Евангелие от Самаел

Денят тъкмо започваше, и слънцето тепърва разжаряше немилостивите си лъчи над градчето. По прашния път се зададе един странник, който спря до чешмата и поиска да пие вода. Там обаче имаше някой, който привлече вниманието му далеч повече от водата – сама по себе си студена и освежаваща, каквато е край всяка голяма пустиня.
Мъжът беше на видима възраст около неопределимата и изглеждаше така, сякаш трябваше да има брада, но нямаше. Явно и той беше на мнение, че трябва да има брада, защото пръстите му често-често разбъркваха въздуха пред гърдите – но не нервно, както ако би гонил насекомо, а гальовно и внимателно, като че гладеше невидимата си, по презумпция пищна брада.
Беше облечен в сив хитон, без химатион, и беше гологлав, което позволяваше да се обърне внимание както на светлокестенявите му коси, невидели доста отдавна гребен и масло, така и на кафявите му очи, невидели доста отдавна нищо освен прашни пътеки, мърляви градчета и бяло от жега небе. А в момента очите му виждаха едно момче, седнало на тревата при извора, което забъркваше малки кални топчици и ваеше различни фигурки от тях – животни, хора, подобия на сгради и някакви други неназовими неща, които само то би могло да каже на какво приличат. На мъжа му приличаха на малки кални смъцафръцаници.
Самият малчуган беше дори по-впечатляващ от малките кални смъцафръцаници, които ваеше. Един ден щеше да стане хубав момък, виждаше се още отсега, но в момента не беше нищо повече от малка рошава гадина с изпоцапано лице – в която обаче имаше нещо необикновено. Какво точно, мъжът не можеше да каже, също както не можеше да каже какво оформят пъргавите пръсти на хлапака в момента.
Той се приближи до чешмата и пи, като се правеше, че не забелязва момчето. От своя страна, то не го забелязваше и нямаше нужда да се прави.
– На какво си играеш?
Забеляза го.
– На Бог.
– Оххоо. И кой точно бог е това?
– Бог. – упорито повтори детето, като че искаше да каже, че събеседникът му е доста глупав.
– Ама те са стотици. – рече мъжът, като че искаше да каже, че те са стотици.
– Аз не съм стотици. Аз съм си аз. – гласът на детето май почваше да мутира, което означаваше, че е някъде на осем-девет години. Изглеждаше по-малко, може би защото беше слабичко и защото седеше, а мъжът стоеше на крака.
– Какво правиш от калта?
– Жена.
Брадатото кьосе се усмихна. Очите му блеснаха закачливо и мъжът си каза, че хлапето е доста развито, щом жените го интересуват на тази крехка възраст.
– Тимон! – рязко каза момчето. В първия миг човекът си помисли, че казва името си, но излезе друго- голямо черно куче се беше приближило нечуто зад гърба му и се остреше да го нападне, а малкият го изхока.
– Хубаво пале си имаш. – отбеляза мъжът, а кучето се врътна и клекна на задни лапи в сянката на чешмата, изплезило език.
– Отдавна не си приказвал с хора, като гледам. Седни, така или иначе след малко жегата няма да позволява да пътуваш пеша. – рече момчето. Стъписаният мъж не можа да направи нищо друго, освен наистина да седне, с лице към кучето и полуобърнат към хлапака.
– Ти си странно дете, знаеш ли?
– Може. А ти си съвсем, съвсем обикновен… според мене.
Момчето му подаде една топка кал и с очи показа, че очаква той да направи някаква фигурка от нея. Междувременно човъркаше скрупульозно върху бюста на Жената с една къса клечица, за да оформи пространството между гърдите. Мъжът помисли малко и започна да мачка и разтегля калта между пръстите си, като сегиз-тогиз ги топваше в малкото ручейче, течащо от преливника на чешмата.
Свършиха почти едновременно, и момчето остави своята Жена при другите фигурки, а мъжът му подаде собствената си смъцафръцаница с леко виновен вид.
– Това пък какво е?!
– Мъж … поне такова ми беше намерението.
– Явно си гледал от себе си. Тоя мъж няма пишка.
“Какво поколение расте само!“
– Не си ли прекалено малък, за да говориш такива неща?
– А ти не си ли прекалено голям, за да не ги знаеш??
Момчето му подаде нова топка, с която той замери кучето. То се отърси от мечтите си, гравитиращи около карантиите от месарския дюкян в близкото градче, и изръмжа басово.
– Не закачай Тимон.
Облак мухи се появиха отнякъде – или по-скоро, отникъде, и закръжиха около чешмата, като накараха песа да щрака с челюсти и да пъхти. В момента не изглеждаше настроен да се занимава с мъжа.
– Всеки пътник има история, и винаги умира да я разкаже. Разкажи ми твоята, страннико.
– Аз просто пътувам. Скитам от град на град, търся себе си. Доста места съм обходил.
– Там – момчето посочи града – не е лошо място. Ще ти даде и ще ти вземе също толкова, колкото всяко друго. Защо не се заселиш при нас?
– Какво бих могъл да правя при вас?
– Можеш да станеш грънчар … след дълго чиракуване. – язвително рече момчето. Мъжът, който сега разбъркваше въздуха пред себе си рязко, защото гонеше мухите, се изхили:
– Аз пък искам да стана Бог.
– Мястото е заето. – хлапакът завърши нова фигурка, която мъжът оприличи на хипопотам, и я остави до Жената. – Наистина ли искаш това??
– Не, разбира се. Като те гледам теб, да си бог не е кой-знае какво.
– Погледни ме по-добре. – каза момчето.
Мъжът се взря в очите му и не можа да отлепи поглед от тях. Изпита нещо, което не можеше да опише, но ако имаше думи за това, те биха били свързани с вледеняващ ужас и страшно предчувствие. Хлапето като че му каза нещо, но той не можа да разбере какво, не можа да разбере всъщност дали говори на него, или на кучето.
А после мигът свърши и се отля от съзнанието му, заедно с някакво неясно видение на богат град, тълпи, кръв и мрак. И болка.
– Тимон, мама ти д’ейба черна, остави го!!
Оказа се, че кучето отмъстително го е захапало, но не можеше да си обясни страничните ефекти – като например миражът отпреди секунда. От ръката му се процеждаше кръв, една муха вече удобно се бе настанила върху прясната рана и бзизикаше, смучейки топлата живителна течност.
Той стана, гледайки мръсно кучето, и пристъпи към чешмата, за да се измие. Болката отново го блъсна в тила и в проблясващите слънчеви зайчета по водата зърна същото, от което се беше вледенил – златния град, хората, кръвта…
– Жегата не ми действа добре.
– Очевидно не.
Той се обърна и не видя никого. Кучето стоеше там, но то, естествено, не можеше да говори. Беше доказало само, че може да хапе отлично.
– Тук съм.
Мъжът вдигна поглед. Момчето беше стъпило на каменната основа на чешмата и го гледаше в очите. Сега вече той знаеше, че необикновеното у хлапака са неговите очи, но не можеше да разбере какво, аджеба, им е странното.
– Виж моя град. Зелен, с хубави къщи, тих, място, в което човек с радост би прекарал живота си. И виж – ако искаш, пак виж – какво те чака, тръгнеш ли по пътя, който си си избрал.
– Знаеш ли, започва малко да ме е страх от тебе. Не от псето ти, от тебе. – призна мъжът. Кръвта му се отцеждаше в коритото на чешмата, а ноздрите на кучето поемаха мириса й с наслаждение. Мухите увеличиха броя си и момчето замаха, за да ги прогони. – Какво правиш тук сам, с това куче? Къде са родителите ти? В града ли?
Малкият не каза нищо, само наведе глава към земята, после я вдигна нагоре и примижа срещу безмилостното слънце.
Пред погледа на мъжа затанцуваха златисти петънца, сякаш отново гледаше в бляскащата вода на чешмата. Той не поиска да види за трети път високите сгради, тълпите и плътния мрак, който следваше, затова обърна глава към града. Незнайно защо, короните на дърветата сега му изглеждаха като кули на дворец, а малките къщички и улиците между тях – като далечен парк с причудливи беседки.
– Заседях се нещо. Ще тръгвам.
– Както искаш, грънчарю …
– Викни си помияра.
Мъжът тръгна, без да се обръща към чешмата и градчето, от което за спомен щеше да му остане едно видение и голям белег, а хлапакът, обвит в присветващ облак от мухи, гледаше след него. Едното му око беше черно, със сребърна искрица някъде в сърцевината на ириса, а другото беше непроницаемо като дъно на кладенец.
Кучето се спусна след мъжа, изтича няколко метра и спря само.

* * * * * *

Монахът тъкмо приключваше сутрешната си молитва, когато един от послушниците приближи до него и се поклони:
– Имате посетител, достопочтени.
– Нека дойде в беседката при реката след малко.
Младежът кимна и се оттегли безшумно, оставяйки стареца насаме с мислите му. Монахът пооправи расото си, стана пъргаво – въпреки неудобната поза, която бе заемал досега, и излезе в светлия въздух.
Хилядите дни, преживени в тези планини, така и не му помогнаха да свикне с утринния хлад. Винаги настръхваше леко и после усещаше приятното дразнене на кръвта в старите си вени, пулсираща ускорено, за да затопли тялото – а това ставаше все по-бавно с напредването на възрастта.
Настани се в беседката и докато чакаше, запали благовонна пръчица. Повъртя я в ръце и накрая я остави между зъбите на глинения тигър, който служеше за свещник. Беше го направил Разноокият.
– Гостът ще се забави, достопочтени. Около него има тълпа от хора, които искат да го чуят.
– ??
– И аз съм изненадан, достопочтени. – момчето в бялата дреха не изглеждаше изненадано. По-скоро беше отегчено, а ръцете му леко разсейваха дима от пръчицата, пъдейки мухите. Безизразното му лице беше момичешки красиво, с нежни черти, и само обръснатата глава му придаваше някаква уродлива мъжественост. – Той идва от долината, където е бил при Учителя. Браминът го отпратил само след два дни, като заявил, че няма на какво да научи един асека.
– ??
– Бил е в Египет, в Идумея, дошъл е дотук през страната на партите и Бактра на огнепоклонниците, приели са го Горните Братя… Навсякъде мълчал. Проговорил в Ладакх, и така говорил, че дори пал-саманите го слушали със зяпнали уста. Сега идва при Вас.
– И какво би могъл да научи един асека от мен?!
– Ебъ ли му майката, достопочтени? – изтресе юношата, след което се усети и поруменя: – Моля за прошка …
Старецът се разсмя. Беше необикновено да чуваш такъв кръшен детски смях от глава, прилична на изронена статуя, затова младият също се усмихна. Знаеше, че винаги е забавлявал монаха – затова го и беше избрал сред всички останали.
Наблизо залая куче, след това лаят стана хоров и извиси тон, понеже кучетата на отшелниците бяха дребни. Единствено изключение се явяваше песът на Разноокия, и именно неговия тътнещ глас бе известил приближаването на чужденеца.
Отшелникът чакаше с нещо като нетърпение, защото не всеки ден срещаше някого, допуснат от Горните Братя. Той беше стар, много стар, и от години насам бе свикнал да мисли, че нищо на този свят вече не би могло да го изненада … освен издънките на послушника. Но когато видя госта си, с безпощадна яснота осъзна едно – всичките девет десетилетия на живота му бяха изтекли заради този миг и този ден – дотук неотличим от хилядите други.
Беше виждал какви ли не неща с тленните си очи. А когато поискаше да пътешества астрално, духът му виждаше всичко, което пожелаеше – сърцевината на звездите, преспите по върховете, будоарите на придворните дами … Но аура като тази не беше срещал, и нямаше да срещне.
Около главата на мъжа светеше диск, подобен на малко лично слънце. Сребърни нишки се проточваха далеч встрани като крепускуларни лъчи и размиваха въздуха, сякаш монахът гледаше през калейдоскоп. Той примигна и с усилие на волята се втренчи в самия гост, чиято фигура трептеше от сиянието.
Беше висок, с помургавяла кожа, на фона на която очите и косата му изглеждаха по-светли, отколкото бяха. В брадата му се нажежаваха рижи блясъци, пръстите му си играеха с едно кичурче от нея, а на челото си имаше нарисувано голямо синьо око. Падаше се точно в центъра на блестящия нимб, обвиващ главата му, и по странен начин караше стареца да гледа в него, а не в истинските очи на мъжа.
Сега знаеше за този човек абсолютно всичко – дори и онова, което не искаше да знае. В окото видя за секунди златен град, тълпи от хора, кръв и много болка. Дори него самият го парна частица от тази болка и той трепна.
– Кажи на кучетата да млъкнат, момко. – помоли монахът. Разноокият забърза нататък, гледайки през рамо към беседката, а след малко се чу тихото му подвикване “Шът бе, мискини, че ще ядете дървото!”. Мискините се разскимтяха нестройно.
– Добре дошъл. Питай, ако мога, ще ти отговоря. – въздъхна старецът. Започваше да разбира как се чувстват другите хора в негово присъствие – след мимолетната болка усещаше невероятно спокойствие, смирение и благодарност. Синият ирис палаво мигаше от средата на диска.
Мъжът се приближи и наведе глава, от което монахът затвори очите си. Той остави в краката на отшелника една златна чаша и каза:
– Достопочтени, аз не съм дошъл за отговори. Скоро ще бъда в Мястото, където няма повече въпроси. Дойдох за благословията ти.
– Нима не си получил умиване при Ганг? И няма ли да получиш при Йордан??
– Не ми отказвай третия благослов, достопочтени.
– Не съм отказал. Само се съмнявам, че аз съм подходящият, асека.
Благовонната пръчица догаряше в озъбената уста на тигъра. Старият мъж се изправи – все така леко, както преди, опря се на рамото на странника и го поведе към реката.
Младежът гледаше замислено към тях, галейки кучето си. В едното му око проблясваше сребърна искрица, досущ като морски фар в безлунна нощ, а другото оставаше забулено сякаш от трети клепач. Около главата му, както винаги, жужеше облак от малки мухи.

* * * * *

Мъжът и жената се приближаваха един към друга бавно, сякаш не вярваха на очите си или пък ги беше страх, че все някога ще трябва да се докоснат. Накрая това неловко положение бе променено от жената, която сведе глава и каза:
– Добре дошъл, Рави.
– Не ме наричай така. Знаеш поне колкото мен, а можеш дори много повече. И аз се радвам да те видя…
– Какво повече мога … Рави ? – усмихна се жената. Под скулите й се появиха сладки трапчинки, като на малко момиче.
– Можеш да ме дразниш и да ме изпълваш с копнеж в един и същи миг. Можеш да си толкова красива, сякаш не са минали единайсет години, а единайсет дни. Можеш да се усмихваш като никой друг. Можеш да ми родиш син.
– А може вече и да съм. – подхвърли тя, само за да се наслади на моментното смайване, окръглило физиономията на мъжа. Съзерцаваше я както чираче гледа картина от стар майстор, и трябва да се признае, че имаше какво да види. Жената беше висока почти колкото него – ще рече, доста висока, с бледо лице, от двете страни на което се спускаха разкошни бакъренорижи коси. Очите й бяха сиви, с гъсти мигли, и в тях блестеше огънчето на буден ум, помрачено от едва доловима тъга.
Луничките и меднозлатистата коса бяха необичайна гледка в тези земи и можеха да значат две неща – тя или беше плод на кръвосмешение, или просто беше чужденка. Първото се изключваше поради съвършените черти на лицето й, а второто не можеше да бъде изяснено нито по говора, нито чрез облеклото.
– Тогава ще ми родиш дъщеря, красива като теб.
– Личи ти, че единадесет години си бил само сред мъже. – отново се усмихна жената. – Да влезем вкъщи, сигурно си уморен и гладен.
– Именно защото от толкова години странствам, не ми се пъха в тази теснотия. – рече мъжът. – Нека поседнем в градината, докато стане време за вечеря.
Къщата на жената беше съвсем близо. Всъщност не беше малка – поне по тукашните мерки, но пътешественикът, свикнал с просторите на Азия и със съня под открито небе, предпочиташе да не влиза между четири стени, без да се налага. Единадесет години – една трета от живота, прекарани в чужди земи, са достатъчно време да придобиеш нови навици. А и преди не го свърташе на едно място.
В дворчето на дома й имаше извор, което обясняваше пищната зеленина. Нощем тук се събираха славеи и пееха почти до сутринта, но сега едва падаше здрач. Беше времето на щурците.
– Как са твоите? Сигурно има много новини за толкова дълго време.
– Сестра ми се омъжи в Капернаум. Съпругът й е умен човек, книжник, но с … особен характер. Виждала съм го всичко четири пъти, и не държа да го видя за пети път.
– Имат ли деца?
– Не. Обвинява нея, разбира се. – въздъхна жената. Блясъкът на единствената факла в градината правеше косата й да изглежда като тлееща жарава, а мъжът не откъсваше поглед от нея.
Двамата бяха стигнали до малка каменна пейка и тя седна, сваляйки шала си, за да му го постели. Той като че отново се подразни, бързо го вдигна и обкрачи пейката, надниквайки в очите й.
– А брат ти как е?
– Мъртъв. Не нося траур, защото не са намерили тялото му.
– Съжалявам …
Желанието му да я погали беше почти материално, но мъжът се задоволи да наметне шала върху раменете й. После все пак не се сдържа и нежно оправи косата й, разбъркана от движенията му.
– А ти?
– Аз съм грешница, Рави. Трябва да бъда благодарна, че ме оставиха на мира.
– Не ме наричай така, моля те. Говориш глупости. Всичко, що има тяло, не може да избяга от повелите на плътта. И никой не е по-грешен от другиго. Нима продължиха да те съдят??
– Не са. Злословят зад гърба ми, но нека, щом това им доставя удоволствие… – отвърна жената. Мислеше си, че на изток гостът й много успешно се е научил да бяга от повелите на плътта. “Или може би съм остаряла?“ Не беше, знаеше, че не е.
Чу се звук от счупване. Мъжът изпсува тихо и се наведе под пейката. Измъкна глинен чиреп, който представляваше предната част от тяло на куче, само с един крак.
– Това пък какво е?
Тя погледна осакатената животинка с недоумение – защото отначало не я видя добре, а после се сети. Трудно можеше да забрави онзи, който й я беше оставил.
– Разквартируваха войници от дванайсти легион. Дворецът не стигнал за всички от първата кохорта – нали тя е най-голяма в легионите, и при мен пратиха трима. Хората казваха, че трябвало да пратят дори повече, аз съм щяла да се оправя с тях. – в гласа на жената звънтеше стаена болка. Мъжът си наложи да не пуска останките на глинената твар, защото иначе нямаше да се сдържи и щеше да я целуне. – Бяха дисциплинирани и любезни, съвсем млади. Притесняваха се не по-малко от мен, те не са свикнали да са извън лагерите си. Един от тях непрекъснато правеше разни неща – от глина, дърво, рисуваше в пясъка … Направи дори моя статуетка, ще ти я покажа. Много странно момче.
– И къде са сега ? Дванайсети легион е още в града, пълно е с войници.
– В друга къща. Помолих опциона да се настани тук вместо тях. – тя припърха с мигли, за да илюстрира как точно го е помолила. – Ще дойде утре вечер.
– ??
Мъжът не разбираше. Просто беше нелогично. Ако легионерите се държат учтиво и правят играчки за домакинята, какъв смисъл има да молиш да дойдат началниците им – които почти сигурно са пияници и скандалджии и не се боят от наказания, защото сами ги налагат??
– Този, който ми подари статуйките. Всеки път, когато го видех, просто се разтрепервах. Не правеше нищо, разбираш ли – нищо лошо. Поздравяваше ме, носеше вода, подаряваше ми фигурки… Но ме побъркваше от ужас. Издържах една седмица, повече не можах. Очите му … А и около него сякаш се събираха всички мухи от околността.
– Но си пазиш фигурките?
– Само три. Другите, както виждаш, е пръснал навсякъде из къщи, да се препъвам. – тя направи опит за усмивка, който излезе почти успешен.
– Умее да подчинява глината. – забеляза мъжът. Главата на кучето беше съвсем като жива.
– Трябва да видиш онези трите. Хайде, да влезем у дома.
Отвътре къщата изглеждаше дори по-просторна, което в немалка степен се дължеше на скромното обзавеждане. Жената сложи рогозка за сядане пред огнището и запали свещ, а мъжът се огледа. За повече от десетилетие тук се бяха променили твърде малко неща.
Сред промените беше и хубава полица от тъмно дърво с три стъпаловидни отделения. Върху тях, заедно с малкото съдини на самотната домакиня, бяха наредени и тезоименните статуетки. Още в първия миг, когато пламъчето на свещта премина през тях, мъжът трепна. А когато жената остави свещта на полицата, той се олюля, сякаш някой го бе ударил по носа.
На най-долното рафтче беше сложена женска статуйка. Леко приведена, “облечена” в същите дрехи и дори наметната със същия тъмен шал, фигурката повтаряше едно към едно силуета на живия модел, а червеникавата глина перфектно бе послужила да се изваят красивите й коси. От изображението струеше печал – и в същото време огромна душевна енергия, уловена от легионера по магически начин. Мъжът се срамуваше да го каже на глас, но така би могъл да скулптира само влюбен…
Не това обаче го беше накарало да поема въздуха на глътки. На горния рафт, към който статуетката на жената сякаш гледаше, стоеше дървен кръст с разпънат върху него мъж от глина. Той беше чувал за това ужасно наказание, а тук все едно виждаше самото му изпълнение – бледо оцветеното тяло бе някак разкривено и изтерзано, върху главата му имаше някаква странна корона с шипове, а мускулите бяха предадени с точност, характерна за quaestionarius. Очевидно войникът познаваше добре не само човешката душа, но и тялото.
А лицето, не можеше да не забележи мъжът, напомняше силно собственото му лице.
Той вдигна поглед още нагоре и изтръпна: от дъното на глинена чиния го приветстваше златно слънце, в средата на което имаше рисувано око. Внезапна болка преряза ребрата му под сърцето, окото се разтвори и той видя в него онова, което го преследваше цял живот: великият Йерушалайм, тълпите, кръвта …
Кучешката глава в ръката му сякаш се хилеше злобно.
– Какво ти е?? Какво ти стана, Рави??
– Нищо. – с мъка проговори той. – Много са красиви, особено твоята статуя.
– Нали? А тоя разпънатия, казаха момчетата, бил най-доброто, което другарят им направил досега. Затова го запазих, един ден може да струва скъпо. Харесва ми.
– Според мен чинията е по-ценна. – измърмори мъжът. Болката още туптеше в гърдите му, а той се стараеше да не гледа към окото и, естествено, не можеше да измести погледа си от него.
Жената спря да шета насам – натам и застана пред госта си. Две кротки сиви очи се взряха в неговите и тя каза тихо:
– Мислиш ли ? Тогава ще вечеряш в нея, защото за мен ти си още по-ценен.
После му подаде ръка да стане, а той изненадващо я дръпна към рогозката и се разсмя.

* * * * *

– Ше възкръсне, грънци ше възкръсне! Таман на гръцките календи ше възкръсне, ама ни оставиха тука да висим за тоя, що духа.
– Стига си опявал, пречиш ми да спя.
Двамата легионери в пълно бойно облекло се бяха облегнали върху гробницата на разпънатия, когото някои наричаха Месия и вярваха във възможното му завръщане от отвъдното. Третият и четвъртият от стражата не бяха на смяна и това допълнително дразнеше онзи, който се усъмни във възкресението.
– А и що пък да не възкръсне, нали разправят, че с едно махване на ръката карал умрели да оживяват… Каквото е правил за други, би следвало да го направи и за себе си.
– Охх, то се е видяло, че няма да спя. – констатира другият легионер и стана на крака. Кованата му броня леко прозвънтя, опирайки се в камъка на гробницата. Той протегна ръце, размаха пръст към другаря си и се прозя:
– ‘Амо да ти се ‘оспи, ще видиш ти !
– Никакво спане. – заяви мърморещият войник. – Нали сме на пост.
– На пост, друг път. – замърмори и вторият. – Никой няма да дойде, те затова ония от Синедриона си прибраха стражата – нали щото днеска шабат, двоен празник, а прокураторът – Негова Предпазливост, ни прекара нас. Кривогледото и Мацер как дремаха цял ден …
– Впрочем, те къде отидоха? – първият също стана и се видя, че въпреки пискливия си тембър е огромен мъж. Надвишаваше другия с цяла глава.
– Мацер със сигурност е в оная кръчмица в Долния град, нали я знаеш – там, дето се сбихме с Примий. А Кривогледото ще да е при Делфион.
– Че откъде има пари за нея?? – почуди се високият. – Да не би мухите да са почнали да се превръщат в злато? Или е продал някоя скулптура?
– Шегички си правиш ти. Помниш ли глинената статуетка, дето я остави у жената миналата седмица? Не стига че беше съвършено изработена, ами сякаш беше видял вчерашното разпъване – чак страх да те съземе! И трънената шапка му беше сложил, кълна се в паметта на баща си! Никога не ми е харесвал, копелето разнооко – тръпки те побиват от него, ей така, както само си седи. Сигурно му е от очите. А за парите – вярно, ти не беше дошъл още и няма как да знаеш. Кривогледото и нашия Кльощавел сутринта открили трупа на онзи от Кириат – Йеуда ли, как там беше. Обесен. Ама може и да са го обесили. Под дървото имало кесия с трийсет тетриса и бележка да ги върнат на брадатите непрокопсаници от Синедриона. Ама Мацер и оня хитрьо да не са луди – поделили си ги, чиста работа…
– Значи затова мълчаха през деня. – усмихна се събеседникът му. В ъгълчето на устата му се образува странна, почти отвесна бръчка. При по-внимателно вглеждане можеше да се види, че е белег от нож. – Нищо де, късметлии са. Ами не ги ли е било грях да нарушават последната воля на човека?
– Хъ! А него не го ли е било срам да предаде учителя си за пари?! – риторично запита по-ниският. Все пак ставаше въпрос за евреин. – И виж само колко глупави твари сме хората – този Месия разбунва народа, свещениците плащат на предателя, първият е екзекутиран, вторият се беси, а цената на убийството ще иде като обеци за сладките ушета на Делфион и гривни за тънките й крачета.
– Марк, ти си цял поет! – подигравателно рече едрият. – Откога не си забивал месо в месо?
– Я да млъкваш. – намръщи се поетът, а после замислено рече: – И така излиза, че жреците плащат за украшения на хетери, представяш ли си ? А ние – като връх на всичко, седиме тука по нощите и чакаме предадения да възкръсне.
– Ше възкръсне, грънци. – повтори прокламацията си първият легионер. Марк легна на земята и се покри с войнишкия си плащ, след което почака няколко мига, отви го и загледа с престорено смайване наоколо.
– О, чудо на чуде… – започна високият, но внезапен шум го накара да се извърне и да насочи копие в посоката, от която идваше звукът.
– Тимон, мама ти д’ейба черна, изкара ми акъла. – каза той, виждайки голямото куче насреща си. То го погледна невинно, седна на задни лапи и задиша тежко.
Както си лежеше, Марк смукна с устни – знак за Тимон да отиде при него. Песът се подчини и легна върху войника, а после двамата се сборичкаха, сякаш единият още не беше навлязъл в пубертета. След като кучето се измори съвсем, легионерът се опря на лакти и рече:
– Оня трябва да е наблизо, щом Тимон дойде.
– Наблизо, грънци. Предполагам, сега диша като кучето, щото Делфион все пак си разбира от занаята.
– Наистина е красива. – заяви приятелят му. – Какви великолепни коси има …
– Косата на онази жена, у която бяхме миналата седмица, беше по-хубава. – убедено каза едрият. – Подочух, че и тя била от съсловието. Кой знае, може да не е при Делфион, а при нея?
– Едва ли, като знам как го гледаше. Разбрах, че тя поискала да ни преместят, сега при нея са адашът ти – опциона, и Лонгин.
– Какво, в новата къща лошо ли е? Дъщерите на домакинята са страхотни. А нея я оставям на тебе.
Полулегналият се изплю, загледа нагоре към лицето на събеседника си – една трудна задача, като се имаше предвид ръста на последния, и каза:
– Гадино, не ме дразни.
– Или какво? Ще ме набиеш? Аз не съм Примий.
Марк скокна на крака като пружина и със стремително движение събори два пъти по-тежкия си съперник. Кучето, вече отпочинало, се присъедини към пъхтящата купчина и започнаха да се чуват спорадични смехове и лек звън, когато някой удар намираше част от сегментираните брони. Биеха се на шега, но все пак бяха изоставили задълженията си, ето защо изстинаха, когато над тях се чу:
– Какво става тук?
Бяха другарите им, идващи за втората стража. Марк отпусна хватката си и високият каза насмешливо:
– Делим тетрадрахми. Как беше у Делфион ?
– Мнооого смешно. Нали знаеш, драги ми, поговорката, че акъл нависоко не вирее? За тебе са я измислили.
Новодошлите бяха доста странни – ако се гледаха фигурите им, си приличаха като братя, защото бяха еднакво високи и слаби, но единият излъчваше самоувереност, а другият просто гледаше ококорено и личеше, че не се чувства уютно в снаряжението си. Носеше факла, светлината от която правеше погледа му още по-ококорен.
– Лигавите се с кучето, прекрасно. – забеляза саркастичният. Фиксираше ги по много особен начин – сякаш можеше да отдели по едно око за всеки от легналите и да гледа само него. – Тимон, ДРЪЖ!
След командата животното бе неузнаваемо – козината му настръхна, то се изправи на крака и басово заръмжа. Двамата провинени станаха доста по-бързо, отколкото им се искаше, и сграбчиха копията си. Въпреки това песът се впи в плаща на по-ниския и той го заудря с дръжката на копието.
– Тимон, ОСТАВИ. – заповяда младежът със странните очи. В едното от тях като че проблясваше острие, другото обаче беше черно и празно като небето над главите им. – Знаете, че мога да кажа на центуриона за тия ви изпълнения. Няма да го направя, не се безпокойте. Искам от вас само едно – не докосвайте повече кучето ми … и не идвайте тук до сутринта.
Марк и не особено умния му приятел съвсем се объркаха. Не стига, че щяха да се разминат без наказание, ами разноокият хапльо поемаше и третата стража?? Явно всички, прекарали повече от седмица в Йерушалайм, безвъзвратно откачаха. Този си беше луд и преди да дойдем, мислено се поправиха те.
– А това е за да си запълните времето.
В дланите на двамата мъже за миг присветна сребро. Без да могат да разсъждават върху случилото се – то беше по-нелогично дори от решението им да се боричкат на пост, Марк и високият се отдалечиха в сенките на градината, потропвайки с калигите си.
– Мацер, на тебе ти се спи, нали?
– Ъъ, да. Миналата нощ, такова …
– Спи тогава.
– ??
Мършавият легионер отпъди няколко мушици, които кръжаха около главата му – сигурно заради факлата, после я сложи в поставката й, легна на земята и се загърна с плаща си. След минута-две блажено похъркваше, а край него се присламчи кучето.
Останал сам, младежът със странния поглед закрачи около гроба. Навремени се спираше и размахваше ръце, защото нощните насекоми буквално му влизаха в очите.
Крачеше.
Обикаляше.
Наляво. Надясно. Обратно.
От изток хоризонтът просветля. Виждаха се плашещите сенки на трите кръста върху близкия Лобен хълм, а над тях – самотната утринна звезда. Стражът вдигна поглед към нея – едното му око сякаш беше огледало на небосвода, в който блещукаше Зорницата. Другото си оставаше черно и непроницаемо като рачешка дупка на морското дъно, но изразът на лицето му беше мрачен.
Войникът се обърна натам, откъдето изгряваше Непобедимото Светило, и замря. Първите лъчи огряха шлема му, следващите амулета на шията му – малко златно слънце с лазуритово око в средата. После светлината се плъзна по доспехите и го направи бляскав като статуя.
– Започва се. И няма да има край… – промълви той. – Няма.
Зорницата бавно избледняваше в другия ъгъл на хоризонта.