Размисли на един отявлен прозаик

Велика е поезията,
що почива върху камък
и живее в слово –
онази,
пята от войници преди битка
и шепната
от влюбени в нощта;
поезията,
скрита в
зимна птича песен,
и тази, рецитирана без звук
при Сътворението на света.
Велика е поезията
в чашата със вино –
и строфите,
които слънцето рисува
по момичешка коса;
и тези,
що изписват облаците
върху синьо,
и стихът спектрален
в капката роса.
Разтърсва лириката,
що слепци редят
от спомени и сълзи,
и тази, що оплаква
падналите в бран;
и странно е,
че за Вселената
поезията е живот,
а за поета винаги
оказва се
саван…