаря, че го оцени тъй високо, Леохарес. А сега ще ме придружиш ли до колибите в залива? Мениск чака.
Такава я запомних аз, кариецът Леохарес: страдаща с чуждата мъка, усмихната през сълзи и твърде слабичка, за да издържа бремето на чувствата си, да не говорим за неистовия й талант. Вие, ако искате, я помнете с женски истории – това няма значение.
Останах в дома й и следващите два дни. Въобще не ми минаваше през ум да се извинявам с глупости, за да спя на пристанището. По изгрев хранехме птиците, макар нито веднъж да не забелязах в градината орехчета… с изключение на едно, а вечер тя пееше само за мен. Иска ми се аз да бях мореплавателят в живота на Сафо, но уви, съдбата беше отредила друго…
Сутринта преди да напуснем Сиракуза, отидох да се поклоня на гроба на Пелагон. Намерих го не точно такъв, какъвто бе описан в епитафията. Рибарският кош си стоеше, но някой бе задигнал веслото.
Бележка на А.В.Тора:
Тъй като в коментарите на предходни текстове се оформи нездрава тенденция за безобидни, но и безсмислени заяждания, касаещи дреболии, се чувствам длъжен да уточня няколко нещица. Личните имена, изказът на героите и повечето географски названия в разказа са осъвременени с цел по-лесно възприемане. Така например древните елини са казвали Тринакрия вместо Сицилия, Закюнтос вместо Закинтос, Масалия наместо Марсилия и пр., а с името Курнос (хич не се смейте) Херодот, живял доста по-късно от Сафо, обозначава о-в. Корсика. Дори и „Сафо” на родния й еолийски диалект е звучало като „Псапфа”, което някои езиковеди извличат от думата за „пясък” или „бряг”. За термините, свързани с мореплаването, също важи горното уточнение.
Напиши първия коментар за тази публикация