Веригите, или за любопитството
Виждали сме този мъж – преди около тринайсет години, пак на палубата на кораб. Като се вгледаме, дори и корабът е същият, само че с времето бордовете му са почернели, по корпуса са залепнали водорасли, а дървеният делфин на носа е видимо излъскан от ударите на хиляди вълни.
Кой знае защо, човекът, когото помним в ролята на кормчия и търговец, е грижливо овързан за мачтата на собственото си корито, но не изглежда притеснен от това. Нищо – или почти нищо – не е в състояние да разтревожи моряк, препатил колкото него, и единственото, което изпитва в момента, е леко любопитство. И също толкова ненатрапчиво „лазене на мравки” в схванатите крака, но това са подробности.
Гребците от двете му страни си вършат задълженията с присъщата им методичност, сякаш е най-нормалното нещо на света водачът им да е омотан като бала сено, а двамата му помощници да задават такта с размахване на флагчета, вместо с палка и гонг, както винаги. Никой не пее, чува се само плисъкът на веслата и еднообразния шум на прибоя, който подсказва, че наближават суша.
Опрял ръце на дъбовите стяжки, гол, като изключим набедрената препаска, и с брада, закриваща гърдите му, корабоводителят много прилича на една добре позната митична фигура. Не, не тази, за която се сетихте, а човеколюбивият Прометей, син Япетов и враг Зевсов. По тялото му белезите се застъпват един с друг, като че наистина го е кълвал орел, а на главата си има шапчица, каквато носят кефалонските рибари. Ако доближим откъм гърба му, ще видим в подгъва й малка, изящна бродерия – делфин, върху чийто гръб е проснато момче. Тази шапка обединява в себе си целия живот на мъжа и всичко, което му е скъпо: направена е от неговата майка, шевът е от съпругата му, а детето е първородният им син.
Името на моряка е Одисей С Лукавия Ум, син на баща си, цар на Итака и Седемте острова, довел при Троя дванадесет големи кораба, от които след много битки, пожари и крушения е останал един, флагманският. Не се знае докога ще разполага и с него, тъй като е непоправимо черен пред очите на Посейдон… а както е известно, господарят на морето е не по-малко злопаметен от брат си, опре ли работата до отмъщения.
След като казахме горното, вие без съмнение се досещате в кой етап на пътуването си е хитрецът от Итака. А за онези от вас, които все още се чудят, ще отбележим, че преди два дни корабът на Одисей е напуснал Еея, островът на Кирка Със Златните Коси – и сега приближава нов бряг, който може би му носи гибел. Толкова пъти се е случвало, че гребците вече не очакват друго.
Брегът не изглежда зловещ, даже напротив: забулен е от фина мъглица, която издава наличието на река или езеро, а зад мъглата прозират върхове на дървета, синкави хълмове и, високо над тях, снежното било на планинска верига. Бихме казали, че с гледката се връзват и птичи песни, но е странно тихо. Прекалено тихо, установява Одисей, след като започва да долавя кънтящите отдалеч удари на сърцето си. Може би мъглата има общо с това отсъствие на звуци, но така или иначе е добре да се замислим по въпроса.
И тогава на брега изгрява слънце. После още едно, и още едно.
Всички сме наблюдавали човешки силует, застанал до рамката на врата в хубав летен ден. Човекът ни се струва източник на ореола, който пленява очите с разсеяни искрици във всички цветове на дъгата. Е, в случая думите „ни се струва” са излишни. А за да е положението още по-объркващо, царят на Итака чува и звуков еквивалент на сиянието, при това направо в мозъка си. Гласът е сладък, умоляващ, тих… Пенелопа… не, Телемах… невъзможно, това е дойката ми, мисли си Одисей, преди да разбере, че е наистина невъзможно: гласът е и тримата едновременно. Трима, слети в едно, което настойчиво го зове да се прибира у дома.
– Имате да вземате!! Тук не е Итака, а ти си толкова Пенелопа, колкото е шапката ми! – крясва продрано Одисей и в същия миг се засрамва от себе си. Те са тъй мили, така им е липсвал, и ги е грижа за…
Предимствата да си лукав и с пъргава мисъл са много. В мига, в който усеща, че се размеква, той извръща лицето си, колкото може, и с все сила удря глава в мачтата. Болката е чудовищна, а омаята на трите създания се оттича от ума му горе-долу със същата скорост, с която челото му кърви.
Значи това са сирените, казва си Одисей усмихнато, след като най-накрая може да ги види без съпътстващи номера. По-красиви са, отколкото е мечтал – по-красиви и от гиздавокосата дъщеря на Хелиос, владетелката на Еея, а първото, което му прави впечатление, е ръстът им: надвишават го с цяла глава. Облечени са в светлосини туники, които още повече ги издължават на височина, а когато се заглежда в лицата им, той едва не прихва с глас – в блестящите къдри на момичетата са вплетени по две крила на птици. Доколкото разбира от тези неща, става въпрос за някогашната гордост на чайка, забулена сова и блатар.
– Ето къде бил ключът от трюма… – шепне мореходецът, облизвайки кръвта от брадичката си, без да го съзнава. – Крилати девойки, как не!
Изтълкували грешно буйствата му, двамата заместник-командири – Еврилох и Перимед, го приближават отляво и отдясно, стискайки двата края на котвената верига. Имат недвусмислена заповед да го вържат много стегнато, ако започне да се мята, а на борда няма по-подходящо нещо от двойния бронзов синджир, тежък като млад бик.
Одисей се противи някое време, но в крайна сметка капитулира: нареждането е лично негово, а колкото и да ги ругае, няма да му обърнат внимание. В ушите не само на Перимед и Еврилох, но и на целия екипаж е натъпкал със собствените си ръце доволно количество лемноски пчелен восък.
Казаният екипаж е спрял да гребе, защото няма кой да отмерва ритъма, и сирените веднага се възползват от това:
– Сине Сизифов, царю Одисее, добре си дошъл на Блажения остров! – подхваща една, а царят-кормчия разтърсва мачтата от изненада:
– Откъде знаете? Откъде знаете кои са близките ми и че съм син на Сизиф, пиленца шарени? Само на Диомед съм го казал!
– Нам е известно всичко за всички, които оттука минават, които ще минат и които са ни посетили – обяснява втората с глас, звънък като арфа. – Знаем теглата, които в полето на Троя ахейци и храбри троянци търпяха по божия воля…
– Знаем навред що се върши по всички земи и морета – довършва третата.
– Я да приказвате нормално! – избухва Одисей. – Не съм обходил половината свят, за да ми дрънкате глупости! Или пейте, или говорете като хората.
Сирените мълчат няколко мига. Имат всички основания да бъдат засегнати и да не отворят повече уста, но всъщност са счели думите на Одисей за предизвикателство – и то е прието.
Всичко, чувано от него досега, абсолютно цялата музика, която е харесвал, свирил или тананикал през живота си, му се струва като гаргара на Полифем в сравнение с песента им. Съвършено трио, в което всяка има мощта на три отделни гласа и ненадминат диапазон, сирените са чисто и просто… убийствени. И без съмнение знаят доста за него: надпреварвайки се една с друга, те майсторски вплитат в трелите си неща, извадени от най-съкровените кътчета на душата му. Невярващ, почти просълзен, синът Сизифов чува шумоленето на маслиновата горичка, в която е израснал, думите на майка си преди отплаването[1], воят на Аргус, неговото ловно куче, а малко по-късно – и бебешкия смях на сина си. Играейки все по-умело с емоциите му, сирените завършват с три напълно лични момента: грохотът на Троянския кон, вкарван през стената, брачния танц на Пенелопа и клетвата им над съпружеското ложе.
Ако се добера някога до приятелски бряг, казва си Одисей, първо ще принеса жертва на онзи, изобретил котвите с вериги[2]. Хекатомба ще му заколя!
– Чу ни как пеем, ала като човеците не говорим и с хората нямаме общо – тросва се първата сирена. – Трети си ти след Орфея Еагров и Бутес, синът на Телеꞌгон, който нашата песен е чул и ще оживее, за да разказва.
– Ето защо и награда ти се полага – кима втората. Чак сега Одисей забелязва, че устните на момичетата не се движат, а той все пак ги е чувал високо и ясно. В ума му още отзвучават ефектите от тяхното изпълнение, а междувременно глухите му моряци са напънали здраво веслата. Разстоянието до брега става все по-голямо.
– Питай каквото си искаш, за нас няма тайни ни на Олимп, ни във Хадес – предлага третата девойка, а очите й блясват строго. – Само веднъж може обаче, царю Одисее, да питаш…
И веднъж е предостатъчно за оногова, чието бащинство са си оспорвали героите Лаерт и Сизиф. Дори в някакъв момент да е предполагал, че ще стигне дотук, и да се е двоумял, след концерта на сирените в ума му се върти като нажежен шиш един-единствен въпрос:
– Ще видя ли отново моята земя и семейството ми?
– Да, но след седем години и твърде за кратко – отвръща студената красавица. Вятърът си играе с фините перца в крилото на совата, под което очите й го гледат все така безжалостно. – Отнине, царю Одисее, съдбата ти е да бродиш, до степен такава, че твоето име ще значи „пътуване”…
– И „приключение”, а хората ще го употребяват, даже когато докоснат звездите – прибавя средната. – Що се касае за тебе, ще скиташ докато не стигнеш до края на топлия пясък…
– … там, дето местните не са виждали кораб и весло за какво се използва не знаят – включва се и тази, която е проговорила първа. – А дотогава ще те закриля Атина, твоята златошлемна богиня…
Седем години!!
Цели седем години няма да зърна нито Пенелопа, ни Телемах, нито Аргус, нито човека, който ме е отгледал, вайка се наум Одисей, без да обръща внимание на пророчествата, утихващи в мъглата. Брегът на сирените остава зад кърмата, а пред муцунката на делфина, огладена от множество бури, се ширят познатите тъмногърби вълни – вълни до хоризонта и вълни зад него, вълни до безкрай.
Никога досега царят на Итака не се е чувствал по-самотен.
* * * * * * * * * * * *
– Развържете ме, баба ви дейба! Мърши неблагодарни!
Явно синът Сизифов е забравил, че колкото повече се дърпа и вряка, толкова повече верига са инструктирани да намотават върху тялото му Еврилох и Перимед… макар заплахата, реално погледнато, да е отминала. Еврилох смига на другаря си и издърпва няколко брънки от котвеното легло, после още няколко. Водите на Сцила са далече, а на уморените гребци няма да е излишна малко почивка от вечните крясъци, команди и приумици на Одисей.
– Ще ме освободите рано или късно, като загазите, но тогава дупе да ви е яко!
Никой не си прави труда да отговори. Чува се само лекият шум от потапяне на весла, съскането на флагчетата, танцуващи във въздуха и, някъде отвисоко, тъжния призив на чайка.
[1] „… да се завиваш добре, казаха ми, че в Илион има много студени ветрища! Сложих ти една торба с орехи под скамейката, полезни са, а и знам, че обичаш. Пази се!”
[2] По странно съвпадение, това е именно Прометей.
Напиши първия коментар за тази публикация