Вопъл

Четирите стени на Измеренията,
Съчетани с Времето,
Притискат ме в решетка
От минути и места.

Натикан във кафеза от ребра
На тялото,
Духът неистово желае свобода.

Да, ясно ми е, че човек съм –
Смъртен и нищожен
В своята телесна дребнота,
Ала, о, богове – как е възможно,
В нея вместен, духът ми
Да се съизмерва със света ?

И що за дар е туй божествено изтънчено
Мъчение,
Че сте ми дали
Част от Логоса под формата на ум,
За да съзнавам още по – болезнено
Вселенското разграничение
Между звездите, които пазите
За себе си,
И моя кратък земен друм …

Благодаря ви за подаръка –
Направихте ме смъртен,
Разпънахте ме между тленното
И вечността –
Ала в смъртта си равен с вас,
Аз от кафеза се изтръгвам
И вечно към звездите
Се стремя …