Как да напишем шедьовър

Естествено е да се предполага, че болшинството от пишещите братя (и сестри), било поради зле разбрана скромност, кристално невежество или просто защото са си едни лицемерни мижитурки, ще отговорят на този въпрос с „Не знам”1 . А.В.Торът обаче, по чийто колан се люлеят скалповете на не един, два или тринайсет безукорни текста, поема върху добре развитите си плещи тежестта да изясни проблема веднъж и завинаги.
И така, четете, а може да си водите и записки, нямам против.
Преди да пристъпим към същината на изложението, бих желал да уточня, че съвсем не съм се поддал на нечестивата и душегубителна мания да дращя помагала от вида „Как да…”. Въпросът с написването на Истински Безсмъртно Произведение ме вълнува горе-долу от двайсет и седем години, тоест от времето, когато за първи път стиснах химикалка. Защото действително няма никакъв смисъл да се хващаш с неблагодарната работа по тропосване на букви върху бял лист, ако не таиш амбицията някога, в един красив момент да сътвориш шедьовър… дори това да е „шедьовърът на Берман”, образно казано.
От друга страна, нищо не гарантира, че която и да е от тропоските ще свърши като гоблен на Морис&Бърн-Джоунс – и в това е голяма част от прелестта на играта. Отнасяйте се с всяка ваша идея като със зародиш на шедьовър. Само от вас зависи тя да се превърне в такъв.
Но що е шедьовърът, господа и дами, и има ли той бъдеще като цяло? Chef-dꞌoeuvre, знае се, е било произведение на занаятчия, с което в излишно хуления феодален строй един калфа, член на определена гилдия, си заслужавал майсторското звание. Поздравления и честито, но в съвременността – и в нашето поприще, нещата стоят по-особено. Всеки човек, който се занимава с писане, е дълбоко склонен да омаловажава усилията на другите пишущи и да заклеймява плодовете на техните мозъци като „слаба ракия”, ако въобще им обърне внимание. А колкото по-голямо име си е извоювал даден писател, толкова повече се усилва тази му вродена предразположеност. Как тогава калфите да овладеят черно-бялата бродерия??
За щастие аз не съм коя да е писарушка, а А.В.Торът, ето защо ще говоря обективно, без да се съобразявам с… авторитети. Това, мисля, е и най-прекия път към осъзнаването, че едва ли не всеки, който пише, може да сътвори нещо, което си струва да бъде четено. Авторитетите смазват. Незнаен брой иначе талантливи хора са се отказали от самата идея за писане, след като са прочели дадена книга. И тук идваме до първата предпоставка за създаване на шедьоври: избирайте внимателно книгите, които четете. Ако поглъщате само малоумни бълвочи от типа „Как да…”, по-добре не четете изобщо – а ако библиотеката ви изобилства от тежки заглавия, това ще се отрази и на стила ви. Не в положителен план.
Като стана дума, предпоставките за написване на шедьовър, както и за всичко останало, се делят на положителни и отрицателни. Нам прилича да започнем с вторите, тъй като все още не сме създали нищо, което да ни заслужи бродираната шапчица на Майстора2 … или поне всеобщото одобрение на читателските маси.
На първо място, за да измайсторите впечатляващ текст, не трябва да сте сигурни в себе си. Най-големите гении са били непрекъснато раздирани от съмнения, и общо взето са прекарали живота си в творческо колебание, преминаващо на моменти в самоубийство. Подценявайте способностите си, никога обратното.
Второ, не трябва да живеете в двадесет и първи век, и по-конкретно в 2013-та. Днешното време няма нужда от шедьоври, поради което именно запитахме по-горе дали шедьоврите изобщо имат перспектива. В настоящето от тях се интересуват само странни птици като мен и една моя Туитър-позната.
Трето последно, не трябва да сте жена. Знам, че сега ще ме напъплят ята феминистки, обзети от вакхически бяс, и че заради тия си думи е вероятно да свърша като Орфей, но това е горчивата истина. Жените са най-превъзходното Божие дело, наред с котките. Те са великолепни, загадъчни, недостижими и прекрасни – но що се отнася до Истински Безсмъртно Творчество, хеле пък до сътворяването на Шедьоври, ролята на жената е ограничена в това да създаде, възпита и/или вдъхнови техните автори. Не че е лошо, и също така има изключения – Сафо, Емили Дикинсън и Астрид Линдгрен, да речем, но те си остават изключения. И толкоз.
Защо, о, защо този гадняр ни принизява до секси кухненски роботи, плачливо ще запитат кохортите ядящи, молещи се и обичащи авторки на треторазреден чиклит, поетесите, претоплящи вчерашни емоции и сухите изследователки, преди да вкарат в употреба тирси и точилки? Мили дами, не бъркайте честното мнение с обида. Въпреки че мразя обобщенията, реалността е, че жените са устроени да обръщат внимание на детайлите, ориентирани са по-скоро към злободневни теми и прекаляват в емоционално отношение. Когато се касае за писане, това не е хубаво. Може да доведе до изблици на прилична поезия, но монументалното, Голямата картина, Истинският Мак Фигъл, дето се вика, ще продължи да отстъпва към хоризонта. А нима е малко и да си муза? Нима е малко, че най-великите творби на древността начеват с думите: „Музо, възпей…” и „Нека със музите първо да почнем…”, а днес са посветени на Нея, която и да е тя?
Аз се отвлякох. Темата ни все пак са шедьоврите, не жените. Джонатан Суифт, този голям коцкар, има една дефиниция, която много харесвам: „Стилът може да бъде определен като подходящи думи, казани на подходящо място”. Ръководейки се от нея, ще опитам да дам и дефиниция на шедьовър за целите на това съчинение. Според мен текстът-шедьовър може да бъде определен като съвкупност от емоция и смисъл, употребени с точната мярка: иначе казано, трите най-важни предпоставки за създаването на нещо Красиво. Трябва да имате вдъхновение, необходима ви е добра подготовка, и накрая, задължително е да култивирате мярка. Блестящите текстове, както и скъпите бижута, сияят с изчистеност, не с блинг-блинга, който ни се натрапва днес… а няма да сбъркаме, ако кажем, че 99% от съвременната литература са прикрит тест за поносимостта на читателя към безидейни гнусотии.
В резюме, никога не е било лесно да се гравира, изкове, нарисува или напише шедьовър, а понастоящем, когато гилдиите са спомен, даже граничи с невъзможното – ала това не бива да спира когото и да било да опита. Да опитва непрестанно, всъщност. Аз не споделям гледището на онзи янки с фамилия на английска столица, който е писал „Вярвам в постоянната работа, не във вдъхновението”. Дращенето без план (или без Муза) е чиста хамалогия и навежда на мисли за българската поговорка, касаеща незалудостоенето и залудо работенето. Но ако тропосвате редовно и упорито, при това с гореказаната висока цел, рано или късно ще преминете от език към Слово… без да го разберете, в общия случай. И както си седите, подсмърчащи и гънещи се в конвулсии, над „Одисея” или „Синухе”, например, убедени в безполезността си и липсата на предназначение, което да оправдае битието ви в този иначе толкова симпатичен свят, щраква лампичката. Идва Вдъхновението. Следват инсомнията и десетките редакции. А после още стотици доизкусурявания. За да се стигне до нещо, което стои като кръпка, въобще не ви харесва, дори ви дразни – и въпреки това сте абсолютно сигурни, че е трябвало да бъде написано. И то именно от вас.

Ами, това е. Останалото, когато говорим за Шедьоври, е страдание… и мъничко възторг.

1. Или „Питайте Достоевски“.
2. За протокола, не бива да се поставя знак за равенство между „безукорен текст“ и „Шедьовър“.

Коментари: 2

Име:

Коментар: